Мъжеядката

12 Бедността не била страшна

Клариса настоя Аарон да я закара до къщата на майка й на „Южен Бевърли Драйв“, където беше израснала по времето, когато баща й не изкарваше много пари. Едноетажното бунгало нямаше много представителен вид за квартал като Бевърли Хилс, но това беше домът й и щом го видя, Клариса избухна в сълзи.

За пореден път.

— Знаеш ли, Клариса, да не си богат си има и своите положителни страни — отбеляза Аарон.

— Кажи ми една — подсмръкна тя.

— Нямаш вземане-даване с богатите.

— Ще влезеш ли с мен?

— Само ако обещаеш да не молиш майка си за пари.

— Добре тогава. Изчакай ме. Връщам се след минутка. — Тя слезе от бентлито и тръгна към вратичката от ковано желязо, типична за вилните райони на Калифорния.

Докато чакаше майка си да отвори, забеляза светлосин кадилак, паркиран встрани от къщата и почти скрит от храстите.

— Мамо? Мамо!

Още малко и щеше да задумка по вратата, но ето че майка й най-после отвори. Беше с къси панталонки и копринена блузка.

Клариса погледна тънките й загорели крака, но се въздържа от коментар. Вниманието й беше привлечено от един млад чернокож мъж, който седеше на дивана с електронно пиано на коленете. Тя разпозна един от музикантите от сватбения оркестър. Оттук нататък имаше няколко възможности: А) Да не обръща внимание на младежа; Б) Да се държи на висота и да реагира хладнокръвно; В) Да се разплаче и да повърне; Г) Всичко гореизброено плюс да помоли майка си за пари.

Избра последния вариант. И така, обърна се към майка си, все едно не забелязваше младежа:

— Е, мамо, как прекара снощи? Доволна ли остана?

— О, да, Клариса. Esta es Roberto…

— Боби — поправи я усмихнато музикантът.

Биваше си го, не можеше да се отрече. Нищо чудно, че майка й се беше изчукала с него.

— Аха. Мамо, получи ли съобщението ми?

— О, Клариса, цяла сутрин бях толкова заета, нали виждаш — засмя се майка й с кръшен смях, като потракваше с токчетата си по червеникавите мексикански плочки.

Клариса стисна зъби. Току-що беше приключила с втора фаза — хладнокръвното поведение. Още повече, че седящият на дивана Боби (Роберто) беше гол от кръста надолу.

— Това хотелски халат ли е? — смигна й той. — Бива си го.

Крайно време беше да пристъпи към трета фаза.

— Мамо — подсмръкна, — Аарон е гол като пушка.

— В какъв смисъл?

— В пълния смисъл…

— Ще пиеш ли кафе?

Клариса кимна. Майка й правеше невероятно кафе — силно и ароматно. Купуваше го от магазинчето на един латиноамериканец. Като дете Клариса много обичаше да слуша бръмченето на машинката за мелене на зърната. Сега, когато целият й свят се разпадаше около нея, познатият звук й подейства странно успокояващо.

Двете седнаха една срещу друга и помълчаха, отпивайки кафе от тъничките порцеланови чашки. Тишината беше нарушавана от подрънкването на музиканта Боби.

— Той е страхотен любовник — сподели майка й под сурдинка. (Произнесе думата „любовник“ така, като че ли се състоеше поне от осем срички. По същия начин звучеше в устата й и думата „вагина“ например, от което на Клариса направо й се повдигаше.)

— Ето какво, мамо — тя се опита да насочи разговора в желаната посока. — Имам нужда от помощ, от съвет и най-вече… от пари.

— К’во се е случило?

— Не си ли закусила? Изяде няколко букви.

— Дошла си да молиш майка си за помощ, а й се присмиваш. Мно’о хубаво.

Ето пак.

— Родителите на Аарон го лишиха от наследство. Останал е само с дрехите на гърба си. В понеделник започва работа. Като асистент на продукция… Всичко се обърка, мамо… Какво ще правя сега?

— Обичаш ли го?

Клариса кимна.

— Тогава ти сама ще решиш. Ето, ние с баща ти навремето започнахме от н…

— Достатъчно, мамо! Моля те, спри! Не знаеш какво е… Можеш ли да си представиш, наел е апартамент в онази противна сграда…

— Клариса, нали ти ми каза: „Мамо, имай ми доверие! Знам какво правя.“ Така ли беше?

