Мъжеядката - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Джиджи Леванжи-Грейзър (3 Купонът) #3

3 Купонът

Организирането на сватбено тържество поначало е трудно, а когато на всичко отгоре това става без знанието на младоженеца, задачата е почти непосилна.

След като видя Аарон и се погрижи той да я забележи, Клариса счете мисията си в ресторанта за приключена и побърза да се сбогува с Роберта със задължителната целувка „буза до буза“. Дори сподавеното възклицание от съседната маса — „О, боже, виж, Бритни и Джърстийн!“, което без съмнение издаваше турист на Юга, новопристигнал в Ориндж Каунти, не й направи особено впечатление. Знаеше какво ще види — ухилените физиономии на двете невръстни, пращящи от здраве звезди, които си гукат като гълъбчета. Е, имаше си по-важна работа.

След като се отби в един от осемте „Старбъкс“ по пътя към къщи за порция сух „Венти Кап“ (който щеше да й осигури необходимата енергия и същевременно най-малкия брой калории — все пак скоро щеше да облече сватбена рокля на Вира Уонг), Клариса влетя в апартамента си като хала и измъкна от нощното шкафче заветния розов тефтер, чиито страници беше облепила с изрезки от булчински списания.

Винаги когато разгърнеше страниците му, чуваше ангелска музика и за кой ли път потъваше в мечти.

Тук бяха любимите й модели сватбени рокли и списъците с имена на ресторанти, цветарски магазини, фотографи, свещеници (юдейски?, епископални?, будистки? — Клариса не поставяше никакви ограничения по отношение на религията на бъдещия си съпруг), булчински салони, сватбени торти, включително и десетте най-предпочитани за фон на сватбената церемония оркестрови пиеси (според класацията на „Град и провинция“). Беше помислила за всичко — до последния детайл. Откак се помнеше, събираше тази безценна информация. По страниците се мяркаха и ръчно изписани бисери от рода на: „Пощенският код има значение“, „Не ходи на среща в 818“, „Филмът е най-добрата аеробика“ и прочее.

Хиляди пъти Клариса бе прокарвала с трепет пръсти по страниците, и то не само за да залепи поредната изрезка. Не. След всяка трета, най-много — четвърта, среща с някой мъж от класа (някой, чийто лик грееше от корицата на списание „Лос Анджелис“, някой, като оня многообещаващ режисьор с козята брадичка или като оня собственик на верига нощни клубове, със забележителни познания по латински) тя неизбежно разгръщаше розовия тефтер и започваше да обмисля приготовленията.

За съжаление обаче нещата винаги приключваха много преди да се чуе звънът на сватбени камбани.

Тя въздъхна. Защо смяташе, че този път ще е по-различно?

Ръцете й трепереха. За да се успокои и да намали страничните ефекти от изядения „Венти Кап“, взе един „Ксанакс“ с изтекъл срок (подарък от вярната приятелка Грейви) и се залови за работа с пълната отдаденост на равин, комуто предстои да извърши обрязването на първородния си внук.

Набра скоростно номерата на хотелите „Бел Еър“, „Бевърли Хилс“, „Пенинсула“, както и на оня хотел на брега в Санта Моника с не дотам сполучлива архитектура на Франк Лойд Ронг, но със страхотен атриум. Номерата бяха предварително записани в указателя на мобилния й телефон — успешното протичане на сватбената церемония е въпрос на планиране и добра организация. Освен това, ако се омъжеше в хотел, отпадаха притесненията й за кетъринговата фирма и организатора на сватбени тържества. Предвидливо от нейна страна, не можеше да се отрече.

Естествено, съгласуваше всяка стъпка с плана, съставен още преди години.

Сватбен план на Клариса Реджина Алпърт

1) „Незабавно да се наеме хотел. Още сега, на момента!“

И така, Клариса уведоми администрацията на всеки от хотелите, че предпочитаните дати са съответно: 20 юни, 15 юли или в краен случай, ако Аарон се окажеше костелив орех, 2 септември.

Прие поздравленията за предстоящото щастливо събитие с подобаваща учтивост. Със съжаление я увериха, че за най-близката дата хотелите вече са ангажирани. Тогава се спря на 27 юни — седмица по-късно не представляваше кой знае какъв проблем. Продиктува номера на кредитната карта на майка си. На кой, ако не на най-близките си, може да разчита човек при извънредни обстоятелства.

