6 За плюшените играчки и животинския магнетизъм

Съзвездието, събрано в „Неймън Маркъс“ за проба на шаферските тоалети, с вълнение изслуша новините за развоя на събитията и поздрави Клариса, изпечената манипулаторка, за виртуозното изпълнение.

— А… как стоят нещата със секса? — осведоми се Грейви. — О, боже! — Тя се взираше в огледалото. — Чий е този гръб?

— Предполагам, страхотно.

— Предполагаш?!

— Ами да. Все още не сме стигнали дотам.

Грейви продължително изгледа Клариса и само поклати глава.

— Ще изчакате първата брачна нощ? — възкликна Джени. — О, толкова е романтично.

Грейви изсумтя.

— Все пак се познаваме само от две седмици — напомни Клариса.

Грейви се съсредоточи върху гърба си в огледалото.

— Този гръб ми е познат… Божичко! Това е гърбът на майка ми!

Откритието я разтърси така, че тя седна на пода. Изглеждаше съкрушена.

— Здравейте, момичета! — бодро поздрави току-що влязлата Сузи. Тя захвърли небрежно чантичката „Прада“ и свали роклята си от закачалката. Действаше със замах, почти мълниеносно (това бяха нейните „специални ефекти“).

— Клариса, скъпа, чух, че предбрачният ти договор бил десет страници — думите се сипеха от устата й като ситни капчици живак.

Клариса й отправи най-смразяващия си поглед.

— Кого виждат очите ми? — пропя Грейви. — Круела де Вил2 се появи.

— Няма да има предбрачен договор, скъпа — отвърна в същия тон Клариса. — Разполагаш с лъжлива информация.

— О, нима? — Сузи завъртя тъничкото си като змиорка тяло пред огледалото. Малката черна рокля й стоеше безупречно.

— В наши дни всички подписват предбрачен договор — забеляза Джени. — Включително и хора, които наистина се обичат.

— Доста безлична дрешка… — сви устни Сузи.

— Проблемът не е в роклята, скъпа — усмихна се Грейви, — а в това, че няма какво да покажеш под нея. Плоска си като дъска.

Така беше.

— Казах вече — предбрачен договор няма да има — повтори Клариса.

— Странно — процеди Сузи.

— Дами, искате ли да се обзаложим? — изведнъж предложи Грейви.

— Залагам нова-новеничка чанта на Вюитон, модел 1995, за Сузи — включи се в разговора Поло, която идваше от поредната серия инжекции с ембрионални прасешки клетки (нещо във връзка с кожно раздразнение — Клариса вече не смееше да пита).

— Чакайте малко, какво значи модел 1995 — да не сме на автомобилна разпродажба? — намеси се Грейви.

— Аз пък залагам шал на Версаче от миналогодишната лятна колекция за Клариса — веднага се обади Джени.

— Искаш да кажеш не шал, а парео — уточни Поло и се разкашля.

Което не учуди никого.

— Хайде, момичета, не се стискайте — подкани ги Грейви. Това се казваше истинска приятелка. — Няма ли кой да прежали калъф за очила например?

— А ти какво залагаш? — попита Джени (не заядливо, а просто от любопитство).

— Грейви, ако ще се включваш в залагането, да те предупредя, че не се интересувам от бижутерията ти — подхвърли Сузи. — Нося само маркови изделия. Известни имена.

— Имена ли искаш? Знам едно, което много би ти подхождало — изгледа я Грейви. — Започва с „к“…

— Хайде, Александра, ако ще залагаш, залагай. Нямам търпение да чуя какво ще спечеля — подкачи я Поло.

— Е, добре. Годината е… — Грейви замълча драматично — … 1994. Визията…

— Животинска окраска! — изпищя възбудено Поло.

— Точно така. За бога, ще ме оставиш ли да довърша? Дизайнерът е…

— Долче!

— Валентино — изгледа я с присвити вежди Грейви.

Никой не се осмели да промълви и дума. Знаеха роклята, за която ставаше въпрос, и съзнаваха значимостта на момента. Представете си най-фината италианска естествена коприна, която се спуска от едното рамо и пада чак до земята на леки, ефирни гънки. Клариса беше обличала този разкош веднъж — имаше чувството, че се е гмурнала във вана с хладко мляко — изпита неописуема наслада.

