Мъжеядката

15 Среща с (Техни Величества) родителите на Аарон

— Какво?! Значи те изобщо не знаят за идването ти?! Страхотно! — възкликна Грейви, докато мъкнеха саковете си на излизане от летището.

— Никога не подценявай ефекта на изненадата — смигна й Клариса, като се опитваше да прикрие нарастващото си безпокойство. — Освен това… те не може да не ме харесат, не мислиш ли?

Докато Клариса се оглеждаше за кола, Грейви зяпаше минаващите покрай тях жени с руси гриви, ярки рокли с подплънки и едри бижута.

— Дали ще те харесат? — подхвърли тя. — Иска ли питане? Имат толкова причини: първо, по-възрастна си от сина им; второ, омъжила си се за него без брачен договор; трето — не приличаш на куклите от сериала „Далас“, а тук те са навсякъде — направо с лопата да ги ринеш.

— Достатъчно, Синди Адамс — тросна се Клариса. Синди Адамс снабдяваше жълтите вестници с пикантни истории и беше известна с острото си езиче.

Клариса се спря на открита кола — това повдигаше духа й винаги когато се чувстваше напрегната.

— Надявам се, че кредитната ти карта е валидна — отбеляза Грейви. Тя се спря да си запали цигара само на няколко крачки от знака „Пушенето забранено!“.

— Валидна е, разбира се, въпреки че не лично моя, а по-скоро на майка ми.

— И тя, разбира се, няма нищо против да я използваш?

— Надявам се.

Грейви се усмихна и поклати глава. Възрастна жена в розово костюмче й се закани с пръст и посочи табелата.

— Само едно дръпване — увери я Грейви и забърза след Клариса.

Към четири часа Клариса сви по алеята, която отвеждаше към „Мейкън Тауърс“, хотел в центъра на Атланта, който не правеше впечатление нито с архитектурата, нито с посетителите си. Туроператорът й беше описал надълго и нашироко очарователното местенце, издържано в старовремски стил, но с всички удобства на цивилизацията — басейн, сауна, климатик и широки удобни легла.

Клариса пристъпи в стаята, резервирана по телефона, и направи отвратена гримаса.

— Тук вони…

— Да ти припомня ли, че ти избра това място?

— Няма нужда — въздъхна Клариса.

Бяха наели хотелския „апартамент“, така че освен два маломерни кревата, събрани един до друг, тук имаше и диван, който изглеждаше така, като че ли е падал от високо.

Клариса продължаваше да души въздуха.

— Да ти помогна ли? Кучешка урина, бабешки чорапи, изсъхнала сперма — услужливо изреждаше Грейви. — Да продължавам ли?

Клариса грабна телефонната слушалка, като внимаваше да не я доближава до ухото си повече от необходимото, и набра номера на Синамън и Джо Трети Мейсън. Молеше се да имат стая за гости… (почеса се — нещо току-що я беше ухапало по ръката)… и да ги поканят, преди да са пипнали бълхи.

Безпогрешни признаци, че някой наистина е много богат:

1. Алея без никакви означения, която отвежда към заградено имение, чиято морава заема площ 3–4 квадратни километра.

2. Липса на пощенска кутия, затова пък — наличие на табела с гръмко име на входа. Само истински богатите кръщават именията си.

3. Висока ограда и порти като кремълските (или подобни).

4. Площадка за хеликоптери.

5. Зоологическа градина. (Без майтап.)

6. Отвъд оградата, портите, табелата и огромната зелена морава — самата Светая светих — каменна сграда с наистина внушителни размери.

Да, старите Мейсън без съмнение бяха червиви от пари.

Грейви би могла да го потвърди, ако не беше загубила дар слово. Челюстта й беше увиснала така, че имаше опасност да се откачи. Клариса паркира насред зелената морава (зеленото винаги е балсам за очите — все едно дали в приказките за елфи или във вид на шумолящи банкноти) и се опита да изтръгне приятелката си от вцепенението й.

Измъкнаха се от мустанга и се отправиха към парадния вход, към който отвеждаха белокаменни стъпала (едно, две, три… Клариса се отказа да ги брои, тъй като й свърши дъхът).

Синамън Мейсън, с кокетна престилчица и чаша мартини в ръка, ги чакаше горе на площадката и ги поздрави така сърдечно, че Клариса се уплаши да не е сбъркала адреса.