2) „Трябва да се поръчат цветята.“

Виж, това беше трудна задача. Нейният любим цветар, Ърнест Бутервалд, отлично познаваше вкуса й — всички кавалери, с които беше излизала през последните години, бяха инструктирани за това. Клариса беше и сред поканените на тържеството по случай рождения му ден в „Мистър Чоу“. Проблемът беше, че неговите услуги излизаха твърде скъпичко… Не че Аарон не можеше да си го позволи, но все пак. Достатъчно беше, че ще поеме останалите разходи. Клариса се поздрави за пестеливостта (в името на любимия човек трябва да се правят жертви) и позвъни в цветарския магазин на Флорида (той се доближаваше до класата на Бутервалд, но все още нямаше неговата известност — не фигурираше в специалното сватбено издание на „Стил“ например). След като уточни датите (20 и 27 юни) управителят филипинец се поинтересува за името на младоженеца. Клариса се поколеба за миг.

Дали не беше по-благоразумно да назове друго име?

Да речем, Джордж Клуни.

От другата страна се чуха такива радостни възклицания, сякаш току-що беше съобщила на шефа на сицилианската мафия за появата на бял цвят на наследника му. Разбира се, Флоридата трябваше да обещае, че няма да разгласява новината — нямаше да я сподели дори с таитянския си любовник с продупчени зърна на гърдите. Джорж Клуни държеше на неприкосновеността на личния си живот — всеки, разгръщал списание „Пийпъл“, беше наясно с това.

Цветарят прояви пълно разбиране, закле се да пази тайната и попита само дали има вероятност сватбата да бъде отразена на страниците на „Стил“. В гласа му се долавяше трепет.

Клариса отговори, че било твърде възможно, стига само Джордж да даде съгласието си.

Приключи разговора с въздишка на облекчение. Слава богу, че успяваше да импровизира в стресови ситуации. Истината беше, че дори не познаваше лично Джордж Клуни. Беше го виждала един-единствен път — след премиерата на „Батман и Робин“, когато едва не се сблъска с него пред „Порта-Поти“, където го причакваше. Въпреки това не изпитваше угризения, че заблуди цветаря. Колкото до Аарон, той щеше да оцени чувството й за хумор.

Отново погледна списъка със задачи. Оставаше още да се осигурят музиката, сватбената рокля, тоалетите на шаферките и изненадите за гостите — малки стилни подаръчета, например сребърни фигурки, придружени от миниатюрни букетчета — нещо от този род.

Да, определено имаше нужда от помощ, за да доведе нещата до успешен край.

Може би беше дошъл моментът да съобщи на майка си, че възнамерявала се омъжи за един много приятен, надежден и стабилен млад мъж, на когото… дори не знаеше телефонния номер. Трябваше да го открие час по-скоро.

Клариса и майка й присъстваха на ревю на сватбени тоалети на втория етаж на „Барнис“ в Бевърли Хилс и пред тях дефилираха булки, издокарани по последна мода. Не беше дала на майка си излишни обяснения — просто я беше помолила да я придружи. Смяташе да й съобщи новината по време на обяда, след като вече се беше настроила подобаващо — нямаше жена, която да остане равнодушна пред тази феерия в кремаво, нежнорозово и бледозелено.

— Ти си луда! — заяви майка й, след като си беше поръчала салата от цвекло и козе сирене, без заливка, без лук, без цвекло и без никакво сирене.

— Не, мамо, не съм луда. — Клариса многозначително хвърли поглед към бременните млади жени на една от съседните маси. Те се заливаха от смях и игриво грабеха пържени картофки от общата чиния. Приличаха на ято гълъби, които се боричкат за трохите пред „Макдоналдс“. Само преди шест месеца би й се повдигнало от самата гледка, би изтръпнала при мисълта, че може да е на тяхно място. Но сега това и се струваше толкова шик, толкова в реда на нещата. Дори Мадона се беше отдала на майчинските си инстинкти и това много й отиваше, нали? А и модата за бременни напоследък беше на гребена на вълната…

Клариса замечтано се усмихна, загледана в бременните жени, и отново се обърна към майка си.

