Мъжеядката

14 Появява се злата Сузи и всичко се обърква

Клариса трескаво се ровеше в справочника „Жълти страници“, отмъкнат от съседния апартамент (бяха оставили вратата отворена). Преглеждаше адресите на туристическите агенции, когато на вратата се почука. Долови подрънкване на гривни и изтръпна от лошо предчувствие.

Събу чехлите „Прада“ (подарък от мама!) и се приближи на пръсти до вратата.

Някой надничаше през шпионката. Клариса бързо отстъпи назад. Сърцето й се беше качило в гърлото (където се опитваше да се качи и снощната пица).

— Клариса, скъпа! — пропя меден гласец. — Отвори! Знам, че си вкъщи!

„Да я вземат дяволите!“ — процеди Клариса, като се мяташе из стаята, като че ли сивият (стандартен) мокет се беше подпалил.

— Побързай, миличка! Натоварена съм…

Ако Клариса не я пуснеше да влезе, Злата Сузи беше способна да изкърти вратата.

— Ммм… очарователно местенце — каза тя, като огледа помещението, което служеше на Клариса едновременно за дневна, трапезария, кухня и гостна.

— Нали си спомняш баса за предбрачния договор. Е, ти спечели. И трябва да спазя обещанието си.

Тя тържествено връчи на Клариса елегантната чантичка на Луи Вюитон и продължи да бъбри весело:

— Разбрах, че Аарон е лишен от наследство, тъй че, дори да решиш да я продадеш, все ще ти свърши работа. Можеш да й вземеш доста пари, а като те гледам, ще имаш нужда…

Тя се вторачи в един стар филмов плакат, който Аарон беше прикрепил с дъвка към стената.

— Харесва ми как сте се обзавели… Много е свежо и… нестандартно. Като чух къде живееш, си представих какви ли не ужасни неща…

Клариса нямаше да се учуди, ако Сузи започнеше да съска като пепелянка, а от устата й да капе отрова.

— Кафе?

С най-голямо удоволствие би лиснала една чашка върху новия костюм на Шанел, с който Сузи се беше издокарала. Така приличаше на богата леля, дошла да посети изпадналия си в немилост племенник.

— Нес кафе ли, скъпа? Не, мерси. Не пия.

— Както искаш — сви рамене Клариса. — Е, Злобара, кой ти каза къде живея?

— Тайна — усмихна се Сузи. Очите й блестяха като на Скарлет О’Хара по време на първия й бал.

Клариса се вторачи в торбичките под очите й. Наследствен проблем, с който Сузи имаше максимум две години, за да се оправи. В противен случай… Клариса угрижено потърка собствените си (несъществуващи) торбички. Знаеше, че това ще вбеси Сузи.

После заплашително повтори въпроса си:

— Кой ти каза?

Сузи примигна невинно.

— Размислих… Можеш да ми направиш кафе. В някоя от онези весели чашки „I love New York“.

Клариса едва не си отхапа езика, докато се опитваше да си го задържи зад зъбите. Започна ожесточено да тършува в евтините кухненски шкафове — опитваше се да изрови сервиза от китайски порцелан, забутан някъде на дъното (същия, който толкова щеше да подхожда на розовото стълбище в къщата на Аарон). Най-после откри малка чашка с позлатено ръбче и нежен флорален мотив (останала от бабините сервизи — онези, които майка й мяташе по Теди, когато му се ядосаше). Тази щеше да свърши работа.

Изплю се в чашката, преди да поднесе кафето.

— Мляко? Сметана?

— Мляко, благодаря.

Имаше малко останало в чинийката на котката.

— Захар?

Сузи седеше на крайчето на дивана, като че ли щеше да се изцапа.

— Не, благодаря.

Сузи отпи от кафето и Клариса й отправи най-очарователната си усмивка. Този път напълно искрена.

— Дженифър изпя всичко… След като я подложих на електрошок и я рязах парче по парче… Шегувам се, шегувам се! Обичам метафорите.

— И все пак как я принуди да ти каже? — Клариса се безпокоеше за приятелката си. Дори Сузи да не беше изтръгнала признанието й със сила, Дженифър едва ли би й разказала за падението на Клариса доброволно.

