Мъжеядката

25 Хей, Рики!

Псевдо-Аарон не беше спал почти цяла нощ — трябваше да прегледа сценария на „Прясно разведен“ и да довърши работните си записки. На сутринта имаше среща с режисьора.

Сценарият беше ужасен, както и предполагаше. Студиото беше наело сценарист, известен най-вече с две неща: с това, че никога не пишеше сценариите си сам, а ги поверяваше на групичка студенти, и с това, че взимаше почти неограничен брой кредити (беше бивш адвокат и винаги успяваше да намери „вратички“). Някога, в началото на кариерата си, беше получил номинация за „Оскар“ като съавтор на сценарий и досега лежеше на старите си лаври, при това — доста успешно — беше успял да си осигури апартаменти в Париж и Ню Йорк, престижни частни училища за децата си и зъби като на филмова звезда.

От два дни Псевдо-Аарон си блъскаше главата над сценария, който беше като съшит с бели конци, и като знаеше, че студиото е платило за този боклук седемцифрена сума, му идеше да вие.

Разтърка зачервените си очи. Пред него лежаха изпъстрените с корекции страници — беше стигнал едва до шестнайсетата.

Имаше чувството, че ушите му пищят. Не, това беше телефонът.

— Здравей, човече! Как я караш? — Обаждаше се Аарон Мейсън. Истинският Аарон.

Сто на сто беше пиян. Или дрогиран. Или и двете.

— Пристигнах в града, братле! Купонът започва.

Псевдо-Аарон чак се задъха.

— Какво?! Какво търсиш тук?! Нали се бяхме разбрали?!

— Е, не се сърди, братле. Исках и аз малко да се позабавлявам. — Звучно оригване прекъсна потока на мислите му.

Псевдо-Аарон се почеса по главата, която вече заплашваше да се пръсне. Това обаждане беше последната капка, препълнила чашата. Точно сега ли, когато беше потънал до гуша в работа (черна, неблагодарна, но увличаща и обсебваща го изцяло), Клариса трябваше да реши да се махне от живота му, а двойникът му (тоест истинският Аарон) да се появи?!

Имаше нужда от малко време, за да помисли.

— Слушай, какво ще кажеш да се видим утре на закуска? Да речем… в „Ермитажа“.

От Клариса знаеше, че „Ермитажът“ е доста приятно, дискретно местенце. Освен това там имаха опит с клиенти, „направили главата“, и състоянието на Аарон нямаше да ги стресне.

— Какво значи „да се видим на закуска“? Много добре знаеш, че изобщо не закусвам.

— Добре, само, моля ти се, покрий се някъде. Имахме уговорка — ще прецакаш всичко… Утре сутрин ще говорим.

Но Аарон вече беше затворил и Псевдо-Аарон остана сам — със сценария, който беше пълна катастрофа, и с живота си, който също отиваше натам… Той затвори очи. Искаше му се да може да поговори с някого, но много добре знаеше, че не би могъл да се довери нито на Макси Рийз, нито на някой от новите си познати от филмовия свят. В мига, в който им разкриеше истината за себе си, той щеше да се превърне в persona non grata, в бита карта.

Искаше му се да може да се обади на единствения човек на света, на когото цялата тази каша би се сторила забавна (след като го разкъсаше като разгневена валкирия) — Клариса. Но тя едва ли би искала да говори с него, още повече, че всъщност се омъжи за него, защото го мислеше за друг. А и бебето, което носеше, независимо от уверенията на Джен, най-вероятно не беше негово.

Всичко това обаче не променяше факта, че Клариса му липсваше.

Най-после, изтощен, потъна в неспокоен сън на стария червен диван на Клариса, заобиколен от плюшените играчки. Тяхната успокояваща мекота този път не му беше достатъчна — жадуваше за друг вид топлина.

Извънредното заседание на Съзвездието се проведе в дома на майката на Клариса (меню: шоколадени десерти „Туикс“ и бурканче фъстъчено масло).

— Дали да не го застрелям?

Това не прозвуча като въпрос.

— Варварски акт. Грозно и неестетично. — Така смяташе Джен.

— Нямаш пистолет — отбеляза Поло. Говореше носово — синусите й бяха запушени.