Майка й беше застанала с ръка на кръста, с незапалена цигара между пръстите. Имаше вид на жена, с която самият Аристотел Онасис би излязъл на среща.

— Така беше — призна Клариса и се опита да издърпа цигарата от ръката на майка си. Мразеше този й навик — половината от роднините й в Боливия бяха умрели от рак на белите дробове. Но онова, което я вбесяваше още повече, беше, че рефлексите на майка й бяха по-бързи от нейните — така и не успя да издърпа цигарата.

— Е, добре, щом искаш да знаеш, аз наистина вярвам в теб. Сигурна съм, че двамата с Аарон ще преодолеете всички препятствия по пътя си.

— Да разбирам ли, че няма да ми дадеш пари?

— Знаеш, че нямам много пари, Клариса. — Майка и си запали цигарата и закрачи из стаята. — Освен това мисля, че така ще е най-добре за вас.

Това прозвуча като точка на разговора.

Майка й излезе от кухнята. Клариса я последва.

— Това, че ми имаш доверие, не пречи да ни подпомогнеш финансово. Само докато изгладим нещата с родителите му.

— Клариса, двамата с Роберто смятаме да хапнем палачинки. Роберто ги обожава. Ще се присъедините ли към нас?

Роберто/Боби беше под душа. Клариса чуваше водата в банята. Представи си го женен за майка й и себе си като негова заварена дъщеря. Роберто беше на не повече от трийсет.

— Не, благодаря. Ще пропуснем купона.

— Както искате. Предай на Аарон поздрави от мен. — Тя целуна Клариса по бузата. От нея лъхаше на „Вирджиния Слимс“ и „Шанел №5“.

И на щастие.

Един ден от живота на неомъжената Клариса:

1. Ставане. Между 8:30 (отвън строяха някаква сграда, вероятно полицейски участък, напълно законно — нищо не можеше да се направи) и 11:59 (горе-долу по това време се чуваше с майка си). Сутринта беше много разтегливо понятие.

2. Закуска. Съдържанието й зависеше от наличността в хладилника и в портмонето на Клариса. Можеше да е купчинка корнфлейкс — сух (от оня, който разни момичета с крака, тънички като куки за плетене, рекламираха по телевизията) или с нискомаслено мляко (белезникава течност с вкус на тебешир), парче плод и порядъчно количество кафе (достатъчно, за да върне към живот мъртвец или наркоман в състояние на амок).

3. Следваше четене на „Ню Йорк Таймс“. От кора до кора.

4. Това, последното, беше майтап.

5. Разговор със Съзвездието по мобилния телефон. Съставяне на план за деня. Това отнемаше около час.

6. Следваше същинската част от деня.

а) Здравословно начало (тренировка по йога). Особено полезна при тежък махмурлук. Максимална продължителност девет и половина минути (препоръчителна според книгата „Десет минути за перфектно тяло“). Половин минута едва ли беше от значение при положение, че съвършенството е нещо субективно.

Понякога „а)“ можеше да се пропусне и да се премине направо към съществената част:

б) Обяд с приятелките на едно от следните три места: 1. „Айви Робъртсън“ (ако разполагаха с кредитната карта на някое бивше гадже); 2. „Чая“ (ако някоя от тях се чувстваше дебела или изненадващо беше станала почитателка на малограмажните порции треволяк); 3. Онова европейско заведение на „Сънсет Булевард“, пълно с мъже на име „Фазул“ или „Кшищоф“, готови, след като ги стрелнеш с очи и пофлиртуваш интензивно петнайсетина минути, на драго сърце да ти платят сметката.

Обядът продължаваше приблизително два часа и половина.

7. Обикаляне по магазините: за гримове (три пъти седмично); за обувки (на „Медисън“ или „Агнес Би“) и т.н. или посещение при фризьор, козметик и т.н.

Понякога (да речем, веднъж месечно) се случваше идеята за масаж на гърба да предизвика у тях прозявка и да им се прииска да опитат нещо по-различно (от рода на физическо раздвижване или интелектуално занимание). Например литературно четене. Или преглед на печата (в смисъл на някой вестник, на чиято първа страница не се обсъжда надълго и нашироко шокиращата новина, че Мелиса Ривърс има проблем със задържането на течности). А една от тях (най-вероятно Дженифър) дори веднъж предложи да пояздят. Но Поло се беше противопоставила най-категорично (собствената й майка беше горчив пример за последиците от ездата — отдалече изглеждаше стройна, загоряла, но отблизо беше с толкова сбръчкана и загрубяла кожа, че тръпки да те побият). Не, никаква езда. Още повече, че (както Грейви правилно отбеляза) в конюшните мирише отвратително.

