Мъжеядката

26 Тишината може да те накара да оглушееш

„Убежището“ се помещаваше в сградата на стар манастир, сгушен сред хълмовете. Тази година през лятото нямаше големи жеги и хълмовете бяха запазили меката си, успокояваща зеленина, а листата на дърветата едва бяха започнали да се обагрят по краищата.

— Дявол да го вземе, толкова е красиво — изрази възхищението си Грейви в типичния си стил.

Малка, ръчно изрисувана табела ги отведе към стая, в която бяха събрани повече от десет души, насядали на метални столове. Те слушаха в захлас думите на някакъв мъж с прошарена брада, облечен в стил „нещо средно между хипи, ню уейв и прероден Буда“. Поне така го определи Грейви шепнешком, докато двете почукваха с токчета и разсейваха прилежните последователи на култа към мълчанието (повечето очилати и на средна възраст).

Седнаха на последната редица столове, на значително разстояние от останалите. Бяха като лошите хлапета, смущаващи реда в час по алгебра, и отнесоха няколко неодобрителни погледа.

— Попаднали сме на сборище на старчоци — прошепна Грейви.

Някой от предните редове им изшътка.

Прошарената брада продължаваше лекцията си върху ползата от мълчанието.

— Какво се опитвате да постигнете? Вътрешен мир? Хармония със себе си? Или търсите отговор на някой въпрос, който от дълго време ви измъчва?

Той направи кратка, многозначителна пауза.

Грейви го беше зяпнала, като че ли животът й зависеше от следващите му думи, но Клариса, която на този етап се отегчаваше от всичко, което не ставаше за ядене, си търсеше нещо по-интересно, върху което да фокусира вниманието си. Стените на помещението бяха голи. Единствено гърбовете на седящите пред нея можеха да представляват известен интерес и тя ги огледа щателно, един по един, като се опитваше да отгатне житейския път на тези непознати за нея хора по стойката и раменете, по извивката на врата, по прическата и цвета на косата.

Най-после стигна до извода, че тук са събрани само неудачници. Поне не беше единствената. Почувства се малко по-добре.

— Отговорите се крият в самите вас. Достатъчно е да се вгледате в себе си, но за това е нужно да оставите зад гърба си всичко, което разсейва — излишествата на всекидневния живот, — прекалено много думи, прекалено много образи, прекалено много шум. — Той гледаше право към Клариса и Грейви. — В продължение на седем дни няма да пророните и дума, ще се освободите от необходимостта да слушате собствения си глас.

— Ами храна? — въпросът се изплъзна от устата на Клариса.

Гуруто се усмихна. Усмивката смекчи острите му черти, но ги направи някак по-невзрачни.

— Дори да не ви се вярва, тук се храним — по три пъти на ден. Здравословна, вегетарианска храна.

— Разбирам… промърмори Клариса. — Предстои ни седмица на въздържанието. Както понякога Поло не хапва пилешко и не носи кожени дрехи цяла седмица.

— А ще има ли допълнително?

И този въпрос се изтръгна от нея, преди да успее да го спре.

Чуха се хихикания. Но това, което на тях им се струваше забавно, за Клариса беше жизненоважно. Въпрос на оцеляване.

— Разбирам каква е причината да питате — дружелюбно отвърна брадатият — и се радвам, че сте решили да се присъедините към нас в такъв специален момент. Бебето ще ви бъде благодарно.

— А кога започваме да мълчим? — поинтересува се Грейви.

— След пет минути.

След встъпителния семинар Грейви и Клариса се отправиха към стаята си. Грейви направи знак с веждите си в посока на брадатия гуру, а Клариса поклати глава и й се закани с пръст.

Влязоха в стая №12. Малка, скромна, с вид на монашеска килия. Две легла и шкаф от тъмно дърво. Нищо излишно.

— Седем дни — каза Клариса, като огледа стаята.

Грейви й изшътка.

Вечерята започваше в седем. Дотогава Клариса вече беше изгладняла дотолкова, че би изяла и автомобилна гума. Затова беше благодарна за чинията салата и за зеленикавото подобие на супа, което трябваше да отнесе до масата си.

В столовата цареше гробно мълчание. Но тишината беше нарушавана от сърбане, мляскане, хълцане и оригване — същинска симфония от човешки звуци.