Всяка една от тях си беше мечтала за роклята със зеброва окраска. Но дори да я притежаваха… такава рокля заслужаваше да бъде носена на специално място, облечена заради специален човек.

Момичетата въздъхнаха.

Естествено, Злата Сузи първа наруши тържествеността на момента.

— Да не си бременна? — обърна се тя към Клариса.

Клариса се усмихна. Въпросът не я засегна, дори напротив — почувства се поласкана. Очевидно дори Сузи не се съмняваше във възможностите й.

Оставаше само да оправдае доверието им.

— Ще спечеля тази рокля — прошепна Поло на Грейви. — Пожелах я още в мига, в който я видях. Малко оставаше да я открадна.

— Е, момичета — изкашля се Сузи. (Тя никога не падаше по гръб.) — Добрата новина е, че при създалите се обстоятелства Саймън Ингланд се оказва свободен. И смятам да си опитам късмета. Някой да има нещо против?

— Имаш благословията ми — усмихна се Клариса, въпреки че й идеше да изскърца със зъби.

Сузи все пак беше успяла да нанесе удара си.



Докато търкаше плочките в банята (модел „испанска амфора“, подарък, който беше изврънкала от баща си за „двайсет и осмия си“ рожден ден), Клариса си представяше как Сузи е застигната от ужасяваща мъчителна смърт… да речем, удавяне. Дали обаче това щеше да бъде достатъчно възмездие?

Тя грабна лист хартия, седна на студения под и започна да прави списък:

1) Пожар. Да се изгори къщата на Сузи до основи. Кибрит. Запалителна течност. Голяма хамалогия.

2) Автомобилна злополука. Да се повредят спирачките на автомобила на Сузи. (Трябваше обаче да проучи как.)

3) Обесване. Да се застави Сузи да се покатери на стола, да нахлузи сама примката на шията си и после да скочи.

При тази мисъл за момент изпита мрачно задоволство, но като цяло нито една от идеите не й допадаше особено. Би следвало да е по-изобретателна. Може би беше изпаднала в творческа криза?

Тя въздъхна и излезе от банята, но не преди да изхвърли листа в кошчето. Ако беше научила нещо от „Клуба на милионерите“ (изгледан хиляди пъти), то беше следното: унищожавай всяко писмено веществено доказателство, че си планирал нечия смърт.

Запали три свещи с аромат на пачули (които според нейния терапевт имаха успокояващ, пречистващ ефект), седна с кръстосани крака, сложи ръце на коленете си, затвори очи и зачака.

Клариса се беше научила да медитира под давление на майка си — закоравялата пушачка, ориентирана към здравословен начин на живот. Беше се присъединила към групата от пет-шест жени (всички с достатъчно стабилни приходи, за да могат да отделят време и за „духовното“). От нея се искаше да повтаря някакви мантри и да наизусти текста на молитвата, с която започваше и завършваше медитацията. (Клариса така и не си направи този труд.) Учителят й (по-право „духовният й водач“) приличаше на домат в лицето и на цирков тюлен в усърдието си. Той не беше особено доволен от Клариса, която проспа (в пълния смисъл на думата) сеанса.

Медитацията (както повечето неща, които изискваха усилия и постоянство) просто не беше за нея.

И все пак понякога Клариса изпитваше потребност да се гмурне по-надълбоко в себе си (отвъд цялата показна недосегаемост, отвъд старите болки, страхове и обиди — отвъд тийнейджърския бунт, детските разочарования и стреса при раждането) — до някакво много скрито кътче, където преструвките са излишни и лъжите не са необходими, защото никой не се опитва да те съди, нито да те манипулира.

Дори на самата нея не й беше лесно да проникне чак дотам.

