Мъжеядката

17 Здравей и… сбогом

Отгоре на всичко си беше забравила ключовете. Налагаше се да почука.

Аарон й отвори и както пишат в книгите, „стори й се по-красив откогато и да било“.

Измънка нещо като поздрав, но се дръпна, когато Клариса се опита да го целуне.

Гледаше я изпод вежди, със скръстени пред гърдите ръце.

— Добре съм, благодаря — каза Клариса. — А ти как си?

— Не съм спал цяла нощ.

— Пет милиграма „Амбиен“ или десет „Ативан“ или „Ксанакс“, ако освен това се чувстваш и неспокоен — изрецитира Клариса. — И здравият сън ти е гарантиран — поне според Грейви.

— Клариса.

— Добре де, съжалявам, че не си мигнал цяла нощ. Нали това искаш да чуеш?

— Клариса, ти ме изумяваш. Съсипвам се, за да ти осигуря нормален живот, а ти скалъпваш някаква лъжа, хукваш нанякъде и ме зарязваш, без да ти мигне окото. Е, можеш да се гордееш със себе си — накара ме да се чувствам пълен глупак.

Клариса седна на дивана, като гледаше кротко като териер на стара дама, докато Аарон крачеше напред-назад из стаята и се горещеше.

— Знам къде си била, така че няма смисъл да разиграваме театър! — каза най-после Аарон и изпусна въздух като парен локомотив.

Клариса съзерцаваше ноктите на едната си ръка. Имаше нужда от маникюр.

— Знам и с кого си била и ако мислиш, че ще се държа, все едно че нищо не е станало, горчиво се лъжеш!

— Не мисля, че знаеш — тихо каза тя. — Ходих да видя родителите ти. Пращат ти много поздрави.

Аарон спря в крачка с отворена уста — като в кадър от анимационно филмче.

Най-после каза само:

— Блъфираш. Не ти вярвам.

— Повярвай ми. Говоря самата истина. Бях при Синамън и Джо Трети.

Аарон, който досега обикаляше като лъв в клетка, изведнъж седна.

— О, боже…

Тя хвана ръката му.

— Нищо чак толкова страшно не е станало. И аз си мислех, че ще ме изядат жива, но, представи си, дори ме харесаха.

— А… разгледали къщата?

— Бих я нарекла по-скоро палат — усмихна се Клариса.

— Какво ти казаха… Синамън и Джо Трети?

— Нищо особено — сви рамене тя и го изгледа, тъй като въпросът й прозвуча малко странно. — Какво по-точно те интересува?

— Просто питам…

Не, не питаше просто така.

— Мисля, че знаеш какво би трябвало да са ми казали…

— Клариса, съжалявам. Мислех сам да ти кажа, но… изчаквах подходящ момент.

Нещо определено не беше наред.

— И кога възнамеряваше да ми кажеш? Нали уж не трябваше да имаме тайни един от друг? — Това, че самата тя го беше излъгала, не се броеше. За това си имаше сериозно оправдание. — Между другото, няма ли хляб в тази къща?

Вече беше гладна, а това допълнително я изнервяше.

— Очаквах, че ще реагираш по-остро — отбеляза Аарон. — В смисъл, че ще започнеш да ме замеряш със столове или нещо такова.

— Аарон, явно не ме познаваш. Аз съм зряла жена и намирам, че е излишно да се правят сцени. Затова, ако обичаш, седни и ми разкажи всичко, което си пропуснал да ми кажеш.

Той се усмихна и седна до нея на червения диван (плюшът му беше започнал да се протрива и погледнат отблизо, той вече изглеждаше доста старичък).

— Само как се измъкнахме от онази хотелска стая, а? Сигурно още ни търсят…

— Да, много беше забавно — потвърди Клариса. — Гледай този път да не ми спестиш нито една забавна подробност.

Тя се измъкна от прегръдката му, втурна се в кухнята и затършува в чекмеджетата.

— Какво търсиш там?

— Ето това — тя измъкна тесте карти. — Ще поиграем на покер.

— На какво?

— Истината и само истината. Ако спечеля, ще ми кажеш какво точно криеш от мен. И помни, че нямаш никакъв шанс, защото съм много добър играч на покер.

— О, не се съмнявам — подсмихна се Аарон. — Но едва ли си по-добра от мен.

— Така ли мислиш, скъпи? Нали не си гледан от баща, половината живот на когото, е минал в казиното?

И тя раздаде картите така чевръсто, като че ли цял живот само това е правила.

