8 Минало несъвършено

3:04 през нощта.

Конски тропот.

Рицар на бял кон язди през зелени поля. (Това трябва да е някъде в добрата стара Англия.)

Чат-чат-чат. Чаткат копитата.

Рицарят скача от коня, отмята наметалото си и застава пред прекрасната дама, която много прилича на Клариса (една Клариса с безупречен грим и фризура). Тя лежи на легло, обсипано с рози.

Той се навежда над нея, поглежда я, след което започва да танцува… степ. Краката му се движат ритмично…

Пронизителен звън.

Клариса се събуди с вик:

— По дяволите!

Кой можеше да звъни в три часа и шест минути през нощта?! Свали лавандуловата маска от лицето си (използваше я профилактично — не че имаше някакви проблеми със съня, дори напротив — можеше да спи до обяд, достатъчно беше само да са спуснати щорите).

Някой упорито продължаваше да натиска звънеца.

Клариса въздъхна и се измъкна от леглото, загърна се в кашмирения пеньоар, който си беше купила, защото знаеше, че го заслужава, въпреки че не можеше да си го позволи.

В антрето се спря, за да се огледа в огледалото. Дори по това време на денонощието държеше да изглежда перфектно. Нищо, че в такъв час би могъл да звъни само много съмнителен тип (крадец или сериен убиец).

— Клариса! — жално изви съмнителният тип.

Откъде би могъл да знае името й?

Тя надникна през шпионката.

И не видя никого.

Погледна отново.

Пак нищо. Ослуша се. Долови тежко, хриптящо дишане. Само това липсваше — някой да мастурбира пред входната врата. Не стига, че я беше събудил, ами после трябваше и да чисти след него. А да не би… баща й да беше получил удар и с последни сили да беше дошъл да се сбогува с любимата си (единствена) дъщеря?

При тази мисъл тя почти изпита угризение, че се спотайва зад вратата.

След като се поколеба как да постъпи (и дали просто да не отиде да си легне), тя реши да открехне вратата, без да сваля веригата.

Някой се беше строполил на стълбищната площадка. Някой, от когото лъхаше на скъп мъжки парфюм.

Който и да беше, не изглеждаше опасен. Не и в състоянието, в което се намираше.

Клариса го побутна с върха на чехъла си. Жалката купчина простена.

— Саймън! Ставай веднага!

Саймън я погледна — с укор и отчаяние.

— Много ми е зле…

— Само не повръщай на стълбите! И… знаеш ли колко е часът?!

Тя коленичи и се опита да го вдигне, което не беше никак лесна задача.

— Клариса… аз съм болен… от любов — изхълца той.

Тя се усмихна.

— Хайде, влизай.

След като изпи няколко канички силно кафе, Саймън почти беше в състояние да води нормален разговор. Почти, защото от време на време се унасяше и Клариса трябваше да го изчака да се съвземе.

— Съжалявам — успя да промълви той. — Но ми дойде твърде много… Клариса… ти… сериозно ли?

— Да, Саймън. Омъжвам се за Аарон.

— Клариса, той… ходи с каубойски ботуши, за бога!

— Никой не е съвършен. Затова пък е свестен в много други отношения. И не виждам нищо лошо в това, че е различен от теб!

— Но той е много различен и от теб, Клариса — недоумяващо изрече Саймън. — Този каубой… и ти. Умът ми не го побира.

— Аарон се старае, Саймън. Вчера например беше с мокасини на Хелмут Ланг!

— Алигатор?

— Чиста кожа.

Саймън тъжно поклати глава.

— Не разбирам какво стана с нас, Си.

Той облегна глава на рамото й и притихна, загледан в несъществуващите пламъци на никога неизползваната камина.

— Ти скъса с мен — припомни му тя.

— Ти също. При това — първа.

— Аз имах сериозна причина.

— Да, спомням си — един висок и як тип.

— Тогава бях млада… Искам да кажа… по-млада — поправи се бързо тя.

— Аарон знае ли на колко години си всъщност?

Клариса кимна.

— Разбира се.

— С абсолютна точност?

— Да. Нали това казах! Защо с теб винаги тъпчем на едно място и не можем да стигнем до никъде?

— Затова съм тук. Искам да знам какво си решила, Клариса.

— За… кое?

— За нас двамата.

Клариса замълча. Имаше нужда да събере мислите си, които щъкаха насам-натам като лабораторни мишки.

— Ето какво, Саймън. — Тя се помъчи да придаде на гласа си увереност, каквато изобщо въобще не изпитваше. — Забрави за „нас двамата“. Това е минало. Не съм те виждала цяла вечност и изведнъж се появяваш и очакваш да се затичам към теб, размахала опашка. А междувременно излизаш, с която ти падне… Гладен ли си? Защото аз умирам от глад.