А когато направеше опит, всевъзможни въпроси, които обикновено си лежаха кротко в дълбините на подсъзнанието й, започваха да надигат немирните си, рошави главички. Клариса знаеше, че не бива да обръща внимание на този „хаотичен брътвеж“, а да повтаря мантрата си, за да не се разконцентрира, но любопитството й надделяваше и въпросите започваха да се блъскат един през друг, надпреварваха се да им обърне внимание. „Защо мъжете нямат целулит?“, „Кога най-после ще измислят сигурен начин за перманентно обезкосмяване?“, „Още ли е влюбена в Саймън Ингланд?“

Замисли се за взаимоотношенията си със Саймън. Ясно си спомняше мига, в който за първи път го видя. Беше през последната година в гимназията. Саймън идваше от Лондон и трябваше да свиква не само с новото училище, но и с една съвсем различна култура (Културата на Бевърли Хилс). Клариса и приятелките й го кръстиха Саймън Ингланд още щом чуха акцента му — тя така и не си спомняше истинската му фамилия. Саймън имаше свой стил на обличане, който рязко го отличаваше от тълпата. Той идваше на училище с костюм — носеше скъпи кашмирени костюми, наследени от баща му — експерт по международно право. Два от костюмите („Хюго Бос“ на тънички райета и сребрист син „Армани“) беше купил със собствени средства, спечелени като диджей на партита и нощни купони. А един от костюмите — бял, от мек ленен плат („Аби Роуд“, 1972) стана причина Клариса да си определи среща с него — тя просто не можа да му устои.

Саймън беше човекът, който можеше да носи копринено шалче, без да изглежда смешен. Той притежаваше забележителна колекция от старовремски бастунчета в стил „денди“.

А при по-специални случаи носеше пелерина.

Още на шестнайсет Саймън вече имаше стил.

Клариса въздъхна.

Чудеше се дали някой ден ще може да обикне Аарон, бъдещия баща на децата й, така както беше обичала Саймън. И така както не беше обичала никого друг след него от деня, в който той й обърна гръб с думите, че не са създадени един за друг. Онова, което Клариса — кралицата и фаворитката, разбра в онзи миг, беше, че не е създадена, за да бъде обичана.

Терапевтката Маноло й беше казала, че всички проблеми във взаимоотношенията й с мъжете се коренят в нарушената връзка с баща й.

— Как не — беше заявила Клариса.

— Изслушай ме. Ще продължаваш да създаваш повърхностни и нетрайни взаимоотношения и да избягваш обвързване, докато не изгладиш проблема с баща си.

— Нямам желание да се занимавам с него — отсече Клариса.

Всъщност тя беше обичала баща си безрезервно — повече от майка си и от всеки друг човек на света — точно до дванайсетия си рожден ден. Когато си беше изградила някои житейски правила.

След което си ги беше записала черно на бяло и се беше постарала винаги да ги спазва.

Всичко тръгна от там, че баща й беше забравил за рождения й ден и изобщо не се появи, защото беше извел някаква приятелка с яхтата си. Беше забравил също така, че е женен за майка й, както и това, че яхтата вече е собственост на банката.

„Правило първо. Не показвай чувствата си.“

Беше чула майка си да му крещи по телефона, затръшвайки слушалката. Чуха я и момичетата, поканени за рождения ден. Едно от тях нарече баща й „измамник“ — факт, който Клариса не можеше да оспори.

„Правило второ. Не очаквай нищо от никого.“

През остатъка от деня майка й беше учудващо спокойна и усмивката не слизаше от лицето й. По нищо не личеше, че се е разразила буря.

„Правило трето. Не позволявай на никого да разбие сърцето ти.“

По-късно същия ден, когато момичетата си тръгнаха и остатъците от тортата бяха изхвърлени в кошчето, за да не ги изяде Клариса (което обаче не й попречи тайничко да го направи), двете с майка й излязоха по магазините.

Майка й похарчи 8000 долара (сума, която далеч надхвърляше възможностите им) за покупки в „Тифани“. Така Клариса се сдоби с първите си диамантени обеци, половинкаратови, на стойност точно 1500 долара, а майка й — с великолепна платинена гривна с диаманти.

„Правило четвърто. Вземи каквото можеш.“

От този знаменателен ден нататък Клариса се вглеждаше по-внимателно в поведението на жените около себе си, докато се научи да забелязва всеки нюанс, всеки детайл и да разчита скрития им смисъл. И откри, че независимо дали жените бяха омъжени, разведени, свободни, стари, млади, домакини или отдадени на кариерата си, общо взето, нещата опираха до едно — да излезеш от всяка ситуация с вдигната глава и ненакърнена (по възможност) гордост. Дори ако това налагаше покупката на гривна за хиляди долари (която не можеш да си позволиш).