— Поне веднъж ме подкрепи. Толкова ли не вярваш в собствената си дъщеря?

— К’во? — примигна майка й и лешниковите й очи проблеснаха като камъчета на дъното на аквариум. В стаята на Клариса имаше един такъв — отдавна без риби.

— Само не започвай да плачеш.

— Вярвам в дъщеря си, разбира се. Когато беше на пет години, заяви, че ще станеш президент.

Докога щеше да й го повтаря? Навремето го беше изтърсила само защото го чу от момченцето, по което си падаше. То искаше да става президент.

— Мамо, знаеш, че не съм от амбициозните…

Келнерът донесе салатата, в която нямаше нищо, и я постави пред Клариса. Тя го прие като лична обида.

— Смятате, че имам нужда от диета, така ли?

— Съжалявам. — Човекът побърза да се поправи и Клариса най-после получи чийзбургера си с гарнитура от картофена салата.

— Мамо, знам, че с теб на глава не се излиза, но, моля те, имам нужда от помощта ти. Имаш безупречен вкус и бих искала да се консултирам с теб за някои неща…

Майка й оглеждаше салатата като под лупа. Най-после изпъшка и остави чинията настрана. Беше забелязала няколко капки зехтин.

— Estupido.

— Мамо! Яж!

— Не знам… — Тя отпи глътка чай с лед.

Клариса поклати глава и захапа чийзбургера с настървение. Усещането можеше да се сравни само с върховното удоволствие при секс.

— Освен това би могла да ми помогнеш да сваля няколко килограма за сватбата.

Майка й се оживи.

— Можеш да разчиташ на мен. Ще ходим на туристически походи, ще…

Клариса пак се беше загледала в бременните на съседната маса. Те оживено ръкомахаха, без да се притесняват, че ръцете им приличаха на наденички в черните кашмирени ръкави. Още едно предимство на бременността — можеш да ядеш до насита. Аарон със сигурност не би искал бебето им да е недохранено.

— Ще играем тай чи…

— Аха, да, онази китайска гимнастика. — Клариса бавно вдигна ръце във въздуха и описа кръг. Беше допуснала дребна географска неточност в определението, но какво от това?

Майка й все пак се престраши да си боцне от салатата. Дъвчеше една хапка точно двайсет и четири пъти, което беше добър признак. Клариса беше установила закономерност — ако гълташе по-бързо, майка й беше неспокойна, а ако дъвчеше по-дълго от обикновено, значи дълбоко се беше замислила.

— Значи, ще ми помогнеш?

— А ти кога ще ме запознаеш с твоя избраник?

„Избраник“ прозвуча като „избрааник“. Майка й имаше специфичен провлачен изговор, от който Клариса понякога настръхваше и имаше желание да забие вилицата си в кльощавото й птиче гърло.

— О, мамо… — Понякога майка й схващаше по-бавно дори от малкото кученце, което Клариса имаше преди години. Малкото глупаче скочи след една тенис топка от прозореца на стария им мерцедес.

Клариса беше изхвърлила топката в пристъп на ярост точно когато минаваха по булевард „Олимпик“ и от всички страни хвърчаха автомобили. Откъде можеше да знае, че Адолфо ще я последва? Мина доста време, докато успя да преодолее чувството за вина с помощта на терапевта Маноло. Тогава беше излязла от кожата си, а трябваше да се сърди само на себе си, че беше пропуснала часа си при Анастасия, всепризнатата кралица на веждите в Бевърли Хилс.

— Има време. Самата аз се запознах с него съвсем скоро — избъбри Клариса между хапките.

Следващата стъпка беше да накара Аарон да й се обади. И Клариса насочи усилията си в тази насока. Не се искаше кой знае какво — само да спретне едно страхотно парти за Всеки-Който-Наистина-Е-Някой. И да не кани Аарон.

Планът проработи безотказно.

Още не беше прозвънила всички от списъка, когато спешно я потърси Макси Рийз, косматия агент, по прякор „Саскуоч“.

— Клариса Алпърт? — прозвуча в слушалката почти момчешкият глас на секретаря му.

— На телефона.

— Свързвам ви с Макси Рийз.

— Клариса…

— Макси? — Клариса сподави тържествуващата нотка в гласа си, потупа се мислено по рамото и си обеща една голяма мелба в „Мортсен“.