Предпочитанията на самата Клариса клоняха към следобедната дрямка (нищо по-здравословно и релаксиращо).

8. Вечеря. Три основни алтернативи: а) италианска кухня в домашна обстановка, пред телевизора — 24-инчов „Сони“, подарък от Теди (в компанията на „Али Макбийл“, „Приятели“ или участниците в някое телевизионно шоу); б) „Мистър Чоу“ (ако разполагаха с нечия кредитна карта — за справка виж точка „обяд“; в) среща с мъж, който притежава потенциал (това включваше обувки, прическа, ръст, зъби, свеж дъх, социално положение, фамилия и изобщо — стил). Поло особено държеше кавалерът й да е в крак с последните модни тенденции.

Бяха излизали с общо… трима такива мъже за последните пет години.

9. Сън. За него идваше ред някъде около полунощ. (Или по-късно, ако бяха канени на купон.)

А те почти винаги бяха.

Клариса не си спомняше да си е лягала преди два още от времето на подплънките (а модата им наистина мина отдавна).

За сравнение: един ден от живота на омъжената Клариса (по-конкретно, ден втори):

1. Събуждане в седем. Изпращане на съпруга на работа, последвано от горък плач (в изблик на самосъжаление) и кървави планове за отмъщение (насочени към някои близки роднини).

Връщане в леглото — в жалката спалня, на мизерното апартаментче на невзрачното блокче, гъмжащо от начинаещи нископлатени актьори.

2. Повторно събуждане (някъде към десет или дори по-късно). Незабавно надничане през прозореца, за да се провери дали случайно беемвето не е изчезнало през нощта или издраскано от маздата на някое актьорче. (В този квартал можеше да се очаква всичко, дори най-лошото.) Следваше разговор с приятелките по мобилния телефон (Клариса използваше случая, за да си поплаче още малко).

3. Плач. Докъм обяд, когато приятелките й идваха да я посетят (всички, с изключение на Сузи). Поло започваше да киха още с влизането. („Тук някъде има котка!“, въпреки че прекрасно знаеше, че Клариса има котка от осем години, и сядаше на балкона, откъдето не помръдваше в продължение на два часа.) Когато си тръгваше, лицето й беше подпухнало и зачервено — посещението при алерголога беше неизбежно.

Гостуването на приятелките приключваше с произнасяне на суровата присъда: „Не бива да оставаш тук нито ден повече!“ Единствено Дженифър беше на особено мнение и подхвърляше фрази като „истинска любов“ и „парите нямат значение“.

4. Свечеряваше се. Налагаше се да отложи заминаването по обективни причини — резервоарът на беемвето беше празен, а за да го зареди с газ, трябваше да се моли на дебелокожия си коравосърдечен баща.

5. Плач. Съпроводен с нещо като вечеря (макарони, сирене и рибна консерва).

6. Плач.

7. Думкане по стената — напразен опит да бъдат усмирени съседите, които разиграваха сцена от „Дивия запад“, сравнима само с концерт на „Металика“, кънтящ право в ухото.

8. Получаване на SMS от съпруга: „Връщам се в шест. Обичам те. Липсвам ли ти?“

9. Изпращане на отговор: „Мразя те.“

10. Обаждане в полицията (анонимно) с твърдението, че от съседния апартамент се чуват изстрели.

11. Дояждане на загорелите макарони в компанията на плюшените играчки на съпруга.

12. Плач.

13. Заспиване на дивана с мокро от сълзи лице.

14. Съпругът й се завръща от работа и я събужда с целувки, като бъбри нещо за перспективи, идеи, възможности, сработване с екипа и други подобни щуротии. След което й повтаря, че много я обича, че се гордее с нея, промърморва, че е много уморен, и заспива с глава в скута й.

15. Клариса взема твърдото решение да обяви гладна стачка и да гладува до смърт.