Клариса чуваше търговците на „Родео Драйв“ да се обръщат към майка й с почтителното „госпожо Алпърт“ и добре знаеше цената, която майка й е готова да плати за това.

По-късно същата седмица, след размяната на много обиди, остри думи и сълзи, родителите й сключиха примирие (скрепено с още едно-две бижута като подарък). Но междувременно Клариса добре си беше научила урока. И нямаше да го забрави никога.

До следващия си рожден ден (тринайсетия) тя вече се беше превърнала в истинска „фатална жена“, която знаеше как да разиграва картите си и да върти мъжете на пръста си.

„Правило пето. Нанасяй съкрушителния удар първа.“



Телефонът звънна и прекъсна медитацията й. Клариса хукна да го вдигне. Доста я изненада, че така се е разбързала — беше съвсем нетипично за нея. Но още повече я учуди фактът, че по бузите й се стичаха сълзи. Едва сега си даде сметка, че плаче.

Знаеше, че се обажда Аарон, а още дори не беше чула гласа му.

— Току-що осъзнах нещо — той звучеше развълнувано.

— Че не можеш да живееш без мен — услужливо подсказа Клариса.

— Че никога не съм ходил в Дисниленд.

Клариса се усмихна.

— Е, кога ще ходим? Довечера ли?

— Вече съм тук. Обаждам ти се от уличния телефон.

Тя нададе щастлив писък — писък на дванайсетгодишно момиченце, отворило подаръка си за Коледа в едно непомрачено утро.

Дори не се преоблече, преди да хукне надолу — нямаше смисъл да губи излишно време.

Едва по стълбите се сети, че това също беше нетипично за нея.



Клариса и Аарон влязоха в Дисниленд с близо петстотин долара, а си тръгнаха с един куп плюшени играчки (на всяка от които Аарон беше измислил име), като не броим онези, които раздаде на минаващите хлапета, въпреки протестите на Клариса (тя се притесняваше не без основание, че някой може да заподозре Аарон в нечисти намерения).

Но когато сподели с него опасенията си, Аарон само поклати глава, сякаш току-що му бяха съобщили някоя много тъжна новина (от рода на „Ел Декор“ вече няма да излиза или „Брад Пит се е обръснал“, или „Установили са, че обезкосмяването на интимните части причинява рак на матката“).

Страстта на Аарон към плюшените животинчета излезе наяве още с пристигането им в увеселителния парк и скоро доби застрашителни размери. Първата им покупка беше едно розово прасенце. Клариса го забеляза първа и се сети, че беше имала същото като дете. След малко, под предлог, че отива да търси тоалетна, Аарон се върна и й го купи. Поднесе й го с такъв жест, сякаш й връчваше не плюшено прасенце, а три и половина каратов диамант.

Беше трогателно.

Клариса се забавляваше от сърце някъде докъм петото плюшено животинче — после взе да й става все по-малко забавно. Но нещата вече бяха излезли извън контрол.

— Виж очите на това… — казваше той, привлечен неудържимо.

Или:

— Пипни го само колко е мекичко…

Или:

— Бебчо, къде е мама? — докато гушкаше едно слонче, което незабавно се присъедини към колекцията.

Клариса ставаше все по-мълчалива с всяка следваща покупка.

— Какво се е замислил Прасчо? — попита по едно време Аарон.

— Мисли си, че господин Аарон сигурно е мръднал…

— О, не, това не може да е Прасчо — той не се изразява така.

— А как? Така ли? — Тя вдигна Прасчо и заговори с преправен глас: „Мистър Аарон, вие сте фетишист“… Как ли се пише тази дума?

— Да не намекваш, че имам сексуални помисли спрямо животинчетата?! — ахна той.

Хората вече ги зяпаха.

— Говори през рибата — смушка го Клариса.

— Коя по-точно?

— Жълтата неонка.

— Малко ще ми е трудно. Госпожицата няма гласни струни. Но не би искала да говори за това.