След пет минути играта приключи. Клариса беше разбила Аарон.

Доволна от себе си, Клариса унищожаваше кутия корнфлейкс, а Аарон замислено я изучаваше с поглед.

Най-после той си пое дълбоко дъх, погледна я в очите, сложи ръка на корема й.

— Клариса. Има нещо, което трябва да знаеш.

— Убедена съм в това.

— Не съм лъжец по природа и никога преди не съм лъгал…

— Искаш да кажеш, че си ме излъгал?

— Съжалявам, чувствам се ужасно, но нещата просто излязоха от контрол…

— Аарон, свързано е с родителите ти, нали?

— Да — въздъхна той.

— Те не са се отказали от теб и не са те лишили от наследство.

Аарон я погледна и на лицето му се появи тъжна усмивка. После бавно поклати глава.

Клариса хвана ръката му, сложена на корема й, и я захапа с всичка сила.

Аарон изкрещя и размаха ръка като развълнуван диригент.

Клариса скочи на крака и извика в лицето му:

— Как не те беше срам да ме излъжеш?!

— Ти ме ухапа — Аарон невярващо гледаше ръката си.

— А ти ме излъга!

— Естествено. Всеки с капка мозък в главата щеше да разбере, че си се омъжила за мен заради парите ми. Исках да знам докъде би изкарала с мен, ако нямах пари.

— Как може?! — повтори Клариса. — Аз нося детето ти.

— Ако ДНК тестът го потвърди — изплъзна се от устата на Аарон.

Изведнъж настана гробна тишина, наситена с напрежение, като в разказ на Едгар По.

— Какво каза? — най-после попита Клариса. Беше олицетворение на спокойствието, каменно спокойствие — същински Робърт де Ниро в „Нос Страх“.

— Пошегувах се.

— Нищо. Повтори го.

— Казах… — Аарон направи гримаса (осъзнаваше, че е нагазил в лайната, че направо е затънал до шия). — Ако ДНК тестът го потвърди.

На Клариса й бяха необходими по-малко от три минути, за да струпа в куфара си чисти дрехи, кристалния сервиз и чашите от китайски порцелан, розовия „сватбен“ тефтер и някои други дреболии, да грабне котката и кутия десертчета с фъстъчено масло за из път и… да стигне до вратата, при положение, че можеше да премести проклетия куфар, разбира се…

— Клариса, недей…

Тя продължи да влачи куфара — не беше жена, която се предава лесно.

— Нека поне да ти помогна.

Аарон не можеше да я гледа как се мъчи, но Клариса, плувнала в пот, изобщо не му обърна внимание и продължи да пъшка, да проклина и да дърпа куфара. Най-после си каза, че не това е образът, който иска да остави на своя (вече бивш) съпруг, отстъпи крачка назад и кимна. Налагаше се да преглътне гордостта си, макар че едва не й приседна.

Аарон вдигна куфара без никакво (видимо) усилие и галантно й отвори вратата. Искаше й се да му срита задника, но щеше да повреди обувките си и се отказа от идеята.

Измина пътя до беемвето с гордо вдигната глава, скрита зад тъмните очила, същинска Грейс Кели (в комбинация с Джаки Онасис), демонстрираща как една истинска дама си тръгва от негодника съпруг.

— Съжалявам, наистина — повтори Аарон. — Но, Клариса, все пак трябва да признаеш, че това светкавично забременяване е малко странно… И в същото време разбирам, че си обядвала с оня тип Саймън, без да ми кажеш и… картинката започва да ми става ясна. Само се постави на мое място…

Той сложи куфара в багажника и се извърна към нея. Лицето му беше толкова близо, че Клариса можеше да види тъмните кръгове под очите му, както и косъмчетата, които не беше успял да обръсне.

Личеше си, че наистина не беше спал цяла нощ.

Клариса седна зад кормилото, а той се наведе към нея.

— Клариса, скъпа, къде смяташ да отидеш? Знаеш, че не си в състояние да се грижиш за себе си…

— О, така ли? — изгледа го Клариса. Погледът й мяташе мълнии. — Много се лъжеш! Ще се погрижа не само за себе си, но и за бебето. Защото то наистина не е твое! — Тя се потупа по корема и добави злорадо: — На Саймън е!

След което потегли с пълна газ, без да поглежда назад.

Всъщност трябва да признаем, че погледна в огледалцето за обратно виждане. Аарон стоеше на същото място с наведена глава, мушнал ръце в джобовете. Искаше й се да го мрази малко повече.