Грейви и Клариса почти привършваха вечерята (основното ястие имаше вкус на сюнгер и носеше гръмкото име „Веджи Тофу Грил“), когато клетъчният телефон на Грейви засвири „I’m too sexy“. Всички шестнайсет глави укорително се обърнаха към Грейви: телефонът би трябвало да е изключен. Спешните телефонни обаждания се приемаха на рецепцията. В много краен случай.

Грейви не помръдна. Двете с Клариса се спогледаха. Игривата, предизвикателна мелодия от средата на осемдесетте продължаваше да звучи.

Изведнъж вратата на столовата се отвори, като прикова вниманието на вечерящите и разпръсна напрежението. Влезе крехка фигура, скрита зад огромни тъмни очила и загърната от глава до пети с кашмирен шал. Дори в този си вид фигурата сякаш бе слязла от модните страници на „Фешън Базар“.

Нещо в осанката и излъчването на новодошлата подсказваше, че тя не беше случайна жена. Пулсът на Клариса се ускори. „Слава тебе, господи“, помисли си тя. От възмутеното изражение на околните разбра, че го беше казала на глас.

Зърна рус кичур изпод кашмирения шал.

„Мадона?“ попита Грейви на езика на жестовете, който си бяха измислили в шести клас. Клариса поклати отрицателно глава. Чий беше този профил с горд патрициански нос?

— Зоуи! — трепна изведнъж тя. Прошепна го на Грейви само с устни. Зоуи Монро, звездата от страниците на списание „Пийпъл“. На двайсет и пет години, завършила театралния колеж в Иейл, тя вече беше номинирана за наградата „Тони“, участвала беше в няколко филма, бяха й предложили да стане момичето на Остин Пауърс, беше излизала с бившето гадже на Гуинет Полтроу и беше отмъкнала едно от старите гаджета на Уинона Райдър. В момента озвучаваше принцесата на феите в едно филмче на „Дрийм Уъркс“ и ако се вярва на мълвата, се радваше на вниманието на една дузина ухажори.

Клариса се усмихна тържествуващо, горда от прозорливостта си. Дори блудкавото тофу вече не й се струваше толкова безвкусно.

Струваше си да попадне в това забутано място, дори само за да зърне отблизо Зоуи.

Докато Грейви спеше и похъркваше блажено, Клариса не я хващаше сън. Зоуи Монро не й излизаше от главата. Какво търсеше тук звезда като нея, на върха на славата си? Спомни си думите на брадатия гуру, че няма нищо случайно. Това означаваше, че е било предопределено да срещне тук Зоуи, но защо? Какъв беше върховният замисъл?

Леглото беше прекалено тясно и прекалено твърдо и Клариса дълго лежа будна, като се въртеше ту на едната, ту на другата страна. Най-после реши, че след като така и така нямаше да заспи, можеше поне да се поразходи на въздух. Загърна се в халата на Грейви и се измъкна на пръсти навън.

Видя една пейка, озарена от лунната светлина, и се отправи към нея.

Докато вървеше по пътеката, за миг си помисли колко романтично би било да седи в мрака с Псевдо-Аарон, отпуснала глава на рамото му, и да долавя всяко негово дихание.

После си спомни, че двамата не си говореха, и ядосано отпъди видението.

Докато стигне в мрака до пейката (може би трябваше да вземе фенерче), се оказа, че там вече се беше настанил някой (някой, който също като нея не можеше да заспи). Различи смътно силуета му и видя да припламва запалена цигара.

Спря се нерешително. Не искаше да се натрапва, пък и самата тя нямаше нужда от компания.

Но непознатият явно бе чул шума от стъпките й, защото се извърна стреснато и Клариса се озова лице в лице със Зоуи Монро.

Която се оказа по-дребна и крехка, отколкото си я беше представяла.

В продължение на няколко секунди се съзерцаваха мълчаливо. Странното беше, че нито една от двете не посмя да наруши първа кодекса на мълчанието, въпреки че бяха съвсем сами.

Най-после седнаха една до друга на пейката. Зоуи изгаси цигарата си веднага, щом забеляза, че фигурата на Клариса не е продукт на неправилно хранене и генетична обремененост. Останаха така с часове (всъщност само четиридесет и пет минути) и през цялото това време общуваха без думи, любуваха се на нощното небе и на озарените от лунната светлина листа на старите дървета.