— Много лесно. Казах й, че няма да й бъда приятелка — усмихна се Сузи. — Знаеш си я каква е…

Така беше. Дженифър беше добра душица и не обичаше конфликтите. Опитваше се да бъде приятелка на всички. Клариса въздъхна. Джени беше неравностоен противник на Злата Сузи. В една схватка между двете нещата бяха предопределени.

— Ще ме разведеш ли из уютното ви гнезденце?

— Сигурно се надяваш да получиш един от редките си оргазми, Сузи, но в бъдеще ще трябва да си търсиш други начини. Ситуацията е временна. Двамата с Аарон скоро се изнасяме от тук.

— О? Да не би да е умрял някой?

— Не, скъпа. Някой е забременял.

Лицето на Сузи за миг се разкриви в гримаса, но тя бързо се съвзе от шока.

— Така ли?! Моите поздравления!

Тя притисна Клариса до плоските си гърди. Клариса се почувства като муха в обятията на паяк и бързо се изтръгна от прегръдката.

— Благодаря. Освен теб знае само Грейви. На никой друг не съм казала още.

Искаше й се да върне думите си назад, но вече беше късно.

— Дано само не наддадеш много — пожела й Злата Сузи, докато се изтегляше към вратата. — Започна ли вече да ти се гади? Понякога продължава чак до деветия месец.

Кльощавата й ръка с тънички вени вече натискаше дръжката на вратата.

— А, и нали знаеш как се определя полът на бебето? Момичетата мразят майките си, затова те ужасно погрозняват. А ако ти излизат само пъпки, значи ще е момче. — И Сузи облиза с език вечно пресъхналите си устни.

— Знаеш ли, ти си истинско съкровище.

— Не, скъпа, ти си истинско съкровище! — усмихна се Сузи, разцелува я и изхвърча навън. Клариса я видя да измъква в движение миниатюрния си клетъчен телефон. Знаеше какво ще последва и се опита да изпревари събитията. Трябваше да съобщи на приятелките си новината преди Сузи, която само щеше да развали всичко.

Грейви вече знаеше. Следващата в списъка беше Джен.

— Ало? — вдигна тя още след първото позвъняване. Охо? Някой дебнеше до телефона?

— Джен, обажда се Клариса. Аз…

— О, Си, само за момент… — Чу се леко изщракване и тя задържа линията.

— Не! — отчаяно изкрещя Клариса.

Няколко секунди по-късно Джени възкликна:

— О, боже! Моите поздравления, Си! Толкова се радвам за теб… Но наистина ли си наддала пет килограма?

— По дяволите…

Обади се на Грейви за подкрепа. Приятелката й хрускаше солети.

— Наистина ли си се опъпчила? Разбрах от Сузи. Не се притеснявай, скоро ще мине…

Клариса изохка.

Минута по-късно получи SMS от Поло: „Чух новината. Много ли ти се гади?“

— Мътните да я вземат! — изкрещя Клариса, остави телефона и се сви на дивана в ембрионална поза, като затвори очи. Не искаше нито да вижда, нито да чува някого.

Първото, което видя, когато се събуди, беше справочникът „Жълти страници“, отворен на буквата „М“, „масажи“. Загледа се в обявите за масаж, предлаган от рускини или тайландски момичета, и мислено благодари на Бога, че все пак се е родила в страна, която предлага на младите жени и по-привлекателни възможности за изкарване на прехраната. Като например да си хванат богат съпруг. Въпреки че при нея нещата не изглеждаха блестящи. Поне за момента.

Беше решила лично да се срещне с родителите на Аарон — новината, че е бременна с внучето им, нямаше да прозвучи достатъчно въздействащо, ако им я съобщеше по телефона.

Тя позвъни в една от туристическите агенции и се поинтересува къде точно се намира град Колон или Колин или нещо подобно, след което си запази билет за самолета и си направи резервация за хотел (не искаше да се натрапва все пак).

Минута по-късно влезе Аарон с някакво пакетче в ръце.

— Аарон, скъпи — подскочи Клариса, — какво правиш вкъщи по това време?

— Защо? — озърна се той. — Да не би да си с мъж?

— Не, но точно щях да…

— Шегувам се — засмя се той. — Я виж какво ти нося…

— За мен ли е?! — Тя грабна пакетчето и разкъса опаковката с треперещи ръце.

Вътре имаше златна огърлица с турмалин и перли. Беше прекрасна. И никога нямаше да може да си я сложи. Нямаше толкова тънко вратле.

