Небето винаги е там

Момичето от преди много години

— Искам да дойда с теб.

— Ще бъде студено.

— Все пак искам да дойда с теб.

— Ще бъде ветровито, ужасно шумно, всичко ще е омазано в масло, въобще не можеш да си го представиш.

— Зная, бих искала да не го правя. Но искам да дойда с теб.

— Ще спим под крилото през нощта сред бури, дъжд и кал. Ще се храним в малки кафенета, в малки градчета.

— Зная.

— Не разрешавам никакви оплаквания. Нито едно.

— Обещавам.

И така, след като прекара в спокойния си пристан толкова много дни, жена ми пожела да лети в предната кабина на един диво ревящ биплан от 1929 г., който щеше да прелети 3500 мили, прекосявайки осеяната с високи зъбери Западна Америка, Големите равнини в ниската хълмиста част на Айова и след това по пътя обратно Скалистите планини и Сиера Невада.

Имах сериозна причина да предприема този полет. Един път в годината около хиляда раздрънкани бавни самолети-антики, с опънати жици като струните на арфа, се събираха за около седмица в сърцевината на лятото на един покрит със зелен килим аеродрум в Айова. Това беше място, където пилотите се виждаха, за да побъбрят за плат и аеролак — неща, които им доставяха радост, за споходилите ги беди, поръсени с капчици масло, доволни, че са с приятели — хора също толкова луди и обичащи самолетите като тях. Те бяха едно голямо семейство, и аз бях един от тях. Щяхме да се срещнем отново и това бе единствената причина да предприема този полет.