— Не ме интересува — тросна се Прасчо. — На мен да не би да ми е лесно да те гледам как изкупи цял магазин плюшени играчки!

— Смятам да раздам повечето — оправда се Жълтата неонка.

— Не! Не! Недей! Не ни оставяй! — запротестираха животните.

Клариса едва сдържа усмивката си.

— Госпожице Неонка, виждате ми се твърде странна…

— Господин Прасчо, опитайте се да ме разберете — въздъхна Жълтата неонка. — Ако бяхте роден без крака като мен и не можехте да ходите на училище… щяхте да знаете какво е да си различен… О, аз бях толкова самотна — без братя и сестри… Всеки ден родителите ми отиваха нанякъде…

Клариса слушаше съчувствено.

— Имах само трима приятели — продължаваше Рибата — Моуи, Лари и Барк Аврелиус…

— Охо?

— … Те бяха панда, пудел и мече. И ме обичаха, въпреки че бях само една риба…

Клариса се пресегна и хвана ръката му.

Отправиха се към „Карибските пирати“ на площад „Ню Орлиънс“.



— Жълтата… какво? — присви вежди Грейви.

Клариса споделяше преживелиците си със Съзвездието.

— Значи Аарон харесва плюшените играчки? — възкликна Джени. — В това има нещо… мило.

— По-скоро нещо… гнило — промърмори Грейви.

— Искам да чуя точно какво мислите — насърчи ги Клариса.

— Струва ми се съвсем безобидно — заяви Джени.

— На мен ми звучи малко откачено — каза Грейви, — но не е фатално, освен ако не го разори. Не бива да го допускаш, тъй като ми се струва, че си имаме работа с някой от ранга на Джийн Касим.

Джийн Касим беше русо, светлокожо подобие на Грейси Джоунс. Тя беше омъжена за дребничкия мургав диджей на „Билборд“ Кейси Касим. В речника на Съзвездието „Джийн Касим“ беше нарицателно за някой стряскащо богат. Момичетата често срещаха името й на страниците на „213“ — самото му споменаване ги караше да тръпнат от страхопочитание. Което не пречеше на Грейви да подозира, че Джийн Касим всъщност е мъж.

След спешната консултация с приятелките си Клариса се пъхна във ваната. Беше се изпотила да мъкне из целия град плюшените „приятелчета“ на Аарон. Освен това довечера беше третата им (съдбовна за всяка връзка) среща — в един нов френски ресторант на „Бевърли Драйв“.

Клариса трябваше да е във върховна форма.



— Какво?! Как така не искаш да спиш с мен? — възкликна тя. — Днес е третото ни излизане и според всички закони…

— Не се придържам към тях — кротко каза Аарон. — Истината е, че още първия път, когато те видях, изпитах желание да се нахвърля върху теб — насред „Айви“.

Клариса се усмихна. Гамбитът със задните части беше проработил — знаеше си.

— А после изпитах същото желание отново — на онова парти, което беше организирано в моя чест… не отричай. — Той сложи пръст на устните й и продължи: — Но с течение на времето осъзнах, че съм започнал да изпитвам към теб и нещо повече. Затова… точно сега бих искал да те опозная, а не да спя с теб… Очакването е част от удоволствието.

Клариса изведнъж скочи от леглото му и закрачи напред-назад из стаята.

Вторият етап от операция „Любовна нощ“ беше започнал още в антрето. Току-що беше приключил успешно първият етап — романтична вечеря във „Валентино“ (мястото беше специално избрано от Клариса заради подходящото осветление и качествената колекция от вина). С огромно усилие на волята си се беше въздържала от любимото си тирамису — тази вечер трябваше да бъде в пълна бойна готовност.

Преди малко се бяха завърнали и Аарон беше обвил ръка около кръста й и я беше повел към спалнята. Покриваше врата й с целувки, притискаше се с цялото си тяло към нея и тихо шепнеше: „О, боже, колко хубаво ухаеш…“

Коленете на Клариса бяха омекнали — тя вече предвкусваше върховното изживяване. Не беше сигурна само как ще успее да се добере до спалнята в това състояние — не чувстваше земята под краката си. Но Аарон я вдигна на ръце и я понесе нагоре по стълбите.