— За деня на майката — отговори Аарон на въпросителния й поглед.

— Но, Аарон, аз още не съм станала майка.

— Откога такива подробности ти правят впечатление? Или подаръкът не ти харесва?

— Напротив, чудесна е… И сигурно е много скъпа? — Погледът й изразяваше недоумение.

— Взех я на изплащане.

— О, Аарон… толкова е красива.

— Значи ти харесва?

Той засия.

Клариса се усещаше изпълнена с ново, неизпитвано досега чувство.

Тя се огледа.

— Колко стаи имаме на разположение?

— Близо… три.

— Е, да се залавяме за работа.

Правеха го за трети път, когато чуха телефона. Клариса помоли Аарон да не вдига, но нямаше начин — той чакаше да се обади шефът му.

Беше Теди.

— Баща ти е — прошепна Аарон само с устни.

— Няма ме!

— Няма я — повтори Аарон в слушалката, но след миг изражението му се промени и той се обърна към Клариса.

— Мисля, че трябва да говориш с него. Остават му още само три и половина минути.

Клариса вдигна вежди.

— Каква е тази комедия?

— Ако един мъж на средна възраст попадне в затвора заедно с разни татуирани отрепки, това ми прилича по-скоро на драма.

Клариса грабна слушалката.

— Татко?

— Теди.

— Теди. Къде си?

Той въздъхна.

— Не разполагам с много време.

В слушалката се чуваха някакви крясъци.

— Какво става там?

— Викат ни за обяд.

— Моля те, кажи ми, че си канен в тежкарски ресторант.

— На ъгъла на Четвърта и „Гранд“…

Клариса изпъшка.

— Божичко…

— Трябват ми десет хиляди долара. За да си платя гаранцията.

— Е, аз в момента имам не повече от двайсет долара.

— А чекът, който ти дадох?

— Ах, да. Чекът.

— Имам нужда от тези пари, за да се измъкна от тук.

— Но как така опря до тях?! — недоумяваше Клариса. Баща й отново въздъхна.

— Имам още около петстотин долара. Под компютъра. Но трябва да се вземат, преди да са претършували апартамента.

— Петстотин долара?! — ахна Клариса. — Имаш предвид… петстотин хиляди?

— Освен това трябва да побързаш с чека. Всеки момент ще замразят и сметките ми в банката.

— Как така ще ги замразят?! А какво ще стане с нас?! И с горкото бебе…

— Съжалявам, Сладкишче. Не съм искал да стане така…

— Но какво всъщност стана?

— Бившият ми партньор…

— Бивш?

— Точно така. Разделихме се. Много мърмореше…

— Защо?

— Че сме били укривали данъци… Въпрос на изобретателност, така мисля аз. Знаеш, че винаги съм бил пълен с идеи.

— Татко…

— Да.

— Ще те измъкна от там.

— Ето го моето момиче.

Клариса затвори телефона и погледна Аарон.

— Сега тръгваме. Само да се облека.

— Не, няма нужда да идваш и ти. Неудобно ми е…

— Шегуваш ли се? Как няма да дойда?! Нали сме семейство.

— Семейството не е нещо, с което човек се гордее — мрачно отбеляза Клариса.

След необходимите формалности Теди беше освободен от Централния затвор и двамата с Аарон се поздравиха сърдечно като стари бойни другари. Бъбриха си през целия път, като че ли нищо особено не се беше случило — обсъдиха борсата, последния мач на „Лейкърс“ и се консултираха къде в Ел Ей се предлага най-вкусната пица. Единствената тема, която не засегнаха, беше вероятността Теди отново да попадне в затвора.

Закараха баща й до апартамента му, а междувременно решението на Клариса да посети родителите на Аарон се беше затвърдило окончателно. Все някой трябваше да прояви здрав разум в конкретните обстоятелства.

Не възнамеряваше да прекара още един месец от бременността си в мизерия.

Най-трудното беше Аарон да не разбере какво е намислила.

Не, грешка.

Още по-трудно беше да убеди Грейви да я придружи.

— Кракът ми няма да стъпи някъде, където още се гледа V05!

— Снобка.

— Просто оценявам постиженията на цивилизацията — сви рамене Грейви.

— Стига, Грейви. Това са подробности.

— Ни най-малко.

— Значи, решено. Идваш с мен.