— Клариса, скъпа! Радвам се, че най-после се появи!

Тя я притисна в прегръдките си и разтърси ръката на Грейви така силно, че едва не я откачи от раменната става.

— Заповядайте, момичета. Добре сте дошли!

В огромното фоайе ги очакваше икономът — възрастен негър с бяла, гладко вчесана назад коса. Той пое багажа им и връхните им дрехи.

Клариса имаше чувството, че е попаднала в някоя от старите плантации на Юга. Побиха я тръпки както всеки път, когато влизаше в съприкосновение с нечие огромно богатство.

Но външно се владееше, дори успя да прошушне на Грейви:

— Ще ти изхвръкнат очите!

В момента минаваха през балната зала(!), която беше свързана с всекидневната.

— Извинете ни за неразборията — свойски каза Синамън.

Сигурно имаше предвид двете списания, оставени на масичката за кафе.

Дори да й беше съдено да умре от насилствена (удушаване) или преждевременна смърт (задавяне с фъстък), Клариса би била щастлива да го стори в такава обстановка сред кадифе и коприна в прасковенорозово, заобиколена от букети свежи цветя. Сигурно щеше да се озове направо в рая…

И Грейви сигурно се вълнуваше от подобни мисли, ако се съдеше по стреснатото й, леко глуповато изражение. „Някои хора губят ума и дума при срещата си с истинското богатство“, помисли си Клариса.

— Моля, заповядайте — усмихна се Синамън. — Настанявайте се. Сигурно умирате от глад след дългия път…

(Боже, ако знаеше колко е близо до истината!)

Тя позвъни със сребърен звънец и две домашни прислужници с колосани престилки изникнаха като изпод земята. Огромните подноси в ръцете им се огъваха от тежестта на ордьоврите.

Грейви се разкашля. Клариса я смушка в ребрата.

— Ще желаете ли и нещо за пиене? — попита Синамън.

— Едно мартини ще ми се отрази добре — каза Грейви, но Клариса я настъпи предупредително.

— Благодарим, но засега ще се задоволим само с по чаша вода.

— Прекален светец и богу не е драг — процеди Грейви едва чуто.

— Мила Клариса, колко е хубаво, че си тук… Имаме да си говорим за толкова много неща! — майчински бъбреше Синамън.

— О, да, наистина… — потвърди Клариса и напъха някаква странна на вид хапка в устата си.

Каквото и да беше това, определено беше вкусно.

Грижливо избърса уста с ленената салфетка с монограм. Защо родителите й никога не се бяха сетили да я запишат на уроци по етикет?! Тя нямаше да допусне същата грешка — добрите маниери бяха жизненоважни за бъдещето на едно дете. Нейният син (или дъщеря) нямаше да се чувства неловко, когато гостува на баба си.

Синамън приглади и без това изрядно вчесаните си коси. Беше гладка и изящна от глава до пети като порцеланова статуетка. Дори по челото й нямаше нито една бръчица.

— Как е моето момче Аарон? Не съм го виждала от…

Тя махна неопределено с ръка и Клариса затаи дъх. Това беше жест на майка й!

Прие съвпадението като знак от съдбата.

— Аарон е… добре — беше всичко, което успя да измисли.

Грейви се беше вторачила в някаква лампа с абажур от цветно стъкло.

— Това… от „Тифани“ ли е?

Клариса едва не потъна в земята, но Синамън отговори с усмивка:

— Да. И вие ли ги колекционирате?

— Госпожо Мейсън… — намеси се Клариса.

— Моля те, дете. Наричай ме просто Синамън. Защо са тези официалности?

Клариса разбра, че Синамън си беше пийнала, но умерено, като нечия възрастна леля, която обича домашния уют и всяка неделя ходи на църква.

— Синамън, трябва да ти кажа нещо — започна тя. — Нещо, във връзка с причината, която ме доведе тук…

Грейви наостри уши.

— О, да, обезателно ще си поговорим надълго и нашироко по време на вечерята. Нали ще останете за вечеря? — Синамън имаше специфичен южняшки акцент. На Клариса щеше да й бъде необходимо известно време, за да свикне с него. За миг я връхлетя споменът за Саймън с неговия английски акцент, но тя успя да го прогони, като живо си представи нощите на Юга — искрящи като огърлици от светулки и уханни като ментов сироп. Чувстваше се като Скарлет О’Хара — готова да жъне победи, да се остави вихърът да я отнесе.

