Мъжеядката

13 Абсурдът

Двете розови ивици върху теста за бременност недвусмислено доказваха противното.

Клариса се взираше в лентичката още от сутринта, сляпа и глуха за всичко наоколо. Дори не вдигаше телефона.

Не преставаше да си задава въпроса: „Как можа да се случи точно на мен?“, въпреки че сама беше предизвикала катастрофата.

Малко по-късно, докато обядваше с Грейви в „Мортън“, приятелката й постави въпроса по малко по-различен начин.

— Как според теб е могло да не се случи?!

Както винаги, Грейви имаше честта да научи новината първа.

— Ако смяташ да го задържиш, ти си луда.

— Какво толкова? Нали съм омъжена?

— Ти си знаеш — разпери ръце Грейви. — Аз съм пас. Значи отказваш кафето, така ли?

— Не смятам…

— И захарта?

— В никакъв случай.

— Алкохола?

— Грейви. Мислех, че си ми приятелка.

— Цигарите?

— Не пуша — припомни й Клариса. — Ти пушиш.

— Още по-добре. Защото никога нямаше да имаш волята да ги откажеш и щеше да родиш едно сбръчкано, недоносено бебе.

— Мисля довечера да кажа на Аарон… Ще ми е малко трудно. Искам да кажа, че не е както в гимназията: „Хей, задник такъв, заради теб съм на тоя хал и сега ще платиш за аборта, защото аз фалирах, откак купих онези дънки.“

— Във вашия случай не е много по-различно — отбеляза Грейви. Още беше ядосана на Аарон за това, че накара Клариса да върне събраните на благотворителната вечер пари. Въпреки че, разбира се, те не й позволиха да го направи. Накараха я да си ги задържи и да си купи нещо полезно — кожено палто на Долче и Габана, да речем, за хладните, мразовити януарски дни, така типични за Южна Калифорния.

— С тази разлика, че Аарон не е задник. Дори само поради факта, че е баща на детето ми.

Грейви вдигна очи нагоре.

— Ето, пак се почна. Страдаш от комплекса на Мадона, известно ли ти е?

Клариса не отговори. Устата й беше пълна със салата с риба тон.

— Чудя се дали суровата риба е полезна за бебето.

— Господи! Бременна си едва от трийсет секунди. Не се впрягай толкова.

— Не знам… Не искам някакви паразити да разядат вътрешностите на бебето ми. — И тя остави салатата настрани.

Грейви поклати глава.

— Какво стана с оня тип, с когото Поло ти беше уредила среща? — попита Клариса, за да смени темата.

— Не се получи — Грейви направи красноречива гримаса.

— Не си ли прекалено претенциозна?

— Възможно е. А ти звучиш точно като майка ми.

Докато шофираше към къщи, Клариса се замисли и установи, че Грейви имаше право — беше прозвучала точно като нечия майка. Дали не беше заради бременността?

Тя погледна корема си и се усмихна. После се сети за стриите и усмивката й замръзна. Майка й казваше, че били наследствени.

О, ужас.

Тя рязко смени посоката и зави към къщата на майка си. Имаше нужда някой да успокои страховете й.

Не беше попаднала на подходящия човек.

— Сигурна ли си, че бебето е на Аарон? — попита я майка й.

— Ти да не си двойничката на Злата Сузи? Какви ги приказваш?! Разбира се, че съм сигурна.

— Защото си имала доста партньори…

— Всеки си има хоби, мамо — сви рамене Клариса. — А ти не ми разрешаваше да колекционирам порцеланови кукли, ако си спомняш.

Майка й запали цигара.

Клариса я гледаше как глади ризите на баща й. Твърдеше, че това я успокоява. И макар че с брака им беше свършено, майка й не виждаше причина да се отказва от стария си навик. Според Клариса тя просто изпитваше нужда да се чувства необходима.

Винаги когато се замислеше за взаимоотношенията на родителите си, я присвиваше стомахът.