— Мога да се грижа за себе си — повтори, за да си даде кураж. — Мога, и още как. Ще види той!

Извади клетъчния телефон. Трябваше да говори с майка си. Незабавно.

Майка й не се обаждаше. Вместо това Клариса трябваше да изслуша записа на някаква оперна ария и нервите й не издържаха. Животът е твърде кратък, за да се подлагаш на такива мъчения.

Прегледа пощата си и видя, че беше получила няколко съобщения. Първото беше от Джени — приятелката й се интересуваше как е; второто беше от Ситибанк — те пък се интересуваха къде са парите им. („Ще изпратим нашите адвокати… дрън… дрън… дрън…“ Такива неща.) Третото съобщение беше от Саймън.

„Току-що се връщам от срещата с (тук се споменаваше името на една свръхсексапилна, но известна с това, че е все още девствена, певица) и си мислех за теб… Което, честно казано, малко ме плаши.“

Клариса се засмя — за пръв път от сутринта, и набра номера на Саймън. (Учудващо беше, че го е запомнила.)

Той веднага се обади.

— Имам нужда от компания — откровено заяви Клариса. — За предпочитане, лоша.

И изведнъж се сети, че му е ядосана.

— Защо си казал на мъжа ми, че сме обядвали заедно?

— Не съм аз, някой друг му е казал! А той ми се обади да пита вярно ли е. Попаднала си на мъж с много избухлив характер — като буре с барут е…

— Какво точно ти каза?

— Заплаши гениталиите ми, предупреди ме, че може да се простя с живота си, неща все от този род, не особено приятни. След четвъртата псувня затворих.

— Никога не съм го чувала да псува… — замислено каза Клариса.

— Е, какво си решила? Да не би да бягаш от къщи?

— И освен това съм бременна.

Тя свали всички карти на масата.

Мълчанието отсреща продължи толкова дълго, че Клариса започна да се пита дали Саймън е затворил.

— Така значи… — Най-после го чу да казва. — Възелът се затяга… Няма страшно. Хладилникът ми е пълен.

Клариса нямаше спомен колко време е плакала на рамото на Саймън, но когато вдигна глава, навън беше паднал мрак и едно телевизионно шоу, което се излъчваше в най-гледаното време, току-що беше свършило. Саймън включи уредбата — искаше да пусне на Клариса новите си записи.

— Той ми каза, че не съм можела да се грижа сама за себе си! — Клариса се опитваше да надвика музиката, усилена до краен предел. — Какво знае той?! Цял живот съм се грижила сама за себе си!

— О, да…

— Не искам да кажа финансово, но… емоционално.

Саймън кимна разбиращо.

— Той си мисли, че бебето е твое — продължи Клариса.

Саймън я погледна и намали звука на уредбата почти до край.

— Би могло да бъде, нали?

— Не, Саймън. Няма начин. Онази нощ не сме спали заедно. Казах ти!

Той я прегърна през рамо.

— Ако искаш, ще говорим за това по-късно. Когато си готова.

Клариса само поклати глава.

— Клариса, ти се хвърли в този брак с главата напред…

— Знам — подсмръкна тя в ръкава на пуловера си.

— Беше много безразсъдна постъпка. Та ти дори не го познаваше. Можеше да се окаже някой сериен убиец…

— Така е. Но не можеш да отречеш, че сватбата беше нещо сензационно.

— А бракът ви предварително беше обречен на неуспех. Искаш ли да видиш новия клип на…

Клариса изсумтя като Арнолд Прасето от „Зелените поля“ (с Ева Габор — истинска филмова икона). Трябваше да си издуха носа. Много спешно.

Втурна се към банята. Дългият коридор беше задръстен от златни плочи — като в приемна на водеща звукозаписна компания. Един любител на музиката би изпаднал в екстаз — нея обаче я вълнуваше друго. От няколко часа не беше слагала нищо в устата си. Дали наистина хладилникът на Саймън беше пълен?

Стените на банята също бяха отрупани с плакати и обложки на грамофонни плочи. Тук беше цялото детство (и юношество) на Клариса — „Стоунс“ редом с „Бийтълс“, „Лед Цепелин“, „Дюран Дюран“, „Депеш Мод“, „Аеросмит“ и Брус Спрингстийн.