„Това би трябвало да е прелюдията към третата фаза“, помисли си Клариса, потопена в нирвана.

Уви, не.



Само няколко минути по-късно Аарон я свали на земята. Всъщност я беше положил на леглото до себе си, много нежно при това, но думите му й подействаха като студен душ. Не можеше да повярва на ушите си — не и след като беше видяла очите му.

— Какво ще кажа сега на момичетата?!

— ?!

— На моите приятелки. Те толкова се вълнуваха заради мен — и очакваха някакви резултати… Не мога да ги разочаровам.

— Твоите приятелки се интересуват от сексуалния ти живот?

— Естествено. Да не искаш да кажеш, че твоите приятели не го правят?

Аарон се замисли.

— При нас е малко по-различно. Може и да споделяме сексуалните си авантюри, но ако става въпрос за нещо по-сериозно… предпочитаме да се крием зад халбата бира и да си мълчим.

Клариса примигна.

— Какво означава „нещо по-сериозно“? Би ли уточнил?

— Ами… ще опитам. Да речем, че аз, Аарон, ти кажа, че утре ще ти се обадя и наистина ти звънна. Или пък остана да преспя у вас и не съм се изнесъл, преди да си отворила очи, а те питам със захар ли обичаш кафето… Ако заедно обмисляме какво ще правим в петък, а още е едва понеделник… Такива неща…

Клариса поклати глава.

— Не знам… Да ти кажа ли какво си мисля — според мен ти, Джоузеф Аарон Кингсли Мейсън, не си достатъчно привлечен от мен. Иначе нямаше да го усукваш толкова.

— Чакай малко. Откъде знаеш цялото ми име?

— Да си чувал нещо за „Гугъл“? Последният тип, който ми обясняваше, че няма смисъл да пришпорваме нещата, всъщност се опитваше да отложи момента на разкритието… На негово място и аз не бих бързала.

— Колкото до това, можеш да не се безпокоиш — засмя се Аарон. — Уверявам те, че няма да те разочаровам.

Клариса седна отново до него и се сгуши в прегръдката му.

— Ето така… Добро момиче — промърмори той.

Изведнъж тя отново вдигна глава.

— Нали не мислиш, че съм дебела?

— Нищо подобно. Имаш здрав вид.

— Моля?!

— Лошо ли е да имаш здрав вид?

— Същото е като да ти кажат, че си „приятно закръглена“ или защо не — „добре охранена“!

— Стига, Клариса. Знаеш, че винаги си била хубаво момиче — едва ли някой е пропускал да ти го каже.

— Мразя те — избъбри тя, докато всъщност изпитваше напълно противоположни чувства.

— Виж, миличка — ръцете му нежно я обгръщаха, — израснал съм в Джорджия, а там се ценят расовите екземпляри.

— Само не ми казвай, че си правил секс с някоя расова кобила.

Той щипна бедрото й. Клариса перна ръката му.

— Знам едно — смигна й Аарон, — ако момичето много подбира какво слага в устата си, мъжът ще има проблем в спалнята.

— Е, аз не създавам такива проблеми — усмихна се Клариса.

— Искаш ли да си облечем пижамите и да си продължим разговора в леглото? — Аарон отвори едно от чекмеджетата. — Моля, избирай…

Клариса си избра светлосиня кашмирена пижама, преоблече се и се мушна в леглото при Аарон, сякаш бяха заедно поне от петдесет години. Нямаше да се учуди, ако беше видяла ченето му на нощното шкафче.

Тя се сви като бебе под завивките и ръцете му я обгърнаха. Усещаше тялото му, притиснато до нейното. Двамата лежаха сгушени и Клариса изведнъж осъзна, че тъкмо това е истинската интимност. Не си спомняше досега да е лежала сгушена в прегръдките на някого.

Дожаля й за самата нея.

И изведнъж Аарон попита:

— Ще имаш ли нещо против, ако някой се присъедини към нас?

Клариса се вцепени. После рязко се дръпна настрани.

— Знаех си, че и ти си…

Аарон измъкна Жълтата неонка изпод завивките.

Клариса само поклати глава и отново се притисна до него.

Аарон се усмихна.