— Разбрах, че устройваш голям купон…

— Има нещо такова.

— Къде остана старото приятелство?

— Тъкмо смятах да ти се обадя. Разбира се, че си поканен!

— А мога ли да доведа някого?

— Само ако е топмодел или актриса. Без грозни момичета, освен ако не са известни или преуспели, или биха могли по някакъв начин да подпомогнат кариерата ми.

— Ти и кариера?!

— Защо не?

— Става въпрос за Аарон Мейсън.

— За кого? — Устата й се разтегли в такава широка усмивка, че още малко и щеше да се сцепи.

— Оня ден, когато се видяхме в ресторанта, бях с него. Провинциално момче, абсолютен новак в бранша, но има пари.

Абсолютен новак… Хм.

— А, да… Май се сещам. — Успя да прозвучи почти отегчено.

— Значи, мога да го доведа, нали?

— Щом толкова държиш — прозя се Клариса. — Стори ми се малко… странен.

— Май не ти е харесал особено?

— Беше с каубойски ботуши.

— Хайде, хайде, трябва да си по-снизходителна към него. Казах ти, че не е тукашен. Иска ми се да го поразведа наоколо, да го запозная с местните нрави, да го срещна с някои хора…

— Интересуват те парите му, кажи си направо.

— Не. Всъщност може би. Донякъде. Може да се окаже полезен. Човек никога не знае.

— Ами, добре тогава. Доведи каубоя. Но го предупреди, че няма да участва в родео. Може да си изглади ризата.

Макси изсумтя, а Клариса счете разговора за приключен. Не беше на себе си от щастие и нададе такъв възторжен възглас, че подплаши котката (персийска с едно синьо и едно зелено око), която дремеше на дивана. Глупавото животно свърши естествените си нужди на мраморния под и в хола се размириса на развалени яйца. Клариса се закани за кой ли път да я занесе в приюта. И бездруго не обичаше котки. Беше си взела тази само защото много подхождаше на червения плюшен диван и придаваше изисканост на интериора (холът й ставаше като от корицата на списание „Марта Стюарт“.)

От друга страна, каза си Клариса, докато събираше бели косъмчета от възглавниците, нямаше защо да бърза да се отърве от персийската. Ако се окажеше, че Аарон обича котки, можеше да я задържи. Ако пък бъдещият й съпруг мразеше котките, щеше да направи жертва за него и да се лиши от любимото животинче.

Откъдето и да го погледнеш, щеше да извлече полза от ситуацията.

Що се отнася до секса, има повече от сто разновидности на чукането. След един купон с много пиене в дома на една приятелка и годеника й (френски режисьор, който я мамеше най-безогледно) Клариса и момичетата седнаха и съставиха най-подробен списък, докато се подкрепяха с гумени мечета без захар и коктейли „Космополитън“ с много захар.

1) Чукане за задоволяване на страстта. Става при обичайните обстоятелства: срещате се в някой бар, установявате, че се привличате взаимно, за което допринася и фактът, че и двамата сте пили достатъчно. Разменяте задължителните лъжи (а) за възрастта; б) за доходите; в) за последния профилактичен преглед) и бързате да го направите (където ви падне, може да е дори на предната седалка).

Проблем при този вид чукане са последиците на сутринта: взаимна неловкост и натрапчиво гадене. Гаденето преминава най-късно до следващия ден (нещата може да се ускорят с един коктейл „Блъди Мери“ и с гневно обаждане по телефона на гаджето/съпругата или, не дай си боже, майката на нашия човек). Колкото до взаимната неловкост, тя трае доста по-дълго (особено ако се движите в едни и същи кръгове), но и това може да се преживее.

2) Правене на любов (когато влагаш и чувства). По-рядко, но се случва. Може да се окаже, че сте преминали през задължителните три срещи. (Клариса си спомняше, че веднъж удържа цели три седмици — режисьорът, с когото излизаше, говореше за романтика, споменаваше „общо бъдеще“, искаше „първият път“ да е нещо специално, обещаваше й невероятно изживяване. В крайна сметка се оказа, че членът му е със смехотворни размери, че обича да го прави само отзад и че държи Клариса да си смали бюста — харесвал по-плоски жени. Избяга от него презглава.)

