Мъжеядката

24 Непознатият

Аарон номер две се вторачи в Клариса, а мозъкът му щракаше на бързи обороти (с известно усилие, тъй като беше удавен в текила). Клариса (която беше напълно трезва) успя да реагира значително по-бързо.

Плю си на петите. (Най-доброто решение, което според нея човек можеше да вземе при определени обстоятелства.)

Въпреки че в момента състоянието й не позволяваше да гони рекорди, Клариса умееше да бяга. И още как. Още в началното училище нямаше никой от класа й, който можеше да я изпревари. Сякаш беше създадена за това — с тези дълги, силни крайници. Бягаше с най-голямо удоволствие, докато баща й не й изясни, че бягането е спорт за момчета (предимно черни), че мускулите й ще заякнат прекомерно (което не е особено женствено) и т.н. Тогава приключи с бягането. Веднъж завинаги.

До тази вечер. Когато откри, че макар и бременна, тежка, тромава и огромна (при нормални обстоятелства), все още можеше да бяга като хала. Като дванайсетгодишно момиченце с нови адидаски.

Никой не посмя да я спре, дори напротив. Отстраняваха се от пътя й, за да не ги помете. Въпреки това успя да прекатури няколко мъже с фракове и цяла една маса — №108.

Озова се на улицата след по-малко от минута, събу обувките си и отново се понесе пъргаво като газела към паркинга, където беше оставила беемвето си.

В мига, в който скочи в колата, извади клетъчния си телефон и започна да набира номерата на приятелките си.

Грейви не си беше вкъщи. Беше включила гласовата си поща. Пейджърът й беше изключен.

Дженифър не си беше вкъщи. Беше включила гласовата си поща. Пейджърът й не работеше.

Поло не си беше вкъщи. Свърза се с клетъчния й телефон, но преди да успеят да говорят, връзката се разпадна. Поло никога не си взимаше пейджъра.

Саймън не си беше вкъщи. А не си беше записала номера на клетъчния му телефон.

„Проклятие!“, изпъшка Клариса. В отчаянието си едва не стигна дотам да се обади на Сузи, но навреме размисли.

Най-после заплака. Хлипаше като малко момиченце, несдържано и безутешно, насред ужасната каша, в която се беше превърнал собственият й живот.

Все пак й беше останала капка суетност — провери в огледалцето дали гримът й не се беше размазал. Може да страдаш, но не бива да представляваш жалка гледка, дори събитията в живота ти да представляват материал за рубриката „Лична драма“.

И после изведнъж се разсмя. Хихикането й прерасна в кикотене, а то на свой ред в истински, гръмогласен смях.

Какво излизаше? На нея, първокласната манипулаторка, бяха успели да й извъртят такъв номер! И тя самата си беше виновна. Така й се падаше. Затова сега заслужаваше да реве, докато Псевдо-Аарон беше дявол знае къде, а истинският Аарон Мейсън похапваше сьомга в щастлива безметежност в компанията на блондинка тип „Памела Андерсън“.

Оставаше да си отговори на въпроса — ако това беше истинският Аарон, то кой тогава беше другият?

„О, господи! Дори не знам за кого съм се омъжила.“

Малкият мошеник беше успял да я изпързаля, а тя трябваше да му потърси сметка. Който и да беше Псевдо-Аарон, дължеше й някакво обяснение.

„Проклет да е този тип!“, изфуча тя, докато натискаше газта. „Проклети да са трапчинките му и широките му рамене и разните му там номерца! Пет пари не давам за него!? Мога да тичам и нямам нужда от никого! Не ми трябва мъж. Мога и сама да се оправя!“

Едва когато зави по „Уилшър“, се сети за рекламната торба. Съвсем я беше забравила. Прие го като добър знак. Явно порастваше и почваха да я вълнуват други неща.