Клариса седна на тоалетната чиния и се замисли за Саймън и неговата голяма страст — музиката. Това беше нещо, което присъстваше в живота му, откакто го помнеше. Но всъщност откога? Би искала да знае. Не защото това беше Саймън — искаше по-скоро да знае заради самата себе си.

Откъде извираше у някои хора тази страст — все едно дали към музиката или към работата, или към бързите автомобили, или към нещо друго? Тази страст, която в един момент започваше да осмисля живота им и да го изпълва?

Тази страст, която очевидно липсваше у нея.

Този факт дотолкова я смути, че тя грабна листче и химикалка (предвидливо оставени от Саймън на една от етажерките — още едно доказателство, че някои хора са пораснали, а други — тя имаше предвид самата себе си — явно — не). Точно така. Тя все още не се беше превърнала в напълно оформен индивид. Беше някаква… какавида.

И все пак се опита да направи един списък на нещата, които обичаше.

1) Пазаруването.

Разбира се. Ако можеше да се каже, че нещо придаваше смисъл на битието й, това беше то. Виждаше се в най-ранните си спомени — малко червенобузесто момиченце — как гордо носи пазарската чанта на майка си, докато обикалят из отдела за обувки в „Сакс“. Спомняше си с каква възхита гледаше продавачките — усмихнати, очарователни, ухаещи на парфюм.

И… май това беше всичко.

Замисли се дълбоко и след пет минути добави:

2) Яденето.

Обичаше да похапва, не можеше да го отрече. А също и да си пийва.

3) Приятелите.

Не можеше без тях. (Въпреки че понякога не можеше да ги понася.)

4) Сънят.

След кратко размишление задраска пазаруването и написа съня на първо място.

Сега като че ли наистина нямаше какво повече да се добави. Нещата, любими на повечето хора, не я вълнуваха особено. Нямаше любима книга, нито кой знае колко любим филм, предпочитана музика, хоби (друго, освен пазаруването), работа, която да я поглъща, занимание, на което да отдава излишъка си от енергия (спорт, танци, йога, екскурзии сред природата…). Нямаше и някаква изявена дарба.

Затова пък списъкът с нещата, които не харесваше или не я интересуваха, можеше да стане предълъг.

Клариса въздъхна. Започваше да си мисли, че май нещо не беше наред с нея. Беше жена на двайсет и осем (трийсет и една години) — би трябвало вече да е изградила характера и интересите си. Но истината беше, че не проявяваше кой знае какъв интерес към света около нея. От друга страна, не беше единствената. Бяха цяла армия млади жени от типа „Моника Люински“, без особени таланти (освен може би един — да съблазняват мъжете по върховете) и притежаващи една вродена инертност (въпреки „високите“ цели, които си поставяха).

Клариса се взираше замислено в образа си в огледалото. Отсреща я гледаше една млада жена, която не се интересуваше от нищо друго, освен от себе си и от собственото си оцеляване (изкачване нагоре по стълбичката).

Отново изпита нужда да ползва тоалетната. (А дори още не беше излязла от банята.) „Проклета бременност, помисли си. Само ядеш и пикаеш, ядеш и пикаеш!“

Докато сядаше на тоалетната чиния, забеляза малко ръждиво петънце на бикините си. Вгледа се по-отблизо.

Беше кръв. Нямаше никакво съмнение в това.

„О, боже — прошепна. — Що за шегичка е това?“

На тоалетната хартия също се беше появило червеникаво петънце. Клариса прехапа устни.

„Няма нищо — каза си, като се опитваше да се самоуспокои. — Това е само една малка, съвсем мъничка капчица… О, боже! Кръвта ми изтича!“

Дори да извикаше за помощ, Саймън едва ли би могъл да я чуе — уредбата отново гърмеше. Напъха в бикините си достатъчно тоалетна хартия, за да спре бента на язовир, и си пожела час по-скоро да попадне в ръцете на доктор, и то истински доктор (не посивялото старче с вид на бухал, с приглушен глас и студени като лед ръце, който се грижеше за здравето й още откак беше десетгодишна). Това не беше лека настинка, за която да й изпишат хапчета, не беше някакво обикновено неразположение — имаше нужда от млад, компетентен специалист, запознат със съвременните методи. Някой, в чиито ръце щеше да се чувства сигурна (и нямаше да я побиват тръпки), някой с топъл глас, който щеше да я увери, че всичко е наред.

И да спаси живота на бебето й.

— Слушай, кукло — закани се тя на стреснатото момиче в огледалото. — Ще се измъкна от тази каша и ще запазя бебето дори ако трябва да си навра някъде коркова тапа!