16. Измъква се от прегръдките на дълбоко заспалия съпруг, завива го с кашмирено одеяло (останало от предишния живот) — не за друго, а за да не премръзне до смърт и да не й създаде допълнителен проблем.

17. Остъргва полепналите по дъното на тенджерата макарони.

Аарон отново можеше да бъде самият себе си. Защото бентлито, къщата в Бел Еър и черната кредитна карта „Американ Експрес“ — това не беше той. Моторът — виж, това беше друго нещо.

Вълнуваше се от новата си работа като асистент на продукция. Благодарение на нея успяваше не само да си плаща сметките, но и усвояваше тънкостите на занаята, трупаше професионален опит, създаваше контакти. Нямаше нищо против това, че се налагаше да взема костюмите на режисьора от химическото чистене и да разхожда йоркширския му териер, след като имаше възможност да следи отблизо създаването на един филм, работата върху сценария, да се учи от истински професионалисти, като ги наблюдава в действие. Междувременно двамата с режисьора трябваше да се спрат на подходящ сценарий, който студиото би одобрило, за да започнат заснемането на „Прясно разведен“. (По договор разполагаха с шест месеца за работа върху проекта.) Аарон щеше да движи нещата. Всичко това го устройваше напълно.

В личен план събитията също го изпълваха с оптимизъм. Имаше до себе си съпруга, която щеше да го подкрепя, и макар че всяко начало е трудно, с малко повече късмет двамата скоро щяха да си стъпят на краката и да наемат къща на хълмовете. Тогава Клариса щеше да му прости окончателно и да не съжалява за избора си.

Бъдещето беше пред него и той не възнамеряваше да стои със скръстени ръце.

След няколко седмици Клариса стигна до следните изводи: 1) Моторът „Хонда“ 260 съвсем не беше толкова привлекателно средство за придвижване, колкото телевизионните реклами със сексапилни момичета по бикини се опитваха да го изкарат. 2) Да успееш да се добереш до общата пералня в гъстонаселен жилищен блок изискваше шпионски умения, адвокатска хитрост, мафиотски инстинкти и хладнокръвие на наркобарон. 3) Храната в „Тако Бел“ беше чудесна, макар и не напълно автентична. 4) След дълго обикаляне на супермаркетите можеше да се натъкнеш на истински находки, сравними само с откритията на някоя археологическа експедиция. И, 5) все пак да си богат беше за предпочитане.

— Безспорно — съгласи се Клариса с пълна уста, докато похапваше рулца от раци с гарнитура от зеле и пържени лучени кръгчета. Саймън я беше поканил на галаобяд в „Палмата“. — Но до каква степен?

— Зависи с кого споделяш богатството си — отговори Саймън, като я гледаше настойчиво.

— Увърташ. Бих искала по-ясен отговор — въздъхна Клариса.

Отдавна не беше слагала в устата си истинска храна (в смисъл, нещо различно от макарони, консерви и сухи супи). Поне от две седмици. Затова, когато Грейви предложи тримата да хапнат някъде навън, прие на драго сърце. Само че хитрушата Грейви така и не се появи и Клариса се оказа tete-a-tete със Саймън. Тъй като вече беше омъжена жена, ситуацията доста я смути, но като видя огромните пържоли и усети аромата на лучените кръгчета, реши, че все пак жертвата си струва.

— Саймън, защо толкова искаше да обядваш с мен? Не че не съм поласкана и не че не бих се изчукала с теб за последно, просто заради доброто старо време, но…

— Срещнах Александра и тя ми разказа всичко. — Каза го с такава сериозност, все едно току-що беше научил за смъртта на Брендън Фрейзър или Елизабет Хърли.

— Какво точно ти разказа?

— Това, че… твоят съпруг… няма никакви пари.

— За момента.

— Откъде си толкова сигурна, че нещата ще се променят?

Саймън я гледаше и се усмихваше. Обективно погледнато, той беше дори още по-привлекателен, отколкото в гимназията. Годините бяха прибавили към чара му (това не е толкова необичайно за мъжете, погледнете само Хулио Иглесиас). На тях им приличат и посребрените коси, и бръчиците от смях около очите, та дори и небрежният стил на обличане. Един добре ушит мъжки костюм прикрива всички недостатъци на фигурата, докато горките жени не могат да скрият целулита си, освен ако не облекат нещо безформено. И кой казва, че мъжете не били облагодетелствани?