Зоуи се надигна първа — усмихна се на Клариса за довиждане и остави след себе си светло и малко тъжно чувство, както и забравена кутия цигари „Салем“ (доста необичаен избор за такова крехко младо момиче според Клариса, но коя беше тя, че да съди Зоуи?).

Нямаше търпение да съобщи на Грейви, че се е сдобила с нова най-добра приятелка. Не можеше да й го каже, но можеше да й го напише и тя побърза да го стори.

Ето писмото, което Грейви прочете още със събуждането си (в пет и половина сутринта, както повеляваше правилникът в лагера — явно будистите нямаха нужда от много сън).

Грейви прочете написаното на обратно писмо без никакво затруднение. Навремето двете с Клариса си бяха разменили стотици такива писъмца. Готова беше незабавно да поиска обяснение от Клариса, но приятелката й сложи пръст на устните си. Грейви нервно й подхвърли молив и Клариса описа надълго и нашироко случилото се през нощта.

Грейви грабна молива и й се примоли, също писмено, да дойде с нея тази нощ, но Клариса отвърна, че ще си помисли. Приятелството й със Зоуи все още беше в началния си стадий, твърде крехко и неукрепнало, за да го излага на ненужни рискове. Грейви отново повтори молбата си, след което двете се отправиха към столовата за закуска, но там ги очакваше горчиво разочарование. Събуждането в пет и половина съвсем не означаваше, че следва закуска. На дневен ред бяха дихателните упражнения и медитацията. Закуската започваше чак в седем.

Това затвърди у Клариса решението да се махне от тук час по-скоро. Но не и преди да се е сближила със Зоуи.

Междувременно Грейви беше успяла да се превърне в ревностен последовател на Прошарената брада.

Тази жена дете, която обичаше да си поспива поне до обяд, сега се събуждаше още на разсъмване, точна като часовник, и нямаше търпение да се залови с медитацията. Тя, която рядко си лягаше преди три след полунощ, сега беше в леглото преди девет и заспиваше като бебе. И като капак на всичко, категорично отказа на Клариса да я закара до Ел Ей.

С невалидни кредитни карти и не повече от двайсет долара в наличност, Клариса беше като хваната в капан. Беше готова на всичко, само и само за да се измъкне от тук.

Обмисли плана си за действие, докато чакаше Зоуи на „тяхната“ пейка. Зоуи не я разочарова. Появи се като видение в мрака — усмихната, босонога, загърната в нещо ефирно като паяжина.

Тя седна на пейката и подви крака под себе си — нещо, което се отдава само на тънички като вейка момичета (Клариса беше пробвала тази поза още преди време и си беше прищипала някакъв нерв на гърба). Зоуи изглеждаше разстроена, но лицето й беше все така прекрасно.

Клариса мълчаливо съпреживяваше тъгата на своята нова приятелка. Сърцето й се свиваше при всяка скръбна въздишка на Зоуи, сякаш чуваше сподавено ридание. Самата тя не се чувстваше по-различно — сърцата им биеха в унисон.

След малко двете не можеха вече да сдържат сълзите си — бяха станали достатъчно близки, за да се стесняват една от друга и да се преструват. Бяха две сродни души, сами в цялата вселена.

И поводът за скръбта им беше един и същ: тези проклетници, мъжете.

На третия ден от пребиваването им в лагера, веднага след обяда, Грейви намъкна екипа си за йога и се отправи към нещо, което се наричаше Космическото прочистване. Клариса обаче нямаше намерение да се лиши от обяда си веднага след като го беше погълнала с такова усилие (стомахът й още се бунтуваше срещу поредната „лучена“ изненада) и използва момента, за да свърши нещо по-полезно. Например да вземе ключовете за колата на Грейви.

Изтича до стая №12, затвори вратата след себе си и започна да рови като обезумяла из багажа на Грейви: тампони, ментови бонбони, листчета с разни драскулки, дребни монети, презервативи (щеше й се!), стари снимки и, най-после, слава богу… ключовете от колата!

Ключовете.

Надраска набързо няколко реда на Грейви на първата попаднала й салфетка (от рециклирана хартия — как иначе, тук всичко беше екологично и природосъобразно).