— Клариса, аз също се промених. Сложих точка на предишния живот. И сега искам само…

— Какво?

— Ти знаеш какво.

— Нима? Там е работата, че не знам. Още много неща не знам. Знам само, че Аарон ме обича и възнамерявам да се омъжа за него.

— Но, Клариса, ние с теб си пасваме идеално — Саймън умолително сплете ръце. — Необходимо ми беше известно време, за да го осъзная, това е всичко. Но смятах, че…

— Че аз винаги ще съм на разположение и ще чакам само да ми свирнеш?

— Не. Това не е в твой стил. Но…

— Не разбрах, гладен ли си?

Клариса беше уморена, а в такива случаи изпитваше нужда да хапне нещо. Както впрочем и когато се събудеше. Тя изобщо винаги изпитваше нужда да похапне.

— Като че ли огладнях — кимна Саймън.

— Какво ще кажеш за двоен бургер и млечен шейк? Само че ще трябва да прескочиш до „Томи Бургер“ на „Ла Сиенега“.

— Как ме виждаш да шофирам? Дори не знам къде съм паркирал…

— О, боже. В такъв случай, мисля да си легна. — Клариса погледна часовник. Минаваше четири.

— А аз може ли да остана?

— Саймън.

— Моля те, Клариса. Не можеш да ме отпратиш посред нощ.

Клариса го изгледа. В това състояние действително изглеждаше напълно безобиден.

— Е, аз ще си лягам — заяви тя. — Лека нощ.

— А целувка? Една мъничка, бърза, невинна, съвсем платоническа целувчица.

— Съжалявам, но по едно време загубих нишката. Уморена съм — прозя се Клариса.

Тя тръгна към спалнята.

— Ще те завия.

Но Саймън не успя да осъществи намерението си, защото очите му отново се затвориха.

Клариса го изгледа продължително. Не можеше да го остави да спи с дрехите. Това все пак беше Саймън, старият й приятел.

Първо свали обувките му „Гучи“, разбира се.

После черните кашмирени чорапи.

Панталоните. Пролетна колекция на „Прада“.

Портфейлът „Гучи“ — 250 долара в брой. Запази си една банкнота от 20 долара — за нощувката. След като помисли, прибра още една.



Клариса събуди Саймън с каничка вчерашно кафе.

— Добро утро — пропя тя, приседна до главата му и се протегна изкусително.

Саймън разтърка очи. Изглеждаше по детски уязвим — Клариса си спомни колко й въздействаше това негово изражение.

Той се озърна объркано.

— Какво се е случило?

Лицето й се изопна за миг, но Клариса се усети навреме, че това я състаряваше, и побърза да се усмихне.

— Какво искаш да кажеш, Саймън?

— Какво търся тук?!

— Ти си в апартамента ми, така че по-скоро аз трябва да ти задам този въпрос, не мислиш ли? Всъщност вече ти го зададох — в три през нощта.

— О, боже… надигна се Саймън. — Бях пиян и абсолютно нищо не си спомням…

— Не беше чак толкова пиян — процеди Клариса.

— Ще ми припомниш ли… какво се случи? Да не би…

Клариса вдигна вежда.

— Да?

— Кажи ми — настоя Саймън. — Направихме ли го?

— Направихме ли го?

— О, не…

— Само това ли ще кажеш? — Клариса загърна халата си. Саймън не заслужаваше никакви екстри. — След като така горещо ме молеше да се върна при теб.

— Наистина ли?

Саймън примигна объркано.

— И, представи си, аз приех. Така че отново сме заедно. Мисля, че поводът заслужава да се отпразнува. Можем да се обадим на приятелите…

Саймън мълчеше поразен.

— Само не ми казвай, че нищо не си спомняш — тя палаво прокара пръст нагоре по бедрото му. — Призна, че съм най-добрата от всички, с които си бил…

— Ах ли го казах?

— Ти ли го каза?… Виж, Аарон ще дойде тази сутрин и бих искала ти да му обясниш…

Саймън скочи и започна да се облича.

— Освен ако не предпочиташ аз да му го съобщя. Мисля, че ще се справя.

— Ще остана, ако искаш…

— Не, не. Няма смисъл.

— Клариса, аз забърках тази каша, аз ще те измъкна от нея. Двамата с Аарон ще се разберем като мъже.

— Знаеш ли, сега, като размислих, не смятам, че идеята е добра… Проблемът си е мой, окей?

