Мъжеядката

19 Търсенето на работа продължава

— Заклаха ме — съобщи Тони Би. — Отрязаха ми главата. Аз съм разбит. Напълно унищожен.

— Какъв ти е проблемът? — чудеше се Клариса, докато го гледаше как обикаля полугол из стаята и се вайка.

— Ти не четеш ли вестници?

— Вестници ли? Как да не чета. Редовно преглеждам „213“ — с онези снимки на русите мадами, нали се сещаш? Мен ако питаш, приличат по-скоро на маймуни, но това е отделен въпрос.

— Исусе — изпъшка той. — А не гледаш ли поне новини?

— Зависи. Например… следя онова шоу със знаменитостите — с оня много характерен мотив — та-та-та-там-там-та-а-ам.

— „Нека да се забавляваме“? Това не са никакви новини — изсмя се Тони Би, макар че не му беше до смях. Изглеждаше така, като че ли по-скоро всеки момент щеше да се разплаче. Само мисълта, че така ще изглежда по-малко привлекателен, го спираше.

— Клариса, как изобщо получаваш информация за света около себе си — международната обстановка, войни, избори… такива неща?

— Срещам се със Съзвездието веднъж седмично и обменяме информация. От всякакъв характер.

— Ти си… пълно ку-ку. Но полата ти е страхотна. Кой е дизайнерът?

— Май снощи не ти се е отворил парашутът и сега целият свят ти е крив? Е, ако това ще те успокои, и аз съм на сухо. Въпреки че това е най-малкият ми проблем.

— Какво знаеш ти… — поклати глава Тони Би. — Борсовите ми книжа се сриват, милинка.

— Да… Това никак не е добре — кимна с подобаваща сериозност Клариса. — Виждаш ли как знам. Но стига сме обсъждали твоите проблеми. Аз също имам нужда от помощ. Търся си работа.

Тони Би я погледна и се изсмя.

През отворената врата се мярна фигурата на йога само по жълти гащета. Намазаното му с плажно масло тяло лъщеше и мускулите му се очертаваха.

— Гей ли е? — полюбопитства Клариса.

— Не го зяпай. Ти си омъжена жена. Акциите ми паднаха от двайсет и шест на дванайсет. Разбираш ли какво означава това? — Той въздъхна. — Връщане в Долината…

— Не! — настръхна Клариса. — Не бива да се връщаш там, откъдето си тръгнал.

Хубава работа. Само това липсваше. Връщане в Долината. За жителите на Уестсайд нямаше по-мрачна перспектива.

— А ти от къде на къде си търсиш работа? Нали се омъжи за богат глупак? Можеш да го водиш за носа и да си живееш живота.

Двамата бяха седнали в черно-бялата луксозна кухня, решена в стила на хотел „Старс“ и поръчана по времето, когато акциите се бяха вдигнали до 125 и продължаваха да се покачват.

— Отговорът е: търсене на собствената идентичност. Освен това се разделих с този, за когото говориш. — Тя отпи минерална вода от кристалната чаша, купена по времето, когато акциите бяха 150 3/4.

— Тц-тц… Ти си обзета от саморазрушителен дух дори повече и от мен.

— Сигурно затова си допадаме — усмихна се тя. — Хайде сега, мисли по същество. Познаваш ли някой в тези среди, който би могъл да ми бъде полезен?

— И да ти предложи работа? Знаеш, че хора без професионална квалификация и без никакви специални умения не се търсят като топъл хляб.

— Аз имам умения… Имам талант да работя с хора. Само ми уреди интервю в някоя редакция. Ако ме назначат, ще дам най-доброто от себе си. Няма да съжаляват, че са ме наели.

— Познавам един човек в „Интърнешънъл Мейл“…

— Нямах предвид мъжко списание!

— Добре де. Чакай да помисля.

— И да знаеш, бременна съм. Така че не бива да се подлагам на свръхнатоварване. Никакво писане на машина и вдигане на телефони.

Тони Би подсвирна.

— Вече си успяла да забременееш? Явно наистина умееш… да осъществяваш контакти.

Клариса му се закани с пръст, целуна го за довиждане и седна в беемвето. Беше свалила капака, за да усеща лъчите на следобедното слънце. Чувстваше се изпълнена с оптимизъм.

Тони Би й уреди интервю за по-малко от двайсет и четири часа. Беше й оставил съобщение на телефонния секретар. След като я упрекваше за ужасния избор на музика (латино, разбира се, голямата слабост на майка й), той я уведомяваше, че трябва да се обади на някой си Тъл Крапински, който си търсел точно човек като нея — способен „да осъществява контакти“.