Багажът й (три сака) вече беше събран. Както винаги се беше презапасила с дрехи — голяма ирония, като се има предвид къде бяха попаднали. Прибра джапанките, обу си маратонките и преживя миг на кратко колебание (трябваше бързо да измисли как да пренесе багажа си до колата, без някой да заподозре нещо.) Реши да хвърли саковете през прозореца (надяваше се да не пострадат нито дрехите, нито някой „мълчалив“ събрат).

В коридора беше доста оживено — потокът от хора се беше отправил към „оздравителната зала“ — просторно помещение със странна форма и с възглавнички по пода. Повлечена от тях, Клариса се озова в залата, но седна възможно най-близо до вратата, с идеята да се измъкне незабелязано насред медитацията. Прошарената брада, изправен насред залата, удари гонга и всички насядаха по земята. Клариса се надяваше да успее да се оттегли, преди странните звуци, които стомахът й издаваше, да са привлекли вниманието.

Не бяха изминали и пет минути, когато на вратата се появи Аарон.

По-точно, Псевдо-Аарон.

Беше задъхан, като че ли беше участвал в маратон.

— Клариса! Джен ми каза, че си тук. Ще ти обясня всичко.

Той се запромъква между седящите върху възглавничките хора и тръгна към нея.

Прошарената брада се изправи и размаха предупредително ръце. Аарон също му помаха — за поздрав.

После отново насочи вниманието си към Клариса.

— Знам, че не искаш да говориш с мен, защото си ми обидена. Имаш основания, наистина те излъгах, но трябва да ме изслушаш. Мога всичко да обясня…

Лицето на Прошарената брада беше почервеняло. В редиците на „мълчаливите“ беше настъпил „мълчалив“ смут.

Клариса отчаяно правеше знаци на Аарон да замълчи.

— Така повече не може да продължава! — разпалено продължаваше той. — Клариса, трябва да поговорим — само така ще изясним всичко.

Прошарената брада отиде при него, хвана го за лакътя и се опита да го изведе от залата.

Голяма грешка от негова страна.

Псевдо-Аарон го бутна настрани.

— Оставете ме. Трябва да говоря с нея и никой не може да ми попречи. Това бебе все пак е и мое.

— Нищо подобно — чу се глас откъм вратата. — Клариса, добре ли си, скъпа? Добре, че дойдох навреме. Сузи ми каза, че този откачен е тръгнал насам.

Саймън беше облечен като че ли щеше да участва в турнира „Уимбълдън“. Той се огледа учудено.

— Сузи ми каза, че това е някакъв курорт. Минерални бани или нещо такова. Но всички ми се виждат много оклюмали — да не би климатът да не им понася?

— Какво търси той тук? — повиши глас Псевдо-Аарон.

Клариса сви рамене. Имаше чувството, че е на кораб, който всеки момент ще се разбие в скалите, или във влак, който след миг ще полети в пропастта. Искаше й се да затвори очи, за да не види ужасната катастрофа.

— Аз ли? — попита Саймън. — Точно аз имам всички основания да бъда тук. Защото бебето е мое.

И тогава Псевдо-Аарон се хвърли към него, а Саймън отскочи, за да избегне удара, и Псевдо-Аарон се стовари върху един от „мълчаливите“ братя, който се оказа жена — истинско „мъжко момиче“ с опустошително ляво кроше. Тя стовари юмрука си в лицето на Псевдо-Аарон, а Саймън използва момента, за да го атакува откъм гърба.

И тогава, както се казва, „бомбата избухна“. Нещата окончателно излязоха извън контрол и настана страхотно меле. Хвърчаха възглавници, разменяха се удари… Единствените, които надаваха викове обаче, бяха Саймън и Псевдо-Аарон.

Клариса наблюдаваше отстрани, като се чудеше нейната чест ли отстояваха така ревностно двамата мъже или своята. И в двата случая не смяташе да изчака развоя на събитията. Прекалено рисковано беше за бебето.

Освен това точно сега никой не й обръщаше внимание. Едва ли можеше да има по-благоприятен момент за бягство.

И тя се възползва от чудесната възможност.

Измъкна се през главния вход и изтича отзад към мястото, където беше хвърлила багажа си. Някъде отгоре се разнесе ръмжене — каквото издават разгневените бабуини по канал „Дискавъри“. Вдигна глава и видя Зоуи Монро, надвесена от един прозорец на втория етаж.