— Един ден децата ни ще искат да се мушнат при нас под завивките… Трябва да свикваме.

— Нищо подобно! Ако ни досаждат, ще ги затваряме в гаража.

Тя го целуна. Надяваше се, че не е усетил вълнението в гласа й.

Полежаха така, мълчаливо. Присъствието му й действаше странно успокояващо.

— Преди малко ми се стори, че гласът ти трепна… — промърмори Аарон.



Клариса започна да подозира, че цялата тази история с плюшените животни е своеобразно изпитание за нея, от което зависеше развоят на връзката им. Засега се справяше блестящо. Храбро приемаше чудатостите на Аарон (съвършено невинни в сравнение с някои други мъжки приумици). В края на краищата нали не я беше карал да се чука с пръста на крака си, да изруси интимните си части или нещо още по-откачено. В съблекалните на спортния клуб Аарон се беше наслушал на всевъзможни такива истории — всички го съветваха добре да си поживее, докато още е ерген (особено оня фалшив агент с червената лента на главата и сватбен пръстен с размерите на брънка от затворническа верига, както и продуцентът на комедийни сериали с неизменните хавайски ризи, който се гордееше с това, че в младостта си е бил истинска луда глава).

Е, добре, бъдещият й съпруг си имаше мания. Разбираема, дори без да си терапевт или надарен с шесто чувство — като се има предвид самотното му детство в огромното имение на Мейсън, отчуждените и вечно заети родители… честите боледувания… По време на първия му престой в болницата са му подарили плюшено мече и то е било до него чак до постъпването му в колежа. Слава Богу, тогава е осъзнал, че пъпчивите, вмирисани на бира тийнейджъри не биха гледали с добро око на някой, който спи с мечето от детските си години вместо с някоя от русите мажоретки, известни с това, че могат с едната си ръка да държат запалена цигара и халба бира, а с другата — да ти правят свирка.

Когато завършил училище, заминал направо за Лос Анджелис и колкото по-объркан и изгубен в тази джунгла се чувстваше, с толкова повече верни плюшени животинчета се бе обграждал. Колекцията му се разраствала от ден на ден, но всяко от животинчетата било за него уникално, получавало име и самоличност. Докосването до меките пухкави играчки, които не можели да наранят никого, носело на Аарон несравнимо с нищо успокоение.

Може да се струваше на някого малко странен, но нали не беше единственият обсебен от колекционерска страст? Колко други ергени събират бирени бутилки, цигарени кутии и тъй нататък и тези колекции са изложени на видно място в домовете им.

И едно позакъсняло признание: първото, което му се искало да направи още с пристигането си в Ел Ей, било да посети Дисниленд, но нямал подходяща компания и решил да изчака.

Докато на хоризонта се появила Клариса.

И още нещо — същата онази сутрин му се беше обадил режисьор, заинтересуван от проекта му — опитен, утвърден режисьор, който правеше истински филми, а не рекламни клипове. Той беше готов да започнат работа незабавно и искаше Аарон да се срещне със сценаристите.

Събитието заслужаваше да се отпразнува — на някое специално място. И Аарон покани Клариса в Дисниленд.

Не беше сигурен как ще бъде приета поканата му, но ето че жената, която познаваше най-реномираните ресторанти и нощни клубове в Ел Ей и се беше заела със задачата да коригира стила на обличане на Аарон, подскочи като малко момиченце, когато чу за идеята.

Малко неща биха го накарали да се почувства по-щастлив. Изобщо Аарон откри, че интересът му към Клариса се задълбочава — противно на първоначалните му очаквания. Започваше все по-силно да усеща липсата й и дори когато видеше нечие хубаво лице или фантастично тяло, веднага се сещаше за нея. Вярно е, че му се беше приискало да я изчука още при първата им среща, но впоследствие нещата бяха придобили други измерения. От моментна прищявка Клариса се беше превърнала за него в стимул, във вдъхновение.

Тя го мотивираше да остане в Ел Ей, да намери мястото си, да се утвърди. И може би един ден, ако извадеше късмета, тя щеше да го обикне достатъчно силно, за да му прости, че се беше опитал да я заблуди.

Като преди това здравата го беше сритала по задника.

Загрузка...