Клариса зае (по-точно отмъкна) една от роклите на майка си (Даян Вон, 1977) — малко й стягаше в кръста, но иначе й стоеше чудесно. Хареса си и едни нови-новенички сандали на „Прада“ — като че ли бяха създадени специално за нея. Присвои си ги с чиста съвест — отиваше на среща от съдбоносно значене и трябваше да изглежда възможно най-добре.

Пътуването до 31480 „Олд Малибу Роуд“ беше толкова вълнуващо изживяване, колкото и усещането от допира на невероятната рокля до тялото й. Клариса беше свалила покрива на беемвето, беше вързала косата си и се чувстваше като Лорън Хътън в реклама на Есте Лаудер (може би по-скоро като Лорън Хътън на квадрат, като се има предвид колко беше наддала в последно време).

Слава Богу, размерите й се бяха увеличили главно в областта на бюста (там, където гледаха повечето мъже и сто на сто някой, който носеше името Тъл Крапински).

Клариса беше въведена във фоайето на грамадна вила в гръцки стил от доста апатично момиче със съвсем малко дрехи. Но първият признак, че това няма да е обикновено интервю, беше портретът на собственика, атрактивно изрисуван върху цветно стъкло, който те посрещаше още с влизането и не можеше да не привлече цялото ти внимание. Едрият плешив мъж беше заобиколен от млади нимфи, повечето чисто голи, въпреки че, ако се съдеше по настръхналите зърна на гърдите им, ще да им е било доста хладничко.

Мъжът беше облечен в костюм, който отдавна би трябвало да лежи в някой шкаф, но това все още не беше най-страшното. В едната си ръка този полубог държеше черна „Нокия“, а в другата — огромния си член.

Клариса набързо схвана ситуацията и направи обратен завой. Нямаше повече работа тук.

— Хайде, ако ти бях казал, че е сводник, изобщо нямаше да отидеш — оправда се Тони Би.

— А защо според теб изобщо трябваше да ходя?! — изкрещя Клариса в слушалката и се размина на косъм с един тузарски автомобил.

— Защото каза, че си търсиш работа, и аз се постарах да направя каквото мога.

— Постарай се също така да смениш ключалките, както и телефонния си номер и да си осигуриш добра охранителна система, защото ако ми паднеш, ще те убия! Ще те разкъсам на парчета!

— Давам прощално парти — опита се да смени темата Тони Би.

— Защо, къде ще заминаваш?

— Изнасям се. След няколко седмици. Казах ти, че играта на борсата загрубя. Но смятам преди това да драсна клечка на къщата. Няма да я оставя на онези чакали. Ще дойдеш ли?

— О, непременно. Няма да пропусна купона.

Клариса остави настрана мобилния си телефон. Чувстваше се потисната. Всичко около нея се сриваше и тези промени я изнервяха. Тони Би вече не беше богат, Саймън беше излязъл от неприкосновения свят на спомените и се беше набъркал в живота й, Аарон беше престанал да бъде сговорчивия, любящ съпруг, а и самата тя вече не беше двайсетгодишната хлапачка с лек и безгрижен нрав (каквато някога сигурно е била, въпреки че не можеше да си спомни).

Набра номера на доктор Кац. (В момента изпитваше нужда от поне малко сигурност.)

Аарон седеше на бара в „Грилът“. Беше поканил тук на обяд един от филмовите агенти (голямо име в киноиндустрията). Човека все още го нямаше и Аарон се възползваше от възможността да огледа обстановката, скрит зад тъмните авиаторски очила, подарък от Клариса (добре че бяха те, инак очите му щяха да изхвръкнат). А сега нервността му си проличаваше само в начина, по който въртеше клетъчния си телефон в ръце.

За пръв път попадаше тук — в свърталището на големите акули. Тук се събираха най-видните холивудски имена — големите играчи, които можеха само с едно мръдване на пръста да те запратят на върха (дори ако до вчера си разнасял пици). Забеляза продуцента, чиито филми бяха спечелили три „Оскара“ един след друг; режисьора, който можеше да снима всичко (от комедия до героичен епос) и да го превърне в хит; цяла армия агенти (те си приличаха като униформени пилоти от авиацията, може би съзнанието, че бяха вездесъщи, им придаваше нещо общо в излъчването).

Изобщо тук беше събран каймакът на отбраното холивудско общество и Аарон започваше да се чуди как ще си плати салатата.

Но вече беше късно за отстъпление — агентът се появи на хоризонта. Очилата с рогови рамки едновременно скриваха и подчертаваха приликата му с филмова звезда. Аарон се запита дали бяха с диоптър или само за камуфлаж. Вече почти нищо не можеше да го учуди. Агентът стисна ръка на Аарон, като междувременно успя да обходи с поглед сепаретата, да види кой е тук и кой го няма и да се настрои подобаващо. После с едва забележимо кимване на главата направи знак на Аарон да го последва.