Тя изхвърча от банята и откри Саймън изтегнат на дивана да пуши трева, с блажено затворени очи и слушалки на ушите. Главата му се поклащаше в такт с ритъма.

Викът на Клариса наруши тази идилия.

— Саймън!

Тя го разтърси за раменете.

— Саймън. Трябва да отида в болницата! Веднага!

Той я погледна уплашено.

— Бледа си!

Скочи от дивана, като съвсем забрави за слушалките и политна назад като закачен на ластик. Гледката би била много забавна. При други обстоятелства.

— Моля те, побързай! — Клариса грабна чантичката си. — Губя кръв… Ти ще ме закараш!

Отделението за спешни случаи в болницата „Сидърс Синай“ беше претъпкано, но нямаше нито един наръган с нож гангстер или жена, чийто съпруг я беше посинил от бой — тук не приемаха неосигурени. Клариса връчи здравната си карта, издадена от фирмата на баща й, като се молеше да е валидна.

След което трябваше да почакат. Клариса се паникьосваше все повече с всяка изминала секунда, въпреки че петънцето върху салфетката, която проверяваше през две минути в дамската тоалетна, почти не се беше увеличило. И все пак беше достатъчно голямо, за да я разтревожи не на шега. Достатъчно голямо, за да я накара да осъзнае, че иска това бебе повече от всичко друго на света.

Саймън задряма на един от столовете в чакалнята. Клариса беше трогната от загрижеността му, изпълнена с благодарност.

След час и половина лекарят я прие. Беше лекарка. Млада жена, смущаващо красива.

— От кога сте бременна?

— От два месеца.

— И забелязахте капчици кръв?

Клариса кимна.

— Вие… лекар ли сте?

— Специализант.

Лекарката съсредоточено попълваше болничния лист. Наистина беше много по-млада от Клариса.

— Да… забелязах малки ръждиви петънца.

— Добре, нека да погледна… Вероятно не е нещо обезпокоително.

Клариса вдигна крака на стола.

Жената затопли някакъв метален инструмент и го пъхна във вагината й.

— Кой е вашият гинеколог?

— Нямам такъв…

— И не сте ходила на предварителен преглед?

— Кога? Преди да забременея?

— Да. На профилактичен преглед.

Засрамена от некомпетентността си, Клариса се чувстваше като пълен идиот.

Ето че още преди да роди се беше оказала небрежна, безотговорна майка. Нейната собствена майка поне я беше изчакала да навърши три.

— Можете ли да ми препоръчате някой… добър специалист?

Жената я погледна.

— Доктор Кац. Той е много внимателен.

— Женен ли е? — изплъзна се от устата на Клариса.

Добре, че жената не я чу, заета да наднича някъде във вътрешностите й. Клариса имаше чувството, че търси вътре изгубен ключ. Или златен пръстен.

Най-после прегледът приключи.

— Всичко е наред. Шийката ви е затворена. Няма никакви признаци за отлепяне на плацентата или начало на спонтанен аборт.

Клариса избърса очите си.

— Бебето е добре. Но ви е необходимо спокойствие. И, моля ви, свържете се с доктор Кац при първа възможност.

— Непременно.

— И не се безпокойте. Всичко ще бъде наред.

— Добре — обеща Клариса, но знаеше, че лъже. Навлизаше в свят на тревоги и безпокойства и отсега нататък едва ли щеше да бъде възможно да запази хладнокръвие.

— Благодаря ви от сърце. — Клариса стисна ръката на лекарката. — Ако имам дъщеря, много бих искала да прилича на вас. Впрочем как се казвате?

— Елсбет.

— Не, по-скоро бих предпочела друго име.

Доктор Елсбет сви рамене и излезе от стаята за прегледи.

Клариса остана сама. Не бързаше да си тръгне. Седеше и мислеше за младата лекарка, с която току-що беше разговаряла. Какво ли беше накарало едно толкова привлекателно момиче да седи с години над книгите и да си вади очите, след като спокойно би могла да си хване някой стабилен съпруг и да си уреди живота? Би било толкова по-просто.

Изведнъж й просветна.

А може би пътеката, която Клариса беше избрала, не беше по-лесната? Въпреки че тя се беше насочила към нея някак съвсем естествено, като че ли всичко беше предварително предначертано.

Как беше започнало всичко?

1. Клариса се беше родила красива. Снимките го доказваха.