Но ако сте преодолели критичния период, като междувременно сте установили, че имате сходни вкусове (и двамата обичате омари), обсъдили сте любимите си филми („Безсъници в Сиатъл“, „Джери Макгуайър“ и т.н.), любимите си телевизионни предавания (шоуто на Брейди от седемдесетте години) и любимата си музика („Дюран-Дюран“ и изобщо песните на осемдесетте), ако всичко това е факт, може и да дойде моментът. Разбира се, след като го видиш да плаща сметката в ресторанта със златна карта (или дори, за предпочитане, платинена). („Приятелството се подарява, за любовта се плаща“ — такова беше виждането на Клариса по въпроса.) И когато най-после той те погледне с оня особен, дълбок и втренчен поглед на вярно куче (който след шест месеца може и да ти се струва жалък, но сега го намираш за особено въздействащ) и попита: „Искаш ли…?“, ти не го оставяш да довърши. И сексът с него може да не е чак страхотен (ако го сравняваш с голямата си ученическа любов, Саймън Ингланд, да речем), но наистина си го бива. И по-важното е, че наистина сте влюбени, хлътнали до ушите, дори никой от двамата да не се осмели да го изрече на глас (в близките месеци или изобщо). Единственото, което има значение, е, че нещо особено се носи във въздуха и както никога не се чувстваш сама.

Ах, да, и ако наистина сте извадили късмет, предстоят ви мигове, в които ще се смеете заедно, мигове на споделена радост, и докато се усетите, току-виж сте се сдобили и с потомство. Разбира се, рано или късно ще се стигне и до първата по-сериозна кавга (неизбежно е), до някоя и друга лъжа, до първата годишнина.

Приятелките бяха единодушни, че този вид връзка е като да уцелиш шестица от тотото (особено в град като Лос Анджелис, където мъжете са: а) гейове; б) умело прикриващи този факт; в) женени, но независимо от това — гейове или г) асексуални (пред които дори компанията на гейовете е за предпочитане).

Някои щастливки все пак си спомняха, че са преживели нещо такова в гимназията. Както Клариса със Саймън Ингланд.

Тя отдавна беше изтрила името му от телефонния си указател и от регистрите на паметта си, но понякога се случваше споменът за него да прекоси съзнанието й като блуждаеща комета, а усмивката му, малко на една страна, като у лабрадорите и кинозвездите, от време на време смущаваше сънищата й. Беше преустановила контактите си със Саймън, след като скъсаха за трети път (преди около десетина години — Клариса току-що се беше дипломирала със специалност „Моделиерство и козметични продукти“), въпреки че още от гимназията бяха идеалната двойка, в която всички се кълняха. Първия път скъсаха по нейна вина, втория — също, но третия път — причината беше в Саймън. Клариса не можеше да преглътне подобно унижение. Той беше казал (тя го цитира пред приятелките си дословно): „Мисля, че не сме подходящи един за друг.“ „И какво от това?“ — беше заявила Клариса.

Сега Саймън беше важна клечка в едно звукозаписно студио — занимаваше се с мениджмънт и реклама и имаше вземане-даване със звезди като Гуен Стефани или онази изгряваща латинодива (как й беше името?). Винаги когато (съвършено случайно) срещнеше името му в „Пийпъл“ или „Стил“, Клариса потръпваше от неприязън. Стигна до там, че помоли майка си да преглежда предварително списанията и да унищожава всеки материал, в който се споменава омразното име.

И така, стигнахме до номер три.

3) Чукане от любопитство. „Чудя се дали го бива в леглото?“ — нещо такова. Е, нищо не пречи да провериш. Отличава се от чукането за разнообразие по това, че при последното може и да липсва любопитство.

4) Чукане от скука. „Сега какво — дали да се прибера вкъщи и да гледам поредния епизод от «Приятели» за осми път или да се изчукам с този тип?“

5) Чукане от отчаяние. „Вече шест месеца съм на сухо и ако в близкия половин час не ми излезе късметът (все едно с кого), ще помоля майка си да ме уреди с дебелия син на най-добрата си приятелка.“

Списъкът продължаваше с чукане заради приключението (със сърфиста, на когото окото не трепва пред гигантските вълни), чукане с религиозен елемент, с изследователски характер и т.н.

