Мъжеядката

16 Ловджийката Клариса

Клариса се събуди късно на следващия ден и осъзна, че не беше говорила с Аарон. Провери съобщенията на мобилния си телефон — бяха точно пет. Ядоса се на себе си, но бързо й мина — беше чиста пред съвестта си, тъй като се ръководеше само от добри намерения. Все пак реши да му звънне незабавно. Веднага след като изяде едно шоколадче.

Аарон спеше. Нищо чудно, след като в Ел Ей беше едва пет сутринта — и за какъв дявол им беше тази часова разлика?! Толкова беше объркващо.

— Здравей, скъпи! Съжалявам, че досега не успях да ти звънна.

— Не успя да отделиш дори минута? — попита Аарон. Звучеше много кисело.

— Имах… неотложна работа. Трябваше да придружа Грейви до болницата. Опитай се да разбереш…

— Разбирам. Дори повече, отколкото си мислиш.

— Тоест?

— Знам всичко.

— Така ли?! — ахна Клариса. Вероятно Синамън или Джо Трети му се бяха обадили снощи в прилив на чувства. Да се чудиш как бяха успели да наберат номера след изпитото количество алкохол, но сигурно си имаха хора за всичко.

— Саймън ми разказа.

Клариса млъкна стъписано.

— Клариса. Там ли си?

— Кой Саймън? Какво ти разказа?

— Клариса… знаеш много добре за кой Саймън става въпрос. Един мазен английски тип. Но това не е разговор за телефон.

— Саймън не е мазен тип. И отдавна не живее в Англия. Освен това сме стари приятели и не виждам какъв е проблемът, че сме обядвали заедно.

— Не говоря за обяда, Клариса.

Тя прехапа устни. Това беше работа само на Сузи.

— Не се прави на света вода ненапита — продължи Аарон. — Няма смисъл да си играем игрички. Казах ти, че знам всичко и няма да търпя да ме правят на глупак!

— Аарон, успокой се. Нека изясним нещата…

— Няма да изяснявам нищо по телефона! Ще поговорим, когато се прибереш у дома. Ако изобщо се прибереш.

И той прекъсна връзката.

Клариса пребледня — това не й се беше случвало от незапомнени времена и нямаше намерение да се примири. Тя отново му позвъни и изкрещя:

— Не можеш да прекъсваш така! Нямаш право!

Не можеше ли?

— Ааааа!

Този вик можеше да събуди и умрелите, но спящата в съседното легло Грейви само се обърна на другата страна. Тя имаше дълбок, здрав сън — единственото, което можеше да я събуди, беше обещание за кафе в леглото или орален секс. Не задължително в тази последователност.

Телефонът на Клариса звънна. Тя го вдигна с думите;

— Ще правя каквото си искам и никой няма право да ми държи сметка!

— Разбира се, скъпа — чу отсреща гласа на Синамън. Свекърва й звучеше усмихнато и ведро. — Обаждам се да ти кажа, че ви изпращам ловните екипи, четвърти размер, ако не греша.

Клариса тихичко простена. Новият ден започваше.

— Цялата компания отиваме на лов. Джо Трети пак го е засърбяла крастата.

Клариса стисна зъби. Надяваше се, че не отиват на лов за зайци — нямаше да го понесе. Като малка си имаше зайче (подарък за Великден от баща й) и без да иска, го беше задушила в прегръдките си. Беше го убила от любов. Още една от детските й драми. Списъкът беше дълъг.

Три минути по-късно Клариса и Грейви (полусъбудена) се взираха в ловджийските екипи, донесени от иконома, с чувство за обреченост. Все едно ги изпращаха на война във Виетнам. Камуфлажните униформи, войнишките ризи и тежките черни ботуши подсилваха зловещото чувство.

Грейви мълчаливо започна да се облича, а Клариса я последва, като полагаше двойно повече усилия. Трябваше да легне по гръб, за да успее да вдигне ципа на панталона си, а лицето й стана червено като рак. Най-после успя някак да се напъха в униформата и да нахлузи ботушите.

Двете се изправиха пред огледалото. Непослушните къдри на Грейви изскачаха изпод камуфлажния каскет, а гърдите на Клариса заплашваха всеки миг да пръснат войнишката риза.

Гледката, поне според тях, не беше особено привлекателна, но бодрият глас на Синамън, долетял по интеркома, ги изтръгна от самосъзерцанието.