— Е, добре, добре — помирително каза майка й. — Lo siento, mija. — И изведнъж добави: — Знаеш ли, мисля, че Роберто е женен.

— Кой?

— Роберто, музикантът, с когото те запознах.

— А, той ли?

— Жалко, беше страхотен любовник…

— О, мамо. Моля те. Само не въздишай така. Побиват ме тръпки.

Майка й въздъхна отново, сякаш не я беше чула.

— Май има и деца…

Тя помълча, после изведнъж стисна ръката й и каза:

— Толкова се радвам, че ще имаш бебе.

— Така ли? Дори да не съм сигурна кой е бащата?

Майка й сякаш не усети сарказма.

— Да. Ще бъда чудесна баба. Още днес ще изляза да купя бебешки дрешки от „Неймънс“ и „Сакс“.

Клариса също щеше да има нужда от нови дрехи. Синди Крауфорд изглеждаше великолепно в напреднала бременност. Дано и тя да извадеше късмет. Въпреки че после най-вероятно щеше да се наложи да спазва жестока диета. В най-лошия случай щеше да се подложи на липосукция при първа възможност.

— Ти ще бъдеш чудесна баба, а аз…

Майка й я погледна очаквателно.

— Да?

— О, боже… — промълви Клариса. — Минало ли ти е през ум, че… майка ти е била ужасна майка, ти също беше ужасна майка… Съзнаваш ли какво означава това?

Майка й сви рамене.

— Наследствено е! И аз ще бъда ужасна майка… — Тя отпусна голямата си глава на крехкото рамо на майка си и се разплака неутешимо.

Клариса се почувства малко по-добре, когато майка й похарчи солидна сума за тоалети за бъдещи майки в магазина на Лиз Ландж. Въпреки че беше бременна едва от шест седмици, тя мислеше с перспектива и нямаше търпение да изпробва черния ластичен клин, обувките тип „бална пантофка“ и всички останали атрибути на майчинството.

Завърна се вкъщи окрилена, обзета от желание да приготви собственоръчно една истинска домашна вечеря — специалитета на баба си, картофен кюгел. Баба й, решителна дама, радетел на справедливост, рядко им идваше на гости — прекалено заета беше да спасява света (участваше в политически демонстрации, разпалено протестираше срещу построяването на атомна електроцентрала или срещу повишаването на цените в местния супермаркет).

Но една вечер, когато Клариса беше на осем, баба й запретна ръкави и приготви превъзходен картофен кюгел — знаеше рецептата от майка си, която приготвяла вкусното, питателно ястие веднъж седмично. Клариса я гледаше как реже картофите на тънки, почти прозрачни филийки, как пъха тавата във фурната, как бучките масло се топят, а картофите стават златисти.

Искаше й се и тя на свой ред да опитва тази вкуснотия всяка седмица, но баба й твърдеше, че кюгелът е тежка храна, която съдържа прекалено много холестерол, а освен това приготвянето му беше много пипкаво. Тогава Клариса си беше задала въпроса дали някога някой ще я обича достатъчно, за да готви нещо за нея отново и отново.

Сега обаче, като гледаше купчината необелени картофи на кухненския плот, си задаваше друг въпрос: струва ли си трудът?

Изведнъж се почувства много уморена и се отказа от идеята да готви. Щеше да поръча пица, какво толкова?

Това също беше една чудесна вечеря.

Аарон се прибра в осем и половина и завари половин пица „Пиперони“ с допълнително сирене и една съпруга, спяща на дивана, издокарана в черен ластичен клин и балетни пантофки.

Аарон я зави с одеялото, но тя се размърда в съня си, разтърка очи като малко момиченце и промърмори:

— Ти да не би още да живееш тук?

— Клариса, още е едва осем — Аарон се нахвърли върху пицата.

— Осем ли?

Така беше. В момента течеше сериалът „Приятели“.

Защо й се спеше толкова?

— Не исках да те будя. Така сладко беше заспала…

— Аарон, трябва да поговорим.

