Мъжеядката

9 Ето го и… предбрачния договор

Клариса току-що бе облякла роклята на Вира Уонг. Двете с майка й бяха в хотелската стая на „Бел Еър“, заобиколени от отворени бутилки шампанско и кошници с плодове.

Днес беше денят на сватбата.

На вратата се почука. Майка й побърза да отвори. На Клариса й се искаше да дръпне нелепата шапчица от главата й. Яркорозова, обсипана с перлички, тя приличаше по-скоро на нахлупена торта, отколкото на нормална шапка.

— Клари-и-иса. Търсят те — повиши глас майка й. Акцентът й беше по-изявен от обикновено, което означаваше лоши новини.

Майка й се върна. Гледаше стреснато като кученце, изскочило пред фаровете на автомобил. Следваше я някакъв мъж с решителна походка и делово изражение. Имаше вид на банков инспектор или данъчен чиновник. Беше с очила и носеше куфарче с някакви документи.

— Да? С какво мога да ви помогна? — обърна се към него Клариса. Не звучеше особено дружелюбно.

— Приятно ми е. Казвам се Кийт Слокъм и съм адвокат на семейство Мейсън. — Подадената му ръка увисна във въздуха, но той остана невъзмутим. Като че ли беше свикнал с подобно хладно посрещане.

— Слушам ви.

— Мисля, че ви е известна причината, поради която съм тук.

Клариса отстъпи крачка назад и почти машинално протегна към майка си ръката с чисто новия годежен пръстен. Майка й бързо й подаде чаша шампанско.

— Значи така. Аарон ми изпраща семейния си адвокат. Да чуем за какво става въпрос.

Тя пресуши чашата си на един дъх и протегна ръка за нова.

Кийт отвори дипломатическото си куфарче.

— Има някои документи, които ще трябва да подпишете…

Клариса сбърчи нос, като че ли беше подушила нещо особено неприятно.

— Нищо няма да подпиша — каза и подаде на майка си отново изпразнената чаша.

— Всичко е съвсем разумно и целесъобразно…

— Господине, освен че недовиждате, сигурно и недочувате. Вече казах, че нищо няма да подпиша — Клариса свали обувките си цвят „яйчена черупка“ и ги пъхна в ръцете на адвоката, който примигна зад дебелите стъкла на очилата си.

— Предбрачните договори са нещо съвсем обикновено в наши дни — каза той. — Чиста формалност…

Клариса събу тънките си копринени чорапи и елегантно ги остави върху обувките си.

Адвокатът Кийт, председател на отбора по водене на дебати във Филаделфийския университет, завършил правния колеж в Иейл с отличие, започваше да губи нишката на мисълта си. Дори Сократ би се озорил с опонент като Клариса Реджина Алпърт.

— Моля ви, просто подпишете…

Клариса усети превъзходството си — тя безпогрешно долавяше всяка проява на слабост — и се почувства като паяк, в чиято мрежа току-що бе попаднала тлъста муха. Тази нотка в гласа на мъжете й беше позната („Моля те, само не казвай на жена ми!“, „Моля те, да се видим довечера!“, „Моля те, не източвай цялата ми кредитна карта!“).

— Майко, би ли придружила до вратата този… адвокат? И би ли разкопчала ципа на роклята ми? — Тя застана с гръб към нея, в очакване.

— Клариса…

— Побързай с този цип!

— Не, няма да сваля този цип! — плахо запротестира майка й.

— Адвокатът още ли е тук? — попита Клариса, без да се обръща.

— Вижте, госпожице Алпърт, моят клиент само се опитва да защити интересите на семейството си. Съвсем разбираемо е… — Кийт Слокъм смутено пристъпи от крак на крак.

Междувременно Клариса беше успяла сама да се справи с ципа.

Майка й изпъшка и седна на канапето, като си вееше.

Клариса остана по бикини и сутиен „Ла Перла“. Тя се обърна с лице към адвоката и повтори натъртено:

— Предайте на клиента си, че Клариса Реджина Алпърт не подписва предбрачни договори. Въпрос на принципи.

След което му връчи сутиена си.

— Съжалявам да чуя това… — промълви адвокатът.

— Този вид споразумения по същество противоречат на убежденията ми.

— Разбирам… Уважавам гледната ви точка, госпожице…

— О, небеса… — чу се откъм канапето. — О, майко, ако беше жива…

— Стига, мамо! — Клариса отново се обърна към адвоката. — Можете също така да му предадете, че го обичам.

— Дали някой път бихме могли… да обядваме заедно?

— Не. По-скоро предайте му, че го обичах. Чухте ли ме добре. В минало време. Важно е.

Когато вратата хлопна зад гърба на смаяния Кийт, Клариса изгледа строго майка си.

— Защо клатиш глава? Надявам се заради нахалството на този тип? Какво безочие само…

— Клариса, ти си гола.

Клариса си наля поредната чаша шампанско и си наметна пеньоара.