Интересно, към коя ли категория спадаше сексът с Аарон? Нямаше нито любов, нито страст. Нямаше и скука (може би щеше да се появи с течение на времето). Най-вероятно влизаше в графата „чукане за постигане на целите“. Да, несъмнено. Клариса беше експертът в това отношение. Владееше до съвършенство старите изпитани тактики и ги прилагаше с хладна пресметливост (под маската на пламенна страст). В дъното на всичко обаче винаги беше някакъв скрит мотив — да речем, покана за гостуване на личния карибски остров на „секси дядото“ Мик Джагър, или, както в конкретния случай, заставане пред олтара.

Но може би това щеше да е само началото. Не беше изключено в един момент да се появят и чувства и „чукането“ да се превърне в истинско „правене на любов“ с всички непогрешими, макар и рядко срещани жестове — сплетени ръце, слято дихание, потънали един в друг погледи… прекалено хубаво, за да бъде истина.

Но така й се искаше да изпита всичко това отново…

Клариса отвори очи, тръсна глава и проследи с показалец с изящно оформен френски маникюр списъка на кетърингови фирми. Имаше да проведе още толкова телефонни разговори, а не разполагаше с много време. Организирането на сватбено тържество беше черна работа, къртовски труд.

Бронзовият часовник, придържан от двама голи бронзови мъже, показваше 11:05 часа. Аарон все още не се беше появил на партито. Саскуоч вече беше тук и ухажваше три невръстни кандидатки за слава. Старият й познайник беше известен със способността си да открива изгряващи таланти. Може да се каже, че той (по-точно леглото му) беше първата спирка по пътя към върха.

„Гръм да го удари!“, пожела мислено Клариса и злорадо си го представи как получава сърдечен пристъп след злоупотреба с хероин и езикът му увисва на една страна.

Тони Би я ощипа дружески по задника — не му беше особено лесно през впития кожен панталон на Гучи.

— А къде е Прекрасният принц? — озърна се той. — Или, по-скоро, Прясното месо?

Той лъсна зъби в ослепителна усмивка.

Тони Би беше най-добрият й приятел от гимназията — момчето с най-бедните родители (живееха в мизерен апартамент от петдесетте години), но с неизчерпаемо чувство за хумор.

Преди три години той беше направил голям удар в мрежата — беше му хрумнала гениалната идея да предлага дипломни и курсови работи срещу съответното заплащане. Беше започнал с минимален начален капитал (сума, останала в наследство след смъртта на баба му). Откупуваше работите на отлични студенти и ги изпращаше на всички нуждаещи се по имейла. Постепенно империята му се беше разраснала и в момента обхващаше колежи и университети от Мичиган и Пенсилвания чак до Източното крайбрежие (включително Харвардския, Иейлския и Принстънския). Така за нула време Тони Би беше успял да натрупа цяло състояние (при това съвсем законно!). В момента беше по-богат от всеки от бившите си съученици — толкова богат, че дори не се налагаше да използва фамилното си име (и без това беше прекалено етническо). Правеше луди пари и живееше в район, достъпен само за „избраници на съдбата“.

— Да ти го начукат с духов инструмент, иди да ми донесеш нещо за пиене.

— Веднага, принцесо.

Тони беше приятелче, Клариса винаги беше хранила симпатии към него (включително и за това, че я наричаше „принцесо“ и никога не беше правил дори намек за истинската й възраст. Може би защото така щеше да разкрие и своята, а той все още успешно минаваше за „момчето чудо“.) Всеки път, когато се появеше в обществото, той се радваше на неотслабващ интерес и внимание. И тази вечер почитателките (и почитателите) го следваха по петите.

— Не разбирам защо го няма още?! — Клариса започваше да губи търпение.

Тони Би сви рамене.

— Момчето от хоризонта на „Варайъти“ ли? Щом досега го няма, може изобщо да не се появи.

— Изключено. Знам, че проявява интерес.

— Със сигурност. Той е единственият мъж в града, с когото още не си спала. Никой не обича да се чувства пренебрегнат.

Диджеят беше надул музиката до дупка и подът вибрираше. Групичка момичета предизвикателно се полюшваха на педя разстояние от тях.