— Така ли? Е, значи все пак моментът настъпи. Можеш да си спестиш приказките. Знам какво ще ми кажеш.

— Знаеш ли?

Откъде, за бога, би могъл да знае?

Аарон отиде до хладилника и си взе една бира.

Клариса изхлипа.

— О, боже. Не исках да те засегна…

Тя само поклати глава. Сълзите я задавяха.

— Виж… знам, че напоследък нямаше много причини да се чувстваш щастлива. Имам предвид, че много ти се събра…

Клариса го погледна със зачервените си очи и подсмръкна.

— Клариса, моля те. Само не плачи! Не мога да гледам как някоя жена плаче.

Тя захълца още по-безутешно.

Аарон, съвсем объркан, я стисна в мечешка прегръдка, но това само влоши нещата.

В отчаянието си Аарон стигна дотам, че започна да подскача на един крак, да пляска с ръце, а после падна на гърба си и започна да рита с крака.

И ето че Клариса се разсмя.

— Стига, глупчо, престани!

Той се надигна и седна до нея на дивана. Очите му бяха сериозни, угрижени.

— Знаеш на куково лято — поклати глава Клариса.

— Не искаш ли да се изнесеш от тук?

— Как да не искам — въздъхна Клариса. — Да не съм мазохистка? Но исках да ти кажа нещо друго.

— Какво? Да не би майка ти пак да е умряла?

— Бременна съм.

Аарон замръзна. Вкамени се като статуя.

— Но…

— Няма „но“. Стават и такива неща.

Той бавно кимна. И после изведнъж подскокна и затанцува из стаята.

— Значи… се радваш?

— И още как! — Той отново я взе в прегръдките си и я завъртя, докато не й се зави свят.

И въпреки че беше жена със здрав разум и осъзнаваше сериозността на ситуацията, Клариса откри, че също се чувства щастлива.

Тази нощ Аарон спа като къпан, сгушен между жена си и плюшените животинчета (които бяха в течение на нещата и очевидно също споделяха щастието им).

Сънят на бъдещата майка беше далеч по-неспокоен, изпълнен с тревожни въпроси: дали „Прада“ скоро щяха да създадат бебешка колекция? Дали бебето нямаше да наследи ужасния нос на Теди и в такъв случай кога най-рано можеха да го коригират? Дали щяха лесно да вкарат наследника си в добро частно училище или щеше да се наложи първо да подкупят някого.

Но най-вече я безпокоеше въпросът за парите. С Аарон доста бяха поспорили на тази тема и най-после Клариса обеща да не моли баща си за финансова помощ.

Не че възнамеряваше да спази обещанието си — не виждаше причина да го прави. Още повече, че намеренията й бяха благородни.

На сутринта рано-рано (около девет) Клариса се отправи към офиса на баща си, за да го моли (ако трябва — на колене) за пари. Не можеше да лиши бебето си от памперси и други най-елементарни неща. Нямаше да го допусне.

Баща й, издокаран в костюм на райета, с жълта вратовръзка и прясно боядисана (в червено) коса, изглеждаше като водещ на сутрешното токшоу.

— Какво те води насам, бонбонче?

— Бременна съм и имам нужда от пари — Клариса не виждаше смисъл от увертюри — това все пак беше баща й.

— И аз се радвам да те видя, Сладкишче.

Офисът на Теди беше облицован с ламперия. Приличаше на планинска хижа.

На баща й не му липсваха пари, но определено му липсваше вкус.

Бащата и дъщерята седяха един срещу друг, но ги делеше пропаст, огромна като Саргасово море или като задника на баба й през последните години от живота й.

Най-после Клариса заговори:

— На бременните вече не им ли се полага кафе?

— Само безкофеиново. Една бъдеща майка трябва да мисли за тези неща, Клариса.

— Още си спомняш името ми? Това е добре. За родителските отговорности ли ще ми говориш, Теди? Личният ти пример е напълно достатъчен.