— Аз имам — каза Грейви.

Останалите я изгледаха.

— Или да се обадя в полицията?

— С какво обвинение? Че се е представил за някой друг? Всички го правим.

Това, разбира се, отново беше Джен.

— Използвал е фалшива самоличност. Би могъл да е някой… сериен убиец. — Поло беше по-безкомпромисна.

— Друг път. Няма такава харизма — възрази Грейви.

— Съжалявам, но не мога да се съглася. Определено смятам, че има харизма.

Момичетата изгледаха Клариса доста учудено.

— Вижте, това, че искам да го видя мъртъв, не означава, че го мразя — уточни тя. — Освен това е баща на бебето.

— Не е зле да му го кажеш. Той смята, че бебето е на Саймън — каза Джен.

— А ти откъде знаеш какво смята той? — попита Грейви.

— Ами, знам, защото… Клариса му е казала така, нали?

— Всичко е заради флуорида — въздъхна Поло. — Флуоридът във водата на Ел Ей влияе много зле на мъжете. Почват да откачат.

— Аз предлагам да свием знамената и да изчакаме. Би трябвало да разполагаме с повече информация, преди да направим следващия си ход — заяви Грейви.

Клариса се съгласи с нея най-вече защото се чувстваше изморена и нямаше сили да спори. Освен това трябваше спешно да отиде до тоалетната.

Беше там, разтворила стар брой на „Архитектурно списание“, когато телефонът звънна.

— Липсвах ли ти? — Беше Саймън.

— О, Саймън — въздъхна Клариса. — Жадувам да те видя, както жадувам да мога да се наведа и да пипна върховете на пръстите си.

— Клариса, трябва да поговорим. Почти съм готов на крайната стъпка…

— Готов на какво, Саймън? — неспокойно попита Клариса.

— На… на… всичко.

— Саймън, не трябва да правиш никакви крайни стъпки — бързо каза тя. — Никой не очаква това от теб.

— Добре, а може ли просто да намина?

— В момента съм заета. Заседаваме.

— А за какво ме търсеше снощи? Звучеше доста разстроена.

Тя съвсем беше забравила, че снощи, в състоянието си на почти пълно умопомрачение вследствие потресаващото разкритие, му беше оставила съобщение на гласовата поща.

— А, това ли? Не беше… нищо важно.

— Ще ти се обадя пак, малко по-късно. Трябва да прослушам едни записи в студиото. Доскоро, любов моя.

— Вървете по дяволите и ти, и записите ти.

Клариса остави слушалката със съзнанието, че й беше абсолютно все едно дали Саймън ще се обади отново.

На сутринта Аарон запали мотора и се отправи към „Ермитажа“ с мрачното предчувствие, че дните му в Ел Ей са преброени.

Всичко, съградено с толкова труд, щеше да отиде по дяволите — щеше да загуби работата си, контактите си, физиономията си, целия си живот. Хората щяха да го сочат с пръст като долен измамник, щеше да си тръгне от тук като Господин Никой, мечтите му, от които вече беше само на една ръка разстояние, щяха да станат на пух и прах.

Разбира се, Клариса никога нямаше да му прости. Той вече нямаше да означава нищо за нея.

От това можеше да излезе добър сценарий.

Беше заложил всичко на една-единствена карта. И беше загубил.

Двамата Аароновци се срещнаха на неутрална територия — в президентския апартамент на хотел „Ермитаж“, на фона на огромно неоправено легло и купчина празни бутилки от шампанско и кутии от пица.

Истинският Аарон така и не си направи труда да стане от леглото. С усилие държеше очите си отворени. Псевдо-Аарон седна на един от тапицираните столове в ретро стил, като се опитваше да запази самообладание и да разбере причината за появата на другия в Лос Анджелис.

— Какво стана в Непал?

— Арестуваха ме. Наложи се да напусна страната. Опитах се да пробутам на двама будистки монаси малко хашиш, вдигна се голям шум.

— Ами в Тайланд?

От леглото се измъкна пищна блондинка, гола-голеничка, протегна се и се запъти към банята.

— В Тайланд получих… малък сувенир — смигна му Аарон.

— Нищо сериозно, надявам се?