2. Видеофилмче документираше първите й стъпки, а в същото време баща й пееше: „Ето я, идва… бъдещата мис Америка.“

3. На петгодишна възраст беше принудена да пази първата си диета. Оттогава мразеше сирене.

4. В прогимназията майка й я убеди, че няма смисъл да се явява на трудния изпит по математика (въпреки че Клариса успяваше да се справи със задачите).

5. На тринайсетгодишна възраст баща й я предупреди, че ако продължава да играе футбол, няма шанс един ден да се появи на корицата на „Плейбой“.

6. На четиринайсет години и половина майка й я заведе в една от агенциите за модели и Клариса трябваше отново да се подложи на серия от убийствени диети.

7. Беше на осемнайсет, когато баща й й намекна, че никога няма да е в състояние да се грижи сама за себе си, затова би трябвало да си намери богат съпруг. Оттогава го търсеше. Дванайсет дълги години. Повече време, отколкото се изискваше, за да станеш лекар. И докъде го беше докарала?

Ето как в малката болнична стая, която миришеше на лекарства, Клариса се закле пред себе си и пред нероденото си бебе, че ще се погрижи и за двамата, че ще спре да се лута без цел и посока и ще направи нещо смислено с живота си (нещо, от което щеше да си докарва максимално високи доходи). Но, разбира се, първото, което й предстоеше да направи още щом се прибереше, беше да почисти веждите си, преди съвсем да е заприличала на Фрида Кало. Което й напомни най-важното — все още нямаше никаква идея къде ще отиде.

Можеше да помоли Саймън да поостане при него, но прецени, че щеше да бъде тъпо. Аарон щеше да разбере и да я лиши от издръжка при развода. Освен това идеята да трупа целулит пред очите на Саймън не й се стори никак добра.

Може би трябваше да се обади на Аарон, но още му беше много ядосана. Освен това си имаше гордост.

Оставаше още само една възможност.

В шкафчето с медикаменти имаше отворена бутилка изопропил. Клариса отпи една глътка за кураж и набра телефонния номер на майка си.

— Мамо?

— К’во? — майка й звучеше сънено. Клариса погледна часовника си — нищо чудно, наближаваше полунощ. — Mija, да не се е случило нещо с Аарон? — Тя изведнъж се разсъни.

— Не, мамо.

— Слава Богу…

— Мамо!

— Сигурна ли си, че наистина е добре?

— Божичко… Аз имам проблем, мамо! Аз! Аз!

— К’во си направила? — въздъхна майка й.

— Какво съм направила?! — Клариса не вярваше на ушите си. — Хванах самолета и отидох да се срещна със Синамън и Джо Трети, а Аарон ме е търсил няколко пъти през това време и когато се прибрах, беше като обезумял, после ми призна, че родителите му не са се отказали от него, тогава пък аз откачих, после той каза нещо, което не биваше да казва, и аз си събрах нещата, но преди това му казах, че бебето не е негово, после отидох при Саймън (той беше толкова мил), но едва не загубих бебето. Сега съм в болницата и искам да се прибера у дома. При теб. Мамо? Чуваш ли ме?

— Добре ли е бебето?

— Да, мамо. Бебето е добре.

— А къде е Аарон?

— Мамо! Не ме ли слушаше? Вече не съм с него и не ме интересува къде е!

— Той ти е съпруг. Трябва да поговориш с него. Трябваше той да е с теб сега, а не оня Саймън.

— Какво му е на Саймън?

Един мъж с неестествено извита ръка и изкривено от болка лице се опитваше да влезе в манипулационната. Клариса му направи знак да изчака и затвори вратата.

— Ти никога не си харесвала Саймън, мамо.

— Аз не го познавам.

— Ами да беше се опитала да го опознаеш!

— Не ми говори с такъв тон.

— Мамо, Саймън ме докара в болницата. Можеше да не го прави.

— К’во? И да те остави кръвта ти да изтече на дивана му?

— Мамо, мога ли да си дойда у дома или не?

— Ела, но още на сутринта искам да поговориш с Аарон. Така не може да продължава.

— Отсега нататък ще говоря с него само в присъствието на адвокат.

— А къде ми е кредитната карта впрочем?

Клариса гледаше ноктите си. Трябваше спешно да си направи маникюр. Дано в „Ле Домейн“ да не беше затворено.

Прекъсна връзката — явно двете нямаха какво повече да си кажат, и излезе от манипулационната с такъв замах, че едва не помете мъжа, който примираше от болка отвън.