— Да не си отворил и детски център? — не се сдържа Клариса. Възрастовата граница на купона беше паднала застрашително, което я караше да се замисля: а) за годините си, б) за килограмите си, в) за това, че още не е омъжена, и г) за това, че пак е гладна. — Не им ли е време вече да са в леглото?

Но вниманието на Тони беше насочено към позлатените мускули на бодибилдъра, доведен от него специално, за да краси с присъствието си купона.

— Ехо, тук ли си?

— Извинявай… бях се загледал. Охо… я виж кого е довял вятърът. Късче от твоето дивно минало.

Клариса проследи погледа му. На купона току-що се беше появил Саймън Ингланд под ръка с ослепителна блондинка. Клариса веднага забеляза перфектната й кожа. На огромния телевизионен екран се беше появил един от членовете на „Мотли Крю“ и тълпата нададе възторжени възгласи.

— Саймън?! — простена Клариса. — Какво, по дяволите, търси той тук?!

— Аз го поканих — спокойно отвърна Тони Би и отпи от розовия коктейл с шампанско. — Няма ли тръпка, не става купон. Освен това той винаги ми е допадал. Последната година в гимназията за малко не влязохме в хомосексуални взаимоотношения. Ей толкова ни оставаше — той показа двата си приближени един до друг пръста. Клариса не можа да не се възхити на безупречния му маникюр.

— Как можа?! — изсъска тя. — Не помисли ли за последствията?!

— Ти не би ми сторила нищо лошо.

— Знам. Там е бедата.

Присъствието на Саймън й беше дошло в повече. Започваше да я обзема паника.

— Тони, кажи бързо, как изглеждам?

— Великолепно, в стил „Бардо“ от петдесет и шеста.

— Значи, стара.

— Съвсем не, chica. Значи „muy Barbarella“.

— Клариса?

Гласът от дълбините на миналото я накара да се закове на място.

— Саймън.

Погледите им се срещнаха. Дявол да го вземе, изглеждаше по-страхотно от всякога, изтупан от глава до пети, по-точно до върховете на обувките „Прада“, от есенната модна колекция, шоколаденокафяви. Смел, почти безразсъден избор, който само някой от неговата класа можеше да си позволи. Останалите мъже предпочитаха класическото черно.

Ризата му също беше последен модел — „Армани“, разбира се. Но, виж, коремчето му като че ли се беше поотпуснало, забеляза Клариса с капка злорадство. Прегърна Саймън — длъжна беше да се увери. Да, определено беше наддал някой и друг килограм. И му беше известно, че тя е забелязала — не я познаваше от вчера.

Но дори тези няколко допълнителни сантиметра на талията само подсилваха чара му. Те му придаваха необходимата доза уязвимост, способна да разтопи сърцето на една жена.

— Изглеждаш очарователно. — Гласът му беше все така дълбок, с подчертано английски акцент.

Онова, което преди петнайсет години го открояваше от останалите (заедно с дефекта му — Саймън страдаше от дислексия), сега й се стори съзнателно търсен ефект. Който въпреки това й въздействаше.

Клариса най-после удостои с внимание и блондинката, като й отправи най-лъчезарната си усмивка.

— Това е Пенелопи — представи дамата си Саймън.

— Много ми е приятно — Клариса стисна тъничката, хладна като змиорка ръка, покрита с пръстени и татуировки. — Ще пиете ли нещо?

Не биваше да забравя задълженията си на домакиня.

— Благодаря, не пия — пропя русото видение.

Изглеждаше на не повече от деветнайсет, дори и отблизо. Накъде вървеше светът?!

— Значи, „Перие“ с лимонче. А за Саймън — „Кир Роял“, ако добре си спомням.

И Клариса забърза към бара, като остави Тони Би да прави компания на двойката.

Ако се беше обърнала, щеше да срещне погледа на Саймън и да прочете в него възторг, примесен със смут. Клариса още си спомняше любимото му питие. Това трябваше да означава нещо.

Но тя не се обърна.

Най-после успя да се добере до бара през тълпите танцуващи, като приемаше комплиментите по свой адрес със сдържано задоволство. Единственото, което за малко не я извади от релси, беше случайно дочутият разговор между някакви момиченца с крехко телосложение и набъбнали от силикон устни. Въпреки професионалния маникюр и прическите те едва ли бяха на повече от четиринайсет, но вече успешно навлизаха в живота (тласкани от майките си) и се готвеха да избутат от сцената такива като Клариса.