— Нищо, което да не се лекува с антибиотици, слава Богу.

— В Русия?

— Брр. Там не е за мен. Жените си ги бива, но водката им е прекалено силна, а за игоровците — да не говорим!

— Отнесе ли си боя?

— И още как. Напуснах страната само по едни къси панталонки. Добре че имах паспорт. Бях взел чужд в суматохата, но това е отделен въпрос.

— В Германия?

— Пълно е с германци…

— В Лондон?

— Вали.

— В Париж?

— Скука.

— В Амстердам? Хайде, Аарон, знам, че харесваш този град!

— Съжалявам, приятелю… Това е като да влезеш в сладкарница и да се тъпчеш с бонбони… Разбираш ли? В един момент почва да ти призлява.

Псевдо-Аарон само поклати глава.

— Хубав костюм, между другото — отбеляза истинският Аарон. — Хюго Бос?

— Драйс Ван Нотен.

Истинският Аарон подсвирна.

— Доста си се охарчил.

— Преди време. Приключих с това. Да живееш в стил „Аарон Кингсли Мейсън“ ми се струва прекалено разточително.

— Какво искаш да кажеш?

— Сега съм под наем. В едностаен апартамент в „Бийчууд Каньон“.

Истинският Аарон направи гримаса.

— А бентлито? Моля те, кажи ми, че още го караш.

— Съжалявам. Отървах се от него. Разходите надвишаваха наема ми. Сега карам мотор. Двуместен — Аарон кимна в посока на блондинката.

Истинският Аарон простена.

— Велики боже! Какво стана с парите? Къде ги профука? За кокаин, познах ли? Само това ще да е…

— Не.

— Какво тогава? Комар? Залагания? Като твоя старец? Рискувал си всичко, а?

— Може и така да се каже…

— Хайде, изплюй камъчето. Къде пръсна парите? По проститутки ли? Жените са голяма напаст…

— Не, за бога. Не е това.

— Добре… — въздъхна истинският Аарон. — Кажи поне каква сума ти остана.

— Ако имах куче, щеше да се наложи да го изям.

Блондинката се завърна. Псевдо-Аарон безуспешно се опита да не зяпа гърдите й, докато тя се пъхаше обратно в леглото.

— Исках да спестя поне част от парите, затова свих разходите до минимум. Не виждах смисъл да се ширя в онази огромна къща, нито да карам кола като бентлито. Само че… един мой приятел закъса и се наложи да го измъкна…

— Дал си му парите?!

— На заем. Платих таксата на адвоката му. Ще ми ги върне. Рано или късно.

— Дано. Дай сега да чуем добрите новини. Ако изобщо… има такива.

— Добрите новини са, че вече имаме режисьор, а също така и един скапан сценарий, само защото студиото по неведоми причини държи на точно този сценарист.

Истинският Аарон изглеждаше поуспокоен. Дори се заигра с блондинката под завивките.

— А теб… какво точно те води насам? — попита го Псевдо-Аарон. — Дошъл си да направиш финансова инспекция?

Опитваше се да звучи максимално небрежно. И да се държи на положение, въпреки че се канеха да издърпат стола изпод него.

— Дойдох по работа.

— Можеше да звъннеш, да пратиш имейл…

— Реших да дойда на крака, да се видя с тоя-оня… да се хвана на работа. Нали така, бебчо?

Блондинката се засмя и го закачи под чаршафите.

Псевдо-Аарон изгледа човека, благодарение на чиито пари се беше озовал в Ел Ей и се беше захванал с филмовия бизнес. Докато истинският Аарон безгрижно се размотаваше по света, напиваше се безпаметно и спеше с красиви жени, чиито имена на сутринта не си спомняше, Псевдо-Аарон беше готов да работи къртовски, за да осъществи мечтата си. Беше се съгласил на тази сделка, защото притежаваше талант, страст и всеотдайност, но нямаше пукнат грош (както би се изразила баба му). Не би могъл да заплати дори самолетния си билет до Ел Ей.

Възстанови в паметта си разговора, който бяха провели преди няколко месеца, докато стягаше багажа си (два чифта панталони, две-три ризи, обувки за тенис, няколко плюшени играчки).

— Разбира се, в Ел Ей ще трябва да минаваш за мен.