— Е, сега доволна ли си?

— Защо се инатиш така? Не разбирам… Човекът има право. В наши дни всички подписват предбрачни договори. — Майка й говореше толкова разпалено, че от бурното жестикулиране розовата шапчица тип „Кукувиче гнездо“ падна от главата й.

Клариса я грабна и я запрати през отворения прозорец.

Майка й пребледня, все едно бяха изхвърлили новородено.

— Как можа?! Какво направи с шапката ми?! Струваше двеста долара, известно ли ти е?!

Клариса се отпусна на дивана и отвори едно списание.

— Майко. За кой път ти казвам — имай ми повече вяра!

Майка й се изпъна като войник, приглади роклята си и пое дълбоко дъх.

— Е, трябва да съобщя новината…

— Каква новина?

— Че сватба няма да има. — Тя звучеше задавено.

— Кой е казал, че няма да има сватба? — Клариса се приближи до майка си и я прегърна през рамо. — Хайде, седни и се успокой. Направи си още един коктейл.

Пет минути по-късно Аарон стоеше на вратата, облечен в смокинг. Изглеждаше толкова сладък, че Клариса едва не се разплака от вълнение. Само мисълта, че е похарчила 500 долара за грима си, я спря.

— Госпожо Алпърт — леко се поклони Аарон на майката на Клариса и я целуна по бузата, — виждате ми се разстроена…

— О, то е защото дъщеря ми току-що изхвърли шапката ми през прозореца.

— Нямах избор — отсече Клариса. — Беше отвратителна.

— Ще ви купя нова шапка — обеща Аарон. — Но и така изглеждате прекрасно.

— Косата ми е сплескана…

— Напротив. Великолепна е.

Майка й се изчерви като момиченце.

— Ами ти? — обърна се Аарон към Клариса. — Как ти дойде наум да се разсъблечеш пред семейния адвокат?

— Той се държа грубо.

— Така значи… Представям си докъде би стигнала, ако се беше държал мило…

Аарон погледна към майка й.

— Госпожо Алпърт, ще ни извините ли…

— Мамо — поправи го тя.

— Мамо — послушно повтори Аарон.

Клариса завъртя очи.

Преди да излезе от стаята, майка й настоятелно я изгледа.

— Слушай човека! Той поне има разум в главата си.

После вирна глава и тръгна към вратата. Клариса познаваше тази походка — майка й се стараеше да пристъпва гордо като фазан, но по-скоро подскачаше като яребичка.

— Е? — погледна Клариса Аарон.

— Е?

— Значи няма да подпишеш.

— Няма да подпиша.

Аарон седна. Изведнъж й се стори състарен. Изглеждаше поне на трийсет.

— Клариса. Искам да седнеш до мен… Добре. А сега искам да затвориш очи.

— Защо?

— Защото аз те моля.

Тя въздъхна и затвори очи.

— Така… Сега искам да си представиш нещо и да ми кажеш съвсем честно какво изпитваш.

— Дадено.

Тази игра не й беше много по вкуса, но само сви рамене и зачака какво следва.

— Представи си, че вече сме женени и… нямаме вече никакви пари. Започваме от нулата.

Клариса се усмихна.

— Искам добре да си го представиш — настоя Аарон.

Тя го направи и спря да се усмихва.

— Аз карам „Тойота“, а ти „Мазда“ или, да речем, „Форд“.

— „Експлорър“?

— На старо.

— Последен модел?

— Не бих казал…

— Но поне има касетофон…

— Клариса. Ядем в ресторант най-много веднъж-дваж пъти месечно, и то в заведения като „Ел Торито“ и „Кугис“ в най-добрия случай. Ходим на кино също толкова често. Не правим купони и си водим много строг разчет на месечните разходи, защото сами си плащаме сметките и трябва да се съобразяваме с ограничения си бюджет. Не ни липсват развлечения — ходим в парка, посещаваме музеи, но не можем да харчим безразсъдно. Пазаруваме само най-необходимото. Мечтаем един ден да си имаме деца. Когато ще можем да си го позволим.

Клариса въздъхна дълбоко.

— Е, това беше. Сега отговори на въпроса: обичаш ли ме още?

— Ти пак така ли ще изглеждаш? — попита тя, без да отвори очи.

Аарон нежно хвана брадичката й.

— Кажи ми, Клариса. Трябва да знам. Ако не съм богат, ще ме обичаш ли още?

Тя го погледна втренчено.

После го целуна.

Целувката й казваше всичко. Нямаше смисъл от излишни думи.

Двайсет минути по-късно Клариса вървеше по пътечката в църквата под звуците на тържествена музика. Предбрачният договор така и не беше подписан.

Вървеше с вдигната глава, но едва не заби нос в земята, когато видя Саймън с костюм на Исей Мияке, вратовръзка на Армани и обувки от кожа на алигатор. Беше застанал от лявата й страна, точно зад леля й Марги, онази с болните бъбреци.

Почти не му обърна внимание.