— Какво пък? Ще бъде забавно да те гледам как се правиш на глупачка пред родителите на Аарон.

— Не ставай кучка.

— Винаги съм била. Това си е дарба, усъвършенствана с годините. Може би като малка ми е липсвала родителска любов.

Двете размениха съзаклятнически погледи.

— Отивай да си стягаш багажа. Утре в осем те искам тук. Полетът ни е в девет и половина.

— Велики боже — простена Грейви. — Дано поне в самолета да предлагат „Блъди Мери“.

— Скъпи, нали нямаш нищо против тази вечер да остана у Грейви…?

Аарон я погледна озадачено.

— Тя… не се чувства добре… Трябваше спешно да й отстранят някакъв израстък там, долу… Много болезнена процедура…

Аарон сгърчи лице и остави настрана чипса.

— Достатъчно, моля те. Не навлизай в подробности.

— Благодаря ти, скъпи. Знаех, че ще проявиш разбиране. Грейви наистина има нужда от мен. Значи, ще се видим чак утре вечер. Но ако искаш да ме чуеш, звънни ми по клетъчния телефон.

Аарон само кимна. Клариса се усмихна. Мъжете нямаха нищо против женската вагина, но само от споменаването й можеше да им призлее. Стряскаха се, все едно някой беше размахал пистолет в лицето им.

Едва го изчака да тръгне и се отправи към къщата на Грейви. Искаше да е сигурна, че тя няма да се откаже в последния момент или да изпуснат самолета. Както и предполагаше, наложи се да я измъкне от леглото. В този убийствено ранен за нея час Грейви изглеждаше като Къртни Лав в ранните (купонджийски) години.

— Много си ми задължена, да знаеш — промърмори тя, докато Клариса я избутваше под душа.

Пътуваха в първа класа (и защо не? Една бъдеща майка се нуждае от максимален комфорт при пътуване). Беше платила билетите с кредитната карта на майка си, но съвестта й беше чиста. (Ако майка й знаеше за какво става въпрос, в никакъв случай не би се скъпила.)

Толкова често беше чувала да казват: „Полетът протече нормално.“ Точно техният полет ли трябваше да бъде изключение? Още в самото начало Грейви влезе в конфликт със стюардесите, тъй като настояваше да качи на борда свръхбагаж. Те не можаха да излязат на глава с нея, но после на свой ред не й останаха длъжни и буквално я оставиха „на сухо“. Шишенцата водка, които се полагаха на пътниците, бяха микроскопични. Направо се подиграваха с тях. Като капак, стюардесите се направиха на разсеяни и не им донесоха полагащата се порция ядки. А когато Грейви се оплака от избора на филма, който щяха да гледат по време на полета: „Няма ли кой да разкара от погледа ми шибаната физиономия на… (следваше името на известен холивудски актьор)?“, една от стюардесите я заплаши, че ако не престане, ще я завърже за седалката и ще й нахлузи кислородната маска.

Грейви трябваше да признае, че си е намерила майстора.

Когато слизаха от самолета, тя сподели, че сериозно се е замислила дали да не стане стюардеса. Имала дадености за тази професия.

Клариса се беше опитвала да запази спокойствие по време на гневните избухвания на Грейви, а когато самолетът минаваше през турбулентна зона (някъде над Колорадските планини), дори затвори очи и се опита да медитира.

Не успя да постигне кой знае какво, освен че визуализира как родителите на Аарон я посрещат с отворени обятия (и портфейли!). Клариса дори им носеше подаръци — вратовръзка на Армани за господин Мейсън и шал на Хермес за майката на Аарон.

Вратовръзката беше намерила в шкафа на баща си, докато ровеше за онези петстотин долара, а шала взе от чекмеджето на майка си (още преди време, така, за всеки случай). Баща й, като се има предвид къде се очертаваше да прекара близките месеци, едва ли щеше да има нужда от вратовръзка, а майка й беше сложила шала на Хермес само веднъж — преди да стигне до заключението, че я състарявал.

Самолетът се разтресе при кацането и Клариса сложи ръка на корема си — вътре имаше един мъничък пътник, който се нуждаеше да бъде успокоен. Грейви я погледна разбиращо.

— Спокойно, мамче, всичко ще бъде наред.

Самолетът се приземи с пронизително свистене и Грейви изрева:

— Мамка му! Не забравяй, че си ми задължена!