Първо сепаре.

— Това е Аарон Мейсън, сигурно вече сте чували за него… — представи го агентът на един филмов продуцент с щръкнала коса, който правеше хит след хит.

— О, да. Вие бяхте женен за онази сладурана… как й беше името?

Второ сепаре.

(Кратко оживление, свързано с появата на Арнолд Шварценегер — той не е от най-честите посетители тук, но днес е премиерата на новия му филм.)

— О, вие сте съпругът на Клариса? — вдига вежди друг голям шеф на киноиндустрията. — Завиждам ви, тя е страхотна.

Трето сепаре.

— Чух, че Клариса е бременна. Честито.

Една от централните маси.

— Непременно й предайте много поздрави от мен!

Аарон се усмихва, стиска протегнатите ръце и се чувства съвсем, съвсем не на мястото си. Като някой, който играе чужда роля. Сърби го езикът да изплюе камъчето.

Най-после обиколката през деветте кръга на ада приключва и агентът поръчва обяд, без да поглежда менюто.

„Както обикновено?“, пита келнерът. Аарон отново настръхва при мисълта за сметката.

— За вас ли се е омъжила Клариса? — приятелски го пита келнерът. — Поздравете я и й предайте, че много ни липсва.

Аарон дава поръчката си и горчиво съжалява, че в Холивуд не е прието да се пие на обяд. Има нужда от нещо разпускащо.

Агентът връчва на келнера карта „Американ експрес“.

— Мразя да чакам за сметката…

Аарон се усмихва и прибавя един хамбургер към поръчката си, като решава да престане да се безпокои за сметката си веднъж завинаги.

— Не, не и не — повтаряше Клариса на майка си, която не преставаше да й натяква (дори без думи — с всяка въздишка, с всяко покашляне, с всяко укорително поклащане на главата) все за едно. — Нямам работа при Аарон. Имам си други грижи. Търся си работа.

През последните две седмици ежедневието й протичаше доста еднообразно. Седеше на дивана и набираше един през друг телефони. Щеше да прозвъни всичките си познати, но щеше да си намери работа в някое списание, дори да беше „Американски риболовец“, все едно. Наумеше ли си нещо, винаги го постигаше.

Упорито продължаваше да не отговаря на обажданията на Аарон, въпреки че майка й хукваше при всяко позвъняване, още малко и краката си щеше да счупи. Слушаше я как му се оплаква от неблагодарната си дъщеря, голяма инатчийка, loca en la cabeza.

Клариса не само че не униваше, но дори все повече се затвърждаваше убеждението й, че рано или късно онова, което трябва да стане, ще стане. Писано беше да стане. (Щом самият Лари сервитьорът й го беше казал.) Чувстваше се спокойна като Ной насред Потопа.

Единствено съжителството с майка й се оказа по-голямо изпитание, отколкото си го беше представяла. Двете непрекъснато си лазеха по нервите и отношенията им се обтягаха с всеки изминал ден. Влизаха в пререкания средно на всеки 5,3 секунди, и то заради всевъзможни дреболии (например, че Клариса пак е изяла всичко в хладилника и дори всичко, скрито по шкафовете, включително и дълбоките резерви). Оправданието на Клариса беше, че не може да си губи времето да ходи до магазина, след като всяка минута й беше ценна. Освен това беше свикнала да пазарува само неща от първа необходимост — бельо, дрехи, обувки.

Като капак на всичко, майка й усилено репетираше за ежегодния благотворителен бал на „Ангелите“ (самодейна трупа, съставена от бивши кралици на красотата и застаряващи звезди от сапунени сериали, почти напълно лишени от певчески талант и танцувални умения). Тъй като упорито отказваха да се разделят със сцената, те си бяха поставили благородната цел да събират пари за деца с недъзи. Тазгодишното представление носеше гръмкото име „Стълба към звездите“ — коронният номер на „момичетата“ щеше да бъде танц степ, изпълнен под звуците на „Стълба към небето“ (горките „Лед Цепелин“, само ако знаеха на какво посегателство бяха станали жертва!).

И така, всяка вечер майка й (сияеща като Пепеляшка в нощта на бала) се намъкваше в черен клин и обувки за степ и с още няколко приятелки (целите в искрящи пайети, като коледни елхи) отиваха да репетират. Танцуваха до изнемога (докато някоя от тях не вдигнеше кръвното или не си разместеше ребро). Клариса ги изпращаше с едва прикрита неприязън (примесена с мъничко завист), след което отваряше хладилника и почваше да се тъпче.