— Клариса?

— Извинявай. Бях се замислила.

— Зададох ти въпрос. Щастлива ли си?

— О, да. Лучените кръгчета са направо божествени.

— Имах предвид, в брака си.

— Знам какво имаш предвид, Саймън. Аз вярвам в Аарон.

— Това е… чудесно.

— Смятам, че ще успее да вразуми родителите си.

— А ако не успее?

— Саймън, случайно да си чувал брачната клетва? По-специално онази част — „в добър и в лош час“. Това би трябвало да означава нещо, не мислиш ли?

— Клариса, знаеш, че не си от хората, способни да търпят лишения. Дори се учудвам, че издържа и толкова.

Честно казано, и Клариса беше изненадана от себе си. Изненада се, когато поздрави съседите си тази сутрин. Изненада се, че се беше срамувала от беемвето, при положение, че беше най-новата и лъскава кола на паркинга (останалите караха стари тойоти и хонди). Изненада се дори, че пазаруването от разпродажби взе да й харесва.

Изобщо, беше започнала да изпитва задоволство от сегашния си живот. Не щастие — щастието имаше съвсем други измерения. Но определено не се чувстваше нещастна.

И това я безпокоеше. Защото не й се струваше редно.

След обяда (и десерта, и капучиното, и бисквитките, и ментовите бонбони) Саймън и Клариса излязоха на булевард „Санта Моника“. Тя се молеше да не срещне някой познат — не й се искаше Аарон да разбере, че е обядвала точно със Саймън (чувствата й към когото не бяха изстинали напълно).

Докато Саймън плащаше на момчето, което докара колата й от паркинга, Клариса беше заета да претегля мислено всички „за“ и „против“.

Саймън беше мъж със стил — елегантен, самоуверен, представителен.

Имаше красив профил и дълги крака.

Аарон не беше светски лъв, но също беше мъж с характер и достойнство. Освен това й беше съпруг.

Стори й се, че чува гласчето на Сузи да бръмчи като досадна муха в ухото й и да пита какво изобщо виждаха в Клариса тези двамата.

Отговори й гласът на Дженифър (също невидима, приела чертите на ангел). Според нея всеки свестен мъж би оценил жена като Клариса. Нещо повече, би решил, че е неустоима. Дженифър, тази добра фея, не пропусна да похвали и обувките на Клариса (купени непосредствено преди сватбата от „Трейси Рос“ на „Сънсет“).

— Не ми остава друго, освен да стана будистки монах — сепна я гласът на Саймън.

— О, не! Оранжевото не е твоят цвят! Изобщо няма да ти отива.

Като истински кавалер той държеше вратата на беемвето й, преди да се качи в кадилака си, който чакаше отзад.

— Веднъж ми беше казала, че съм тип „зима“.

— Спомням си. Определих типа ти в час по биология. Надявам се, че съветите, които ти дадох, са ти били от полза.

Саймън се усмихна. Клариса устоя на порива да погали трапчинките му.

— Благодаря ти за приятната компания, Клариса. Въпреки че през последните пет минути беше някъде другаде.

Клариса седна в беемвето — крайно време беше да тръгва, отзад се беше образувала опашка.

Саймън се наведе към нея и бързо я целуна по бузата.

— Клариса, аз все още…

Той се поколеба, поклати глава и преглътна края на изречението.

— Ти какво? — извика Клариса, докато потегляше. — Не си довърши мисълта!

Но Саймън само се усмихна малко тъжно, помаха й и тръгна към колата си.

Отзад вече се чуваха клаксоните на изнервени шофьори и обидни подвиквания по неин адрес. Клариса рязко се обърна, направи красноречив жест с ръка и даде газ, като се чудеше накъде върви светът и какво става с добрите обноски в днешно време.

— Това бяха последните му думи. „Аз все още…“

— … си приглаждам косата с пръсти, за да приличам на Хю Грант в „Четири сватби и едно погребение“ — предположи Грейви.

— Обичам този филм — оживи се Дженифър. — Не те кара да си изплачеш очите, като, да речем, „Безсъници в Сиатъл“…

— Само се пошегувах — прекъсна я Грейви.

— Стига, момичета. Мисля, че идеята, общо взето, ни е ясна — намеси се Поло. След което кихна и подсмръкна. Пак беше настинала.