— Първо лъскам дръвцето като за световно, после ху-у-бавичко облизвам топките — делово споделяше едната.

— Хм. Аз пък не си губя времето — действам бързо като изтребител — каза другата с още детско гласче.

— А гълташ ли?

— Плюя.

— И аз — обади се третата.

— По-добре гълтайте — уверено ги посъветва първата. — Няма да ви навреди — съдържа само протеини, никакви въглехидрати.

Клариса застина за момент. Не вярваше на ушите си. Тези хлапета трябваше още да си играят с кукли. И да носят шини. Вместо това авторитетно обсъждаха как се правят свирки. И вероятно наистина ги биваше в това. Повече и от нея.

Отново чу тиктакането на биологичния си часовник.

„Тиктакане“ не беше точната дума. Звучеше по-скоро като гръмотевичен грохот.

Не се сдържа и се намеси в разговора.

— Извинете, някоя от вас случайно да е още девствена?

Трите лолитки енергично кимнаха.

— Шегувате ли се?!

— Какво толкова — отвърна едната, която се казваше а) Тифани, б) Бренди, в) Дакота или може би г) Ашли.

А другата Бренди поясни с лека досада.

— Правим само анален секс.

— Пасионфутини. — Гласът на Клариса прозвуча почти умолително. Тя поръчваше четвъртото си тази вечер питие на бара.

Плъзна поглед по бармана. По-точно, огледа го с преценяващото око на жокей, който си избира състезателен кон. Въпреки русите му къдрици и кадифените му очи не усети прилив на желание, но може би…

— Чукане от любопитство — промърмори тя.

— Моля? — погледна я барманът.

— „Перие“ с лимон — отвърна Клариса. Не смяташе, че е моментът да разяснява житейската си философия.

— Чукане от любопитство? — повтори някой зад гърба й. Звучеше заинтригувано.

Клариса едва не се завъртя като пумпал, но, слава Богу, вътрешният й глас, който този път звучеше като Наташа от анимационното филмче дори и след няколко питиета, й подсказа правилното поведение: „Не се обръщай рязко! Достатъчно е да хвърлиш поглед през рамо. И най-важното, спо-кой-но.“

Клариса стриктно изпълни указанията и видя зад гърба си Аарон Мейсън, бъдещия си съпруг. Сам. Дори по-красив, отколкото си го спомняше.

Или пък тя си беше пийнала малко повече.

— Това не беше предназначено за теб — заяви тя и оправи вратовръзката му. Както можеше да се очаква, пак беше с онези ботуши и с небрежната визия на випускник от католически колеж.

— Но стигна до ушите ми — усмихна се Аарон. — Знам, че това е твоето парти и прочее, но тази сбирщина е пълна скръб.

— „Перие“ с лимон и „Кир Роял“ — прекъсна ги барманът. Клариса беше готова да прегризе ръката му, която подаваше питиетата.

— Радвам се, че се появи, за да го установиш. А сега ме извини, но трябва да занеса на бившето си гадже питието му.

— „Кир Роял“? Това не е ли дамско питие? Извинявай за лошото произношение. Френският ми куца.

— Е, това, че не го пият мъжагите от света на „Марлборо“, още не означава, че е дамско. Колкото до френския, винаги можеш да разчиташ на мен. Четири години съм го учила в гимназията и при нужда безпогрешно мога да открия тоалетните в Айфеловата кула.

— Впечатлен съм — Аарон леко се поклони.

— Е, радвам се, че си поговорихме — усмихна се Клариса и понечи да отмине.

Аарон я спря.

— Клариса, колата ми е отвън. Моторът е запален…

— Оня автомобил с размерите на пенис ли имаш предвид? Съжалявам, но не мога да тръгна с теб. Аз съм домакинята.

— А пък аз — почетният гост…

— Моля?

— Хайде, скъпа — Аарон я прегърна през рамо.

— Никъде не отивам… — Гласът й прозвуча неуверено. Чувстваше, че губи контрол над ситуацията.

Аарон грабна от ръцете й двете чаши.

— За кого са?

Клариса посочи към Саймън и блондинката.