— Дали ще останем за вечеря?! — възкликна Грейви. — Иска ли питане? Ако кажете, ще останем и следващите няколко години. Не бих имала нищо против и да ме осиновите.

В този момент Клариса на драго сърце би я удушила.

Синамън учтиво се засмя, но изражението на очите й остана непроменено. Клариса внимателно я наблюдаваше. Тя разполагаше с нещо като вътрешен радар и успяваше да прецени повечето хора още при първа среща, и то с прецизността на електронен микроскоп. Но майката на Аарон, въпреки своята дружелюбност и непринуденост, в същността си оставаше непроницаема — като морска повърхност.

В нейно присъствие Клариса се чувстваше объркана. Както когато в осми клас Марти Бауърс се появи в училище със сутиен и истински пораснали гърди. Беше се сблъскала с нещо ново и затова смущаващо, дори плашещо.

— Сигурно бихте искали да се освежите, да се преоблечете — каза Синамън, като приглади престилчицата си.

Тези ръце с гладка бяла кожа не бяха хващали тиган — Клариса бе готова да се закълне в това.

— Поканили сме няколко семейни приятели на вечеря. Нищо официално. Облечете се както ви е удобно.

Икономът, който се носеше като Исус по водата, ги въведе в „покоите им“ — стая за гости с размерите на хангар.

— Объркана съм — каза Клариса, когато двете най-после останаха сами. — Защо тази жена се държи толкова мило? Нали отрязаха квитанциите на Аарон само защото се ожени за мен! Исках да спечеля сърцата им, бях готова за дълга и упорита съпротива, нещо в стил „Animal Planet“.

Тя вдигна малката снимка в сребърна рамка, от която я гледаше Аарон. Беше още момче — загоряло, голо до кръста, с въдица в ръка. До него стоеше друго момче — русо и кльощаво, доста по-дребно, с леко нацупено изражение. Двамата нямаха почти нищо общо.

— Южняците са вежливи хора — отбеляза Грейви. — Благовъзпитани. Дори ако се канят да ти прережат гърлото, ще кажат „моля“ и „извинете“. Да имаш предвид.

Тя влезе в банята и изпищя.

— Какво има?! — скочи Клариса.

— Двойна вана! Бързо ела да видиш!

Клариса само поклати глава и си събу обувките. Имаше чувството, че краката й са отекли. Размърда пръсти — време беше да си направи педикюр. Снахата на Синамън, съпругата на Аарон, трябваше да бъде изрядна. Във всяко отношение.

Трябваше да се опита да надзърне в „детската стая“ на Аарон. При първа възможност.

— Идваш ли?! — изкрещя Грейви.

Беше захвърлила дрехите си на пода. Тялото й беше стегнато и стройно — като на онова момиче, което преди осемнайсет години отмъкна първото гадже на Клариса. Грейви, с котешките очи и грациозната походка. В сравнение с нея Клариса се почувства тромава и разплута. От горещината и дългото пътуване дрехите сякаш бяха залепнали за нея като втора кожа. Разсъблече се с пухтене и зашляпа към ваната, където Грейви се цамбуркаше весело като осемгодишно момиченце.

Бяха канени на вечеря — факт, който все повече ги притесняваше. След като се погрижиха (с помощта на сешоара) за прическите си, трябваше да решат и какво ще облекат. Най-после се спряха на бели тениски, леки памучни пуловери (също снежнобели) и панталони на Катайон Адели. Една лека перлена огърлица би била много подходящо допълнение към тоалета, но уви.

Трябваше да се примирят с факта, че каквото и да облекат, щяха да изглеждат или по-официално облечени от останалите гости, или тъкмо напротив.

Отне им доста време, докато открият трапезарията. За малко да пропуснат вечерята. В крайна сметка, след като дълго се бяха лутали из разни коридори и почти бяха изпаднали в паника, икономът ги уведоми, че гостите са на верандата.

Това беше изключително полезна информация. Стига да знаеха къде е верандата.

— Би трябвало да е някъде отвън… — каза Грейви.

— Сериозно ли?

Последваха иконома, който стъпваше безшумно като котка.

Минаха през френския прозорец и се озоваха насред дълго патио, което гледаше към задния двор. Гостите, насядали около огромната маса, бяха поне двайсет души. И всички гледаха в една посока — към игрището за голф.