— Естествено. Той още я обича. Трябва да си идиот, за да не се досетиш.

— Но, Грейви… Клариса е омъжена.

Това, разбира се, беше Дженифър.

На тази си сбирка щяха да събират пари с благотворителна цел (за подпомагане на Клариса). Седяха в къщата на майката на Поло (внушителна постройка в колониален стил на „Олд Брентууд“, в която прислугата беше повече от членовете на семейството). Всички бяха налице, с изключение на Сузи (която все още държаха в неведение относно брака на Клариса, за да не й дават повод за злорадства). Затова пък майките (и дори част от домашната прислуга) бяха готови да дадат волни пожертвования, за да измъкнат Клариса от Мизерията. Тоест да й помогнат да наеме по-прилично жилище. Дори, благодарение на Дженифър, която тъкмо беше взела успешно (от трети опит) първия си изпит за брокер, бяха й намерили нещо подходящо, като на първо време — една къща в Западен Холивуд, малко след Дохени. Благотворителната вечер имаше и художествена част (Дженифър изпя „Спомени“ от мюзикъла „Котките“, а икономката изсвири няколко пиеси за пиано — майката на Поло беше плащала уроците, за да осигури на гостите си културна програма).

Накрая прожектираха диапозитиви, за да покажат на Клариса новия й дом с най-големи подробности (до бидето в тоалетната).

Но, противно на очакванията, Клариса не изглеждаше възхитена.

— Чувствам се така неловко, както когато пуснах газове, докато се явявахме на изпита SAT.

— Не се ли чувстваше още по-неловко после, когато видя резултата си? — хапливо подхвърли Грейви.

— Би трябвало да се чувстваш неловко и когато съобщаваш настоящия си адрес — добави Поло.

Елегантна тъмнокоса жена в розова униформа се приближи към Клариса, наведе се и й прошепна нещо на ухото, като й стискаше ръката. Клариса изведнъж почервеня като домат.

— Поло, Клементина току-що ми даде двайсетачка. Иде ми да потъна в земята…

Клементина беше бавачката на Поло, останала в семейството като компаньонка и доверена приятелка на майка й.

— Какво толкова? Жената е загрижена за теб.

— На мен пък апартаментчето на Клариса ми харесва — съвсем искрено каза Джени.

— Ти не си критерий. Като знам как изглеждат кучетата ти…

— Имаш нещо против кучетата ми?!

— Добре, момичета, стига толкова — намеси се Клариса. — Благодаря ви, че сте помислили за мен. Много мило от ваша страна…

— Мило ли? — направи гримаса Грейви. — Правим го от съвсем други съображения. Спомни си точка четвърта от кодекса на Съзвездието.

— „Една за всички, всички за една, в добри и в лоши времена“ — изрецитира Поло.

— Какво ще кажеш за къщичката?

— Аз се погрижих за градината — усмихна се Джени.

— Всичко е чудесно, но наистина нямаше нужда…

— Досега сме събрали 1500 долара — обяви Грейви.

Клариса я изгледа.

— Значи къщата има и градина?

Малко по-късно Грейви тържествено връчи на Клариса чека и всички седнаха отвън, с любимия коктейл на Поло (червен, с неизвестни съставки) в ръка. Клариса си спомняше как, когато бяха още ученички в гимназията, се събираха след училище и си приготвяха пунш (от ром, водка, джин и каквото още намереха в барчето), а след това плуваха голи в басейна чак докато паднеше мрак.

Липсваха й онези безгрижни дни.

— Добре поне, че не си бременна. Това щеше съвсем да те закопае.

Забележката на Грейви прекъсна носталгичните й спомени.

Клариса бавно кимна. След мистериозния коктейл на Поло реакциите й бяха забавени, но постепенно в съзнанието й изплува ужасяващата картина — нощта след сватбата, студените плочки на хотелската баня, разтворените й крака, пипетата със спермата.

О, не! Само това не.

— Клариса?

— Не, не съм бременна. Само това липсваше.

— Клариса?

Грейви, която лежеше по корем, се надигна и я погледна подозрително.

— Казвам ти, че не съм. Вероятността е… минимална.

Грейви сви рамене, изтегна се в шезлонга и затвори очи.

Клариса повтори, повече за собствено успокоение:

— Няма начин да съм бременна. Това е… пълен абсурд. Изключено!