— Но острият език определено не си наследила от мен… — въздъхна Теди и машинално извади пура, но погледът на Клариса го спря. Дъщеря му се усмихваше насмешливо — бащите на бъдещите майки също трябва непрекъснато да се съобразяват с някои неща.

Теди задъвка крайчето на пурата.

— Само не си прави от онези тестове… как им беше името…? За качеството на яйцеклетката…

— Амнио?

— Сигурно. Слушах в едно предаване, че били вредни. Освен това сигурно са болезнени — забиват ти игла ето тук…

Той я потупа лекичко по корема. Клариса отблъсна ръката му.

— И не ми казвай пола предварително. Не искам да знам. Предпочитам да е изненада, както си му е редът.

— Татко…

— Теди.

— Татко. Скоро ще ставаш и дядо, така че свикни с шибаната дума.

— Не говори така пред бебето! Пък и… то също може да ми казва Теди.

— Или защо не „Дон Домат“? С тази червена коса…

Теди хвърли поглед към голямото огледало над бюрото и приглади коса.

— Какво му е на цвета? Намирам, че изглеждам добре. Приличам на…

— На клоуна от „Макдоналдс“? На Худи Дуди?

Клариса умираше за кафе. Общуването с баща й за нея беше свръхнатоварване и изискваше огромна концентрация на енергия (физическа и психическа), също като оцеляването в кризисна ситуация (например по време на война или в евтина актьорска квартира, където се ядат рибни консерви три пъти седмично).

— Ще трябва да кърмиш, добре е за бебето. — Лицето на Теди беше добило загрижено изражение, което никак не му отиваше — видът му беше по-скоро комичен.

Клариса си представи малкото чудовище, захапало зърното й, и направи болезнена гримаса.

— Все пак ще трябва.

— Налага ли се? Майка ми не ме е кърмила.

— Тогава не сме знаели колко е полезно майчиното мляко, сега знаем.

— Но вече не ви влиза в работата! — тросна се Клариса. Не беше дошла при баща си за съвет, а за конкретна помощ.

— И никакъв алкохол, нали?

Не можеше да понася този наставнически тон. За какъв се мислеше Теди?

— Доколкото знам, майка мие изпивала по едно мартини на ден, докато е била бременна.

— Бяхме много млади и неопитни. Много неща не знаехме, не се замисляхме за последиците… Ето на, ти например не завърши колеж.

— Да не би ти да си завършил?

— Сега не говорим за мен, а за теб. И бебето.

— Точно така. Да си дойдем на думата. Ще ми дадеш ли пари или не?

Баща й я изгледа. Ново присадената коса на темето му стърчеше като на Чичко Тревичко.

— Разбира се, Сладкишче.

Клариса скочи и го целуна по бузата. Не беше подозирала, че е способна да го направи. При никакви обстоятелства.

Теди грейна и също я целуна, като че ли това беше нещо напълно естествено. Като че ли им се случваше всеки ден.

Докато тичаше надолу по стълбите, окрилена от този малък жест (и от чека, който баща й й даде), Клариса се питаше дали наистина това бебе нямаше да промени живота й. И най-после да го сложи в ред.

Не си спомняше кога за последен път баща й я беше прегръщал. Може би в началното училище.

Сега най-после разбираше защо бедните жени раждат толкова много деца (досега винаги се беше чудила какво ги кара да се плодят като зайци). Децата бяха обещание за надежда. Това беше.

Мисълта за нейното собствено (макар и само зародиш на шест седмици) вече й даваше криле. След като, благодарение на него, беше постигнала такъв успех с баща си, може би щеше да извади късмет и с родителите на Аарон, кой знае?

Във всеки случай, струваше си да опита. И то час по-скоро. Щеше да им се обади по телефона веднага щом се прибереше.

— Не — каза тя на глас, за да си вдъхне увереност, и едва не се сблъска с идващия насреща минувач. — Ще отида лично да говоря с тях. Ще хвана първия самолет.

Само трябваше да се сети в кой от щатите живееха.