— Какво искаш да кажеш?

— Родителите ми са се заканили да ме лишат от наследство. Можеш ли да си представиш?! Да лишат от наследство единствения си син! Само защото според тях мисля само за жени и пиене и не върша нищо полезно. Е, налага се да им докажа, че грешат. Затова им казах, че отивам в Ел Ей, за да стана продуцент на римейка на един стар филм, че вече съм закупил правата и т.н. А ти ще заминеш вместо мен.

— Как се казва филмът? — въздъхна Псевдо-Аарон.

— Как? Как? Има ли значение?! — махна с ръка истинският Аарон. — Въпросът е — приемаш ли сделката или не?

— Значи какво? Ще трябва да се преструвам, че аз съм Аарон Мейсън? — мрачно се беше изсмял Псевдо-Аарон. Какво пък? Нямаше да му е за пръв път. Беше си представял, че е на мястото на Аарон още откак бяха хлапета.

— Точно така.

— А ти къде ще бъдеш през това време?

— Ще хвана пътя, човече, ще обикалям света… Не ме мисли. Разполагам с достатъчно пари и с неограничено време. Ще правя каквото ми скимне, ще греба от живота с пълни шепи… Нямам търпение да се развихря! Но… някой трябва да ми подсигури гърба.

Така сключиха сделката и истинският Аарон му връчи чек със сума, която беше неудобно да се изрече на глас. Още на следващия ден замина за Ел Ей с нова самоличност и нови-новенички кредитни карти.

Псевдо-Аарон се беше върнал назад в спомените си, а междувременно истинският Аарон беше задрямал. Блондинката най-после беше спряла да се кикоти под чаршафите и също похъркваше. Псевдо-Аарон ги изгледа замислено. Истинският Аарон нямаше да издържи дълго във филмовия бизнес. Трябваше само да осъзнае, че става дума не за непрекъснат купон, а за истинска, дълга и изтощителна работа и щеше да си грабне шапката и да хване първия самолет за Амстердам, Исландия, Бали или дявол знае къде.

Той го разтърси, за да го събуди.

— Ето какво, Аарон. След обяд съм на работна среща — ако искаш, ще ти оставя сценария, за да го прегледаш. После ще го обсъдим.

— Колко е дълъг?

— Сто и петнайсет страници. Ще го изгълташ за нула време. Само бърз прочит, за общи впечатления. Не е необходимо да се задълбочаваш.

— О — каза само Аарон. — О!

— Значи се разбрахме? Ще се видим по-късно. Хайде, доскоро.

Псевдо-Аарон беше стигнал почти до вратата, когато чу въпроса.

— Хей, братле, да не си се оженил?

Той се закова на място — изглеждаше много комично, като в кадър от сериала „Приятели“.

— Защо?

— Просто питам. Главата ми още е замаяна и не знам на кой свят съм, много неща ми се губят, но снощи срещнах една жена, на всичко отгоре бременна, и един познат твърдеше, че това е жена ми.

На лицето на Псевдо-Аарон не беше останала и капка кръв.

— Както и да е — засмя се истинският Аарон. — Виждам, че и ти си се забавлявал. Само да не ме набуташ в някое дело за бащинство, че хич не ми се разправя. На два пъти си взех белята и мерси, стига ми толкова.

Псевдо-Аарон вече се чудеше кой е най-безопасният начин да установи връзка с Клариса, без да слага бронежилетка. Докато стигна до мотора си, идеята вече беше узряла в главата му. Щеше да се обади на Джен и да й разкаже всичко.

Клариса никога не би наранила Джен.

Знаете как е. Стигнал си дъното на дупката (по-надолу просто няма накъде) и изведнъж, без никаква причина, се чувстваш на седмото небе, волен като птичка. Заливаш се от смях, забелязваш красотата на залеза и на морските вълни, усещаш вкуса на братвурста (толкова естествени неща, че досега не си им обръщал внимание). А те през цялото време са били тук, под носа ти… Като че ли си се събудил от сън. Ти си човекът, венецът на творението, в теб се крият отговорите на всички въпроси. Твой е целият свят. И изведнъж, само за броени секунди, едно телефонно обаждане може да сложи край на този безпричинен възторг и да те запрати обратно в бездните на отчаянието, сред отломките от собствения ти живот.

— … Точно за това става въпрос — говореше Клариса, сгушена на дивана на майка си в полуембрионална поза („полу“, заради корема, който й пречеше да се свие повече).

— И какво ти каза той?

Грейви беше седнала на пода и почти беше долепила ухо до приятелката си, защото Клариса говореше едва чуто.

— Каза, че двама души са пострадали. От маса 108.

— О, не!

— Тичах доста бързо, закачила съм ги. Можех и да отнеса някого. Жената е с изкълчен палец, нещо такова. Ще съди списанието.

Грейви изпъшка, но се опита да я успокои.

— Нека да ги съди, като иска.

— Уволнена съм.

Клариса дишаше на пресекулки, като че ли не й достигаше въздух. Беше й дошло твърде много.

— Каква стана тя? Уволнена съм, бременна съм, нямам съпруг, дори не знам за кого съм се омъжила… Защо изобщо съм жива? Псевдо-Аарон беше прав — не ме бива да се оправям с живота. Как тогава ще мога да се погрижа за това тук? — тя посочи корема си.

— Чакай малко. Давай едно по едно. Омъжила си се за човек, който се представя за някой друг, но това може да се случи на всекиго. — Грейви обгърна с ръце разстроеното лице на Клариса. — А колкото до уволнението, я си помисли — те дори не ти плащат, как тогава биха могли да те уволнят? Ти си тази, която им правеше услуга, като работеше за тях. Зарежи ги! Те губят!

— Аз съм една неудачница… — глухо каза Клариса.

— Ти си много неща. Някои от които не дотам добри. Но не си неудачница. Запомни го.

Клариса подсмръкна.

— Във всеки случай, напълно отговарям на определението за неудачник. Провал след провал — и в личния, и в професионалния живот. Най-после бях намерила нещо, в което наистина бях добра, и ето че ме уволниха…

— Виж какво, всяка известна, преуспяла жена е имала сривове и неудачи. Която и да вземеш. Кажи ми едно име.

— Опра.

— Афроамериканка, от беден произход, доколкото си спомням, била е и изнасилена… Кажи друга.

— Мадона?

На лицето на Клариса просветна усмивка. Понякога Грейви проявяваше мъдростта на Далай Лама.

— От работнически квартал на Мичиган, рано загубва майка си, идва в Ню Йорк без никакви пари… минава през креватите на кого ли не. Да не мислиш, че й е било лесно?

— И в крайна сметка се омъжва за страхотен тип и има две сладки хлапета.

— Нали това казвам?

Клариса въздъхна.

— Хилари Клинтън?

— Да изреждам ли очевидното? Една невероятно умна жена, омъжена за някой, който не може да си държи ципа на панталоните затворен… Дори само фактът, че е живяла в Белия дом осем години…

— Ужас.

— А на теб просто ти е необходима почивка. Смяна на обстановката.

— Екскурзия ли? За жалост, в момента съм напълно неплатежоспособна.

— Не просто екскурзия. Имаш нужда от духовно пробуждане.

— Както знаеш, съвсем наскоро преживях едно. И имам късмет, че не убих някого, а се е разминало само с драскотина.

— Говоря ти сериозно. Нали знаеш, че Поло от време на време се оттегля от света?

— В оня йога център, където учителят преспива с всички и междувременно кара колите им?

— Това е нещо по-различно. Нарича се „Убежище на мълчанието“.

— Не ми звучи добре.

— Една седмица не бива да проронваш дума.

— Изключено.

— Ще ни се отрази благотворно. Ще видиш, че ще се справим.

— И откога проявяваш интерес към подобни неща?

— Откакто разбрах, че нямам друг избор.

Щом Грейви го твърдеше, със сигурност беше така. Защото тя беше минала през всичко (освен може би участие в хард порно).

— Няма да издържиш. Не те виждам.

— Ще издържа. Заради теб.

— Аз няма да издържа. Къде е това място?

— В Оджай. На два часа път от тук. Не се инати. Знаеш, че и двете имаме нужда от това.

Клариса се замисли. И се отказа да спори. Грейви, както обикновено, беше права.