Клариса въздъхна и направи знак с палеца си, който означаваше „Изнасям се, напускам купона“.

Зоуи вдигна умолително ръце нагоре. Лицето й изразяваше безмълвно отчаяние. Сърцето на Клариса се сви. За миг си помисли, че Зоуи я увещава да не тръгва и дори, че е способна да я издаде — за нейно собствено добро.

В следващия момент иззад ъгъла се чу шум и Клариса реши, че битката се е пренесла под открито небе, но след малко разбра каква е работата. Един автомобил зави по алеята и преди още да е спрял, отвътре се изсипаха един куп мъже с вид на въоръжени терористи. Но вместо да извадят автомати „Калашников“, те измъкнаха репортерски камери и Клариса схвана сериозността на ситуацията. Зоуи, също като нея, беше разкрита.

Без да губи време, тя изтича към колата на Грейви, като едва не се сблъска с репортерите, които бързаха в противоположната порока, наострили уши като хрътки, притиснали камерите към гърдите си.

Клариса запали колата, рязко зави и се насочи към входа на манастира, където всеки момент щеше да се появи нищо неподозиращата Зоуи.

Действително само след миг Зоуи изтича навън, преметнала през рамо лек сак, готова за бягство.

— Побързай! — изхриптя Клариса. — По петите ти са! Скачай в колата!

Зоуи я погледна и за миг се спря нерешително. Клариса усещаше объркването й, можеше да разбере колебанието й.

— Хайде! Фотографите всеки момент ще бъдат тук! Насочиха се към главния вход! Открили са те!

— Така ли? — сви рамене Зоуи и тръгна към колата почти без да бърза. Умееше да пази самообладание. — Съжалявам, че ще ги разочаровам.

Тя хвърли багажа си на задната седалка, седна до Клариса и й се усмихна съучастнически.

— Можем да тръгваме.

Малко по-късно двете с Клариса седяха пред един „Макдоналдс“ на средата на пътя между Оджай и Ел Ей, заобиколени от пъргави хлапета и грижовни майки. Никой не им обръщаше внимание. Клариса предположи, че това е защото майките бяха прекалено уморени, а и Зоуи не беше типичната филмова звезда — не участваше в големите, касови холивудски хитове.

— Съжалявам за теб и… — Клариса се напрегна да си спомни името на оня млад актьор с арогантен вид (един от кюпа).

— И аз — кимна Зоуи, докато унищожаваше пържените картофки на Клариса. — Мислех си, че ако онези случайно бяха успели да ме снимат, той щеше да види колко тъжна изглеждам и… — Тя махна с ръка и отхапа от хамбургера си. Ядеше като дванайсетгодишен хлапак — лакомо и ненаситно. Клариса малко й завидя (съвсем мъничко!), че може така да се тъпче при това — без никакви последствия.

— Той просто не те е заслужавал — заяви Клариса. — Ще си намериш някой по-добър. Ако ти не можеш, тогава кой?

Зоуи кимна, не много уверено, и докосна ръката на Клариса.

— Не носиш пръстен?

— Дълга история. Какво да ти кажа — срещнах го, омъжих се, забременях, разделихме се, а малко по-късно открих, че той дори не е този, който си мислех, че е. После започнах работа като репортер в списание „Климат“ и мисля, че се справях доста добре, но ме уволниха заради една глупост — това също е доста заплетена история… В края на краищата се озовах в „Убежището“ заедно с най-добрата си приятелка, а после, докато траеше схватката между бившия ми съпруг и първото ми гадже, отмъкнах колата й и ето ме тук. С теб.

Зоуи я изгледа втренчено за миг, после се разсмя. Докато слушаше звънливия като камбанка смях на новата си приятелка, Клариса изведнъж се почувства по-добре.

Зоуи погледна часовника си и придоби сериозно изражение.

— В четири и половина имам час при Йън.

— Йън?

— Най-добрият козметик в Ел Ей. Истински магьосник е.

Вдигнаха таблите с остатъците от своите не дотам „Happy Meals“ и след малко вече седяха в колата.

— Хей! — изведнъж се сети Клариса. — Искаш ли да дойдеш на бебешкото ми парти?