Но най-кошмарното беше, ако някоя от бабичките почнеше да превъзнася отдавна погребания си съпруг. Клариса не можеше да слуша как жени, отдавна минали четирийсетте, си говорят за мъже. Струваше й се противоестествено.

— Добре де, защо просто не се изнесеш от там? — попита я Теди. Беше пуснат под гаранция срещу 50 000 долара (тъй като все пак не беше изнасилвач или сериен убиец, с други думи — обществено опасен тип) и двамата с Клариса закусваха в „Нейт и Ал“ една съботна сутрин (подобно на много други бащи и дъщери). Мила семейна картинка, която би могла да символизира безоблачното щастие, ако Теди не трябваше пак да се върне в затвора преди Коледа, а Клариса не беше бременна и разделена от съпруга си (с когото беше живяла едва три седмици).

— И къде ще отида, ако смея да попитам?

— Приемам гнева ти, разбирам гнева ти, мога да го почувствам. Но не мога да поема отговорност за него.

— Какво пак си чел?

— Какво имаш предвид?

— Много добре знаеш какво. Пак си се ровил в онези терапевтични книги. Защо си пълниш главата с глупости?

— Не смятам, че е глупост да се опитваш да надникнеш в собствената си душевност — смръщи вежди Теди.

— Особено ако си се издънил като родител и си търсиш оправдание.

Но Теди не обърна внимание на забележката й — беше прекалено зает да се усмихва на сервитьорката, която му донесе поръчката — риба с лук и яйца. Клариса сбърчи нос — повдигаше й се от определени миризми (особено в съчетание с присъствието на близък родственик).

Теди се нахвърли върху яденето — приличаше на изгладнялата горила, която Клариса беше видяла в един филм. Унищожаваше храната със същото настървение.

— Е, ще ми кажеш ли какво се е случило? — по едно време вдигна глава от чинията си той.

— Откъде да започна?

— Между другото, казах ли ти, че Аарон дойде да ме види?

— Не — подскочи Клариса.

— Ами да, намина да види как съм…

— За кого се мисли?! — настръхна Клариса.

— Той ми е зет — напомни Теди. — Да си призная, много ме трогна този жест на внимание.

— Това е само защото се чувства гузен.

— От къде на къде ще се чувства гузен?

— Заради нещо, което ми каза.

— Онова за бебето ли? Забрави. Нали си спомняш как си говорехме с майка ти?

— Крещяхте си, не си говорехте. А той каза ли ти как ме преметна?

— Да — ухили се Теди. — Много хитро измислено.

— Няма що. — Клариса го изгледа подозрително. — Ти да не си на негова страна?

— Клариса, не съм на ничия страна. Но не можеш да отречеш, че този момък е истинско злато.

Клариса преглътна. Не вярваше на ушите си.

— Татко, ти не го познаваш, колкото го познавам аз, нали?

Баща й окончателно приключи с яденето. Беше омел чинията.

— Клариса — изкашля се той. — Колко смяташ, че съм платил на адвоката си?

— Хайде стига, татко. Ти имаш пари…

— Банковите ми сметки са замразени. До една. Ако си спомняш, имах само петстотин долара в брой.

— Ако поискаш от мама, сигурна съм, че няма да ти откаже. Щом още ти глади ризите.

— О, не. Достатъчно неприятности съм й причинил, та сега и това. Освен това майка ти няма пари.

Клариса го погледна втренчено.

— Искаш да кажеш, че…

— Аарон — кимна баща й.

— Аарон? Помолил си Аарон да плати на адвоката ти?! — Никога през живота си не беше изпитвала такова неудобство. Божичко.

— Не беше точно така — оправда се баща й. — Той видя служебния адвокат — кръгла нула, и сам настоя… Опитах се да откажа, но той не искаше и да чуе. Естествено, ще му върна парите — веднага щом се измъкна от тази каша. Ще… ядеш ли това яйце?

Клариса поклати глава. Стомахът й се беше свил на топка. За пръв път от доста време насам нямаше никакъв апетит.

— Но защо ще го прави?

Вместо да почувства благодарност, още повече я доядя на Аарон. Все трябваше да се прави на добряк, на голям спасител.

— Е, убеди ли се какъв благороден човек е съпругът ти? Казах ти, че си извадила късмет с него.

Той натъпка яйцето в устата си и се облиза, вместо да използва салфетката.

— Само… гледай да не разбере, че знаеш, Захарче. Обещах му да не ти казвам.

— А ти държиш на обещанията си, както всички знаем.

— Приемам гнева ти, разбирам гнева ти, но не поемам отговорност за него — повтори Теди. — Благодаря ти за яйцето, много беше вкусно.