— Добре, тогава ще изчакам отвън, в колата. И ако има някакъв проблем, веднага съм готов да се намеся.

— Саймън, чуй ме. Пошегувах се. Нищо не се е случило.

— Клариса, недей. И двамата знаем, че беше фантастично.

— Беше ли? — Почти й се искаше това да е истина.

— Да. Започвам да си спомням… Защо всъщност пак не… — той посочи към спалнята.

— Защото ужасно бързам. Имам час… при лекар.

— Всичко наред ли е? — загрижено я погледна той.

— О, да. Добре съм. Но майка ми… Има някакъв проблем.

— Със сърцето?

— Да.

Струваше й се, че за днес вече е прекалила с дезинформацията.

— Клариса, мисля, че ако опитаме отново, може наистина да се получи.

— И него казваш само защото вече не съм на разположение?

Саймън се усмихна.

— Вече съм зрял мъж, Си. Знам какво точно искам.

— Радвам се.

Клариса се изправи и го изпрати до входната врата.

Когато Саймън си тръгна, тя застана умислена в антрето, като се почесваше по главата.

* * *

— Вече бил зрял мъж, вятър — изсумтя Грейви. — Саймън е същински Питър Пан, никога няма да порасне.

— Нали не мислите, че се опитва да ме манипулира? — попита Клариса. — Смятате ли, че изобщо е възможно?

Момичетата избираха годежен пръстен в „Тифани“. Грейви още се чувстваше зле след снощното парти и се беше скрила зад тъмни очила.

— Клариса, Саймън е страхотен… за гадже. Много е сладък, но още хвърчи в облаците.

— Какво ще кажете за този, с яркожълтия камък?

— Че струва 112 000 долара.

— Това много ли е?

Грейви вдигна нагоре разперените си длани. На лявата проблясваше пръстен с ромбовиден 2,5-каратов диамант, на дясната — пръстен с кръгъл 1,75-каратов диамант, заобиколен от по-малки диамантчета.

— Кой предпочиташ?

— Ох, не знам… Там е работата, че не знам кой от двамата… Изобщо не мога да реша…

— Говоря ти за пръстените — поклати глава Грейви.

По-късно същия ден, в една бледорозова стая с меко осветление, Клариса и Аарон се срещнаха с организаторката на сватбени тържества, чието лице приличаше на чекмедже за чорапи. Аарон, който явно беше взел нещата много присърце, й зададе един куп въпроси: „Колко гости ще можем да си поканим?“, „Не е ли по-добра идея да се сервират бургери вместо сьомга?“, „Не може ли вместо «Сватбения марш» да чуем нещо по наш избор, например «Волна птичка» на Линърд Скинърд?“ и т.н. Организаторката го изслуша търпеливо, а усмивката нито за миг не слезе от лицето й. Тя перифразираше въпросите му, като на свой ред ги поставяше на Клариса, която през цялото време държеше ръката на Аарон в своята. В края на краищата сватбата щеше да бъде точно такава, каквато Аарон се опасяваше — пищна, лъскава и банална. Трябваше да се примири.

След като проведоха този толкова важен разговор, двамата се отправиха към дома на Аарон. Качиха се нагоре по стълбите ръка за ръка. Докато вървяха към спалнята, Клариса мислено пренареждаше интериора според последните модни тенденции, пребоядисваше стените, сменяше завесите и драпериите.

След малко двамата застанаха лице в лице и Аарон започна бавно, много бавно да разкопчава блузката й.

— Какво им става на тези копчета? — промърмори той. — Нещо заяждат…

Клариса вече проклинаше наум новата си копринена блузка. Най-после тя взе нещата в свои ръце и с едно рязко дръпване се освободи от блузката.

— О… това ми харесва… — Аарон се наслаждаваше на гледката.

— Дано и аз да имам повод да го кажа.

Аарон се усмихна и я побутна към леглото, като плъзна нетърпеливо ръце под полата й. После се наведе и тя усети горещия му дъх върху бедрото си.

— О, боже…



Любиха се дълго, ненаситно, забравили всичко друго на света.

Доста по-късно Клариса лежеше по гръб, изтощена, но щастлива и си мислеше: „Най-после!“ Това не беше обикновено чукане. Можеше ли да е… онова, другото, вечно изплъзващото й се…

Обърна се към Аарон, който лежеше до нея, и се вгледа в извивката на носа, в очертанията на устните му.

— Колко общо са стаите?

— Осемнайсет — отвърна той, без да отваря очи, напълно изцеден. — Защо?

— Значи ни остават още седемнайсет.

Загрузка...