Дружинката беше готова за тръгване. Пикапите всеки момент щяха да потеглят.

Дългата колона пикапи, които напускаха имението, напомняше придвижване на танкове по време на военна маневра. Табелите на автомобилите започваха с „Мейсън I“ и стигаха до „Мейсън Х“. Доста внушителна гледка. Клариса седеше до Джо Трети, който вече беше успял да пресуши поредното „Блъди Мери“. Движеха се със скорост, доста по-висока от допустимата, но ченгетата ги наблюдаваха невъзмутимо и кротко като преживящи край пътя крави.

Джо Трети би могъл да им помаха и да вдигне наздравица с бутилката — те щяха да отвърнат на поздрава. Южняците явно си живееха като едно голямо купонджийско семейство.

Синамън Мейсън посрещаше гостите си на входа на ловното имение с ръка на хълбока и чаша в другата. Клариса и Грейви се бяха хванали под ръка и пристъпваха плахо, като че се бояха да не би в един момент самите те, принцесите на Бевърли Хилс, да се окажат преследваните животни.

Клариса нямаше кой знае какъв опит с огнестрелните оръжия — беше натискала спусъка един-два пъти на стрелбището в Бевърли Хилс, но присъствието й там беше чиста случайност (беше я замъкнало седемнайсетото й поред гадже, тенисистът — много спортен тип). Спомняше си как се разкарваха с ферарито на баща му и ваканцията им в Иберия. За съжаление после родителите му загинаха при трагични обстоятелства и последва дълъг съдебен процес. Май това беше причината да скъсат.

Недалеч от входа на ловното имение имаше едноместни моторници в камуфлажен цвят. Очевидно групичката се беше запътила натам.

— Трябва ли да се кача на това чудо?! — настръхна Клариса.

— Много ясно — отвърна Джо Трети. — Освен ако не искаш да плуваш през мочурището чак до езерото с патиците.

Клариса погледна към Грейви, но тя се беше заприказвала с един от мъжете.

— Какво пък — въздъхна Клариса. — Веднъж се мре…

— Майчице-е-е-е-е! — изтръгна се от нея вик, когато моторницата потегли с пълна газ, напълно неуправляема.

Кокалчетата на ръцете й, вкопчени в кормилото, бяха побелели. Целият й живот мина за миг пред очите й. А като капак, беше оплескана чак до ушите с кал и воняща тиня. Не можеше да понесе да си отиде от света така.

Моторницата на Джо Трети изпърпори до нея. Свекърът й беше загубил ловджийското си кепе и бялата му коса се ветрееше.

— Намали! — изкрещя той, за да надвика рева на мотора. — Ще подплашиш патиците!

Някакво огромно летящо насекомо се завря в устата й.

Какво ли още щеше да се наложи да изтърпи? Кошмарът едва започваше. Само мисълта за бебето я крепеше.

— Освободи клапана! — изрева отново Джо Трети.

Клариса го изгледа умно. И в следващия миг, като по чудо, ръцете й отслабиха хватката си. Моторницата се разтресе и… спря.

Джо Трети направи кръгче около нея.

— Скачай! Хайде!

Той също скочи от моторницата и нагази в калта. Клариса го последва. Тревата беше висока почти до пояс, а ботушите затъваха в лепкавата кал.

Най-после стигнаха до езерото и се скриха зад някакво укрепление от клони и листа.

Тогава Клариса видя патиците. Бяха около двайсетина, имаше и малки патенца, които плуваха плътно зад майките си.

Джо Трети вдигна пушката си и се прицели.

— Може ли аз да стрелям първа? — бързо попита Клариса.

— Разбира се.

Джо Трети й подаде пушката си.

— Стреляй над главите им, за да се вдигнат във въздуха. Гледай да стреляш на север, за да не хвръкнат в неподходяща посока и да ни избягат.

— На север, значи — повтори Клариса, като се усмихна.

После хвана пушката, опря я на рамото си и се прицели.

Джо Трети направи знак на останалите да се дръпнат назад.

И тогава Клариса изведнъж се извърна и „без да иска“ стреля на юг, вместо на север.

Случиха се две неща.

По-точно, три.

Първо, някой извика:

— Уцелен съм!

Второ, патиците хвръкнаха в неподходящата (за стрелба) посока. Тоест мисията на Клариса беше изпълнена.

Трето, една патица тупна точно в краката на Клариса. Тя остана потресена. Това не биваше да се случва.