Жените бяха облечени в стилни ленени костюмчета и всички до една носеха перли. Определено нямаше опасност да се окажат най-официално облечените.

— Косата ми настръхна… — прошушна й Грейви.

— Поне няма да останем на сухо…

Всички гости бяха с чаши в ръка.

Изведнъж, някъде съвсем наблизо, проехтяха два изстрела. Грейви и Клариса се хвърлиха по очи на земята.

Времето сякаш спря. Изведнъж гостите заръкопляскаха, а Грейви и Клариса вдигнаха плахо глави.

— Клариса, скъпа! — чу се гласът на Синамън. — Добре ли си?

Двете се изправиха на крака.

— Открих го! — възкликна Клариса и подаде на Грейви нещо, което тя побърза да пъхне в устата си.

— Викодин — обясни Грейви на аудиторията. — Много помага при стрес.

— О, скъпа! Стреснахте ли се? — обърна се Синамън към Клариса. — Няма нищо страшно. Моят човек Джо Трети просто си гърми. Туй му е страст. Все гледа да отстреля една-две яребици преди вечеря. А ако извади късмет, може да уцели и някоя дива патица.

— Патица? — потръпна Клариса. — Жива?

— Запален ловец е, скъпа. Пък и готвачката ни е невероятна. Тъй ги приготвя, че пръстите да си оближеш! Слага им чили и каквото там трябва…

— Исусе Христе — промърмори Грейви.

— Исус също е бил ловец — спокойно отбеляза някакъв мъж с формата на патладжан и със сако от туид, като връчи на Грейви чаша ментов джулеп. Тъкмо навреме. Тя се свлече на един от столовете, останала без сили. Ако беше видяла годината (хиляда седемстотин и някоя си), инкрустирана на седалката на стола, това щеше съвсем да я довърши.

Около тази маса спокойно можеха да седнат трийсет души. Имаше няколко свободни места.

Синамън, като истинска домакиня, обикаляше около масата с грацията на примабалерина, дебютираща в Кралската опера, за да се увери, че всички са се настанили удобно. Грейви и Клариса седяха една срещу друга. Грейви се оказа между някакъв младеж с папийонка и Патладжана със сакото от туид, който очевидно беше взел задачата да я налива с джулеп много присърце.

Той се прояви като кавалер още в самото начало, когато изтегли стола на Грейви, а тя се стресна и за малко да реши, че мястото е запазено за друг. Момичетата в Ел Ей не бяха свикнали с подобни жестове.

Клариса се подсмихна. Двете с Грейви размениха многозначителни погледи. Не всеки ден се случваше да ти кавалерства мъж.

Изведнъж се появи едър мъж с буйна снежнобяла грива, оранжево елече и ловджийска шапка. Приближаваше се като вихър и възбудено размахваше дванайсеткалиброва двуцевка (Клариса беше виждала такива във филмите с Бърт Рейнолдс и по телевизия „Фокс“).

— Какво ще кажете, а?! Туй се казва изстрел! — изрева той. — Уха-а!

Всички заговориха в един глас, а новодошлият захвърли пушката на масата (при което Грейви и Клариса отново подскочиха), пресуши до дъно една чаша с кафява течност (която най-вероятно беше бърбън — поне това пиеха всички южняци във филмите) и избърса уста с опакото на ръката си.

След което удари с юмрук по масата и успя да обърне няколко чаши.

— Джо Трети — надигна се от мястото си Синамън, — веднага престани!

Съпругът й я погледна като дете, на което са се скарали.

— Защо се сърдиш, Захарче?

— Защото се излагаш, а освен това излагаш и мен. Дръж се по-прилично. Дошла е снахата — какво ще си помисли?

Всички се извърнаха към Клариса. В погледите им се четеше очакване.

— Здравейте, господин Джо Трети — малко плахо започна Клариса. — Радвам се да се запозная с вас…

Тя очакваше някаква реакция, може би бурна мечешка прегръдка, но след като нищо такова не последва, продължи:

— Както знаете, омъжена съм за Аарон, вашия син.

— Да, известно ми е. Е, ще изплюеш ли камъчето? Казвай к’вото имаш да казваш.

Клариса почувства, че стомахът й всеки момент ще се освободи от съдържанието си. Насред масата.

— Не е нещо важно… — смотолеви тя. — Може да почака.

— К’во да чака? Да цъфнат налъмите?

Клариса примигна. Никога не беше чувала този израз.

Тя погледна към Грейви, но приятелката й само сви рамене. Веднъж още като ученичка беше ходила в Киото на разменни начала и се беше чувствала по подобен начин — не разбираше почти нищо.

Възцарила се беше такава тишина, че можеше да чуе тиктакането на някакъв стенен часовник вътре в къщата.

Мозъкът й работеше на бързи обороти, като отчаяно се опитваше да реши дали точно сега е моментът да направи важното съобщение и как точно би следвало да прозвучи то, като се имат предвид обстоятелствата. Знаеше, че се намира на вражеска територия, като парашутист по време на Втората световна война, но дали наистина всичко беше изгубено или имаше шанс да отърве кожата и да се добере до своите?

Прибягна до отчаян ход — реши да лъже — смело и безогледно.

— Преди всичко искам да изкажа благодарността си на господин и госпожа Мейсън за това, че ме приеха в своя гостоприемен дом. Чувствам се като… — тук Клариса се запъна в старанието си да измисли сравнение в стил „Джо Трети“ — нещо като „петел на бунище“, но после се отказа от идеята. — Чувствам се… чудесно. Сега разбирам защо Аарон винаги говори за вас с такава любов.

Джо Трети изгледа Клариса, сякаш току-що беше отхапала главата на гърмяща змия. А Синамън се прокашля, сякаш се беше задавила. Не беше изключено. Понякога джинът влиза в кривото гърло.

Но ако се съди по това как се беше ококорила Грейви, обяснението беше друго — без да иска, Клариса беше засегнала болното място. Всъщност Аарон никога не говореше за родителите си. Това можеше да означава само едно…

Че не ги обичаше особено. Може би дори ги ненавиждаше.

Когато поиска, Клариса съобразяваше със скоростта на светлината. Но обикновено не се напрягаше чак толкова.

Тя се усмихна с най-очарователната си усмивка и продължи:

— Както знаете, Аарон напоследък е изключително зает — работи върху новия си филм и тъй нататък… Затова решихме да ви направим малка изненада — и… ето ме тук, за да ви засвидетелствам синовната му любов и признателност.

Тук, съвсем ни в клин, ни в ръкав, Грейви се разкашля и наруши тържествеността на момента. Клариса я стрелна с поглед.

Патладжанът бързо наля на Грейви още вино.

— Ами… това беше всичко. Благодаря ви, че ме изслушахте — завърши Клариса.

Двайсет и шест от присъстващите трийсет души заръкопляскаха. Синамън благодари на Клариса и отпи от поредното си мартини. (Икономът беше успял да й го подаде със сръчността на фокусник.)

Джо Трети мълчеше. Беше се вкопчил в масата, което отстрани правеше доста страховито впечатление. Като че ли всеки миг щеше да скочи и да я обърне. Клариса за всеки случай поотмести стола си. Грейви окуражително вдигна палец нагоре — беше доволна от представянето й.

И тогава изведнъж се чу стон. Наведен над чинията със салата, Джо Трети горчиво ридаеше.

Клариса паникьосано погледна към Синамън, но тя беше потънала в разговор с някаква жена.

Като че ли никой друг, освен Грейви не виждаше какво става с Джо Трети. Приятелката й беше закрила уста с ръката си и раменете й се тресяха. Очевидно не можеше да спре истеричния си смях — не биваше да й се сърди, ситуацията беше доста стресова.

Преди да разбере какво прави, Клариса протегна ръка и лекичко потупа Джо Трети по рамото. Ах, тези семейни взаимоотношения… Цяло чудо е, че някой изобщо успява да оцелее във водовъртежа им.

Джо Трети продължи да хълца още известно време, а гостите му го оставиха да се наплаче. Клариса остана до него, като се опитваше да го утеши и в същото време да хапва от пържолата си, което се оказа нелека задача. Но успя да се справи. При това — на ниво.

Грейви също смяташе, че мисията е приключила успешно.

Оставаше най-трудното. Клариса смяташе сутринта да се поразходи със Синамън и да й съобщи за наследника в по-неформална обстановка. На четири очи.

Ако изиграеше картите си добре, никога вече нямаше да има повод за притеснение. Поне по финансови въпроси.

Тази мисъл я изпълни с оптимизъм и тя заспа като бебе. Нищо не бе по-здравословно от пълния комфорт, следствие на финансова обезпеченост.