— Убих патица!

Дори това, че Патладжанът лежеше по гръб на земята и се гърчеше, бледнееше пред факта, че беше простреляла патицата. Ловджиите се скупчиха около пострадалия.

— Страшна си! Това се казва „с един куршум — два заека“ — изкоментира случилото се Грейви.

По време на обяда, който се състоеше от патица на барбекю, фасул, картофи, царевични питки и плодов пай, Клариса разбра, че се беше превърнала в героя на деня, и се убеди, че беше успяла да влезе под кожата на Синамън и Джо Трети. Родителите на Аарон и гостите им си припомняха с най-малки подробности как беше управлявала моторницата със самоотвержеността на камикадзе и как беше произвела забележителния изстрел, който им осигури обяда. Дори Патладжанът си припомняше със смях как беше станал жертва, въпреки че раната на хълбока му съвсем не беше безболезнена.

Клариса изживяваше звездния си миг — всички лица, обърнати към нея, грееха в усмивка.

Дори Грейви изглеждаше щастлива и бръчката, която сутринта стигаше от челото й чак до пъпа, беше изчезнала.

„Няма никакво съмнение, помисли си Клариса, тези хора ме харесват.“ Така беше — тези толкова различни хора, които гласуваха за републиканците, пиеха странни коктейли и имаха смешен акцент, действително я харесваха.

И тогава изведнъж настроението й се помрачи. „А аз съм дошла да ги моля за пари!“

Реши да не го прави. По-скоро разбра, че няма да го направи. Щеше само да им съобщи, че е бременна, и… да остави топката в техни ръце.

Изправи се и почука по кристалната си чаша с връхчето на ножа (както беше виждала да правят по филмите).

Действително успя да привлече вниманието на всички. За съжаление чашата пострада, но един прислужник се материализира буквално от въздуха и побърза да събере парчетата.

Клариса изчака за момент.

— Да, скъпа? — погледна я окуражително Синамън.

— Ще имам бебе.

След това признание беше готова незабавно да си седне, но Джо Трети я сграбчи в мечешката си прегръдка. И този жест съвсем не срещна съпротивата й, дори напротив — като че ли само това беше чакала.

Синамън изръкопляска с грейнало лице и изведнъж възкликна:

— За бога, та ти не биваше да съ подлагаш на всичко туй! Ами ако съ беше случило нещо с бебето?!

От силното вълнение изговорът й съвсем се доближаваше до този в „Отнесени от вихъра“.

— О, госпожо Мейсън, не се безпокойте — намеси се Грейви. — Клариса е същински експерт по отношение на бебетата.

Клариса я изгледа кръвнишки.

— Нищо лошо не казах… — сви рамене Грейви. — Ти си истинска Мария Кюри в тази област. С което можеш само да се гордееш…

Клариса остави това без коментар и демонстративно насочи цялото си внимание към Синамън и Джо Трети.

Синамън се усмихваше.

— Предвид добрата новина, скъпа Клариса, мисля, че и аз трябва да направя изявление.

Тя се изправи.

„Слава богу, помисли си Клариса, свела свенливо глава. Крайно време беше.“

— Това е най-добрата новина, съобщавана някога — каза Синамън.

Синамън и Джо Трети си взеха довиждане с Клариса с насълзени очи (и това се дължеше не само на изпитото количество джин), след което един от шофьорите (тук помощният персонал никнеше като гъби след дъжд) ги откара до едно частно летище недалеч от Атланта. Синамън и Джо Трети настояха Клариса и Грейви да се приберат със собствения им частен самолет, който галено наричаха „Гууди“ и който се оказа… истински 727.

На борда ги посрещна широко усмихната стюардеса, настани ги и им донесе хавлиени кърпи и вода с бучки лед. Предоволни, момичетата се облегнаха на седалките, вдигнаха краката си нагоре и затвориха очи. Малко след излитането Клариса заспа и се събуди едва когато се приземиха в Бърбанк, където вече ги очакваше черен седан с тъмни стъкла, изпратен от грижовните домакини.

Клариса беше откарана до дома й първа. Тя прегърна Грейви и помаха, докато седанът се отдалечаваше. Забеляза мотора на Аарон паркиран на обичайното място и при мисълта, че след малко ще се изправи лице в лице със съпруга си, краката и изведнъж отмаляха.

Заизкачва се нагоре по стълбите с тежка стъпка. За пръв път не й се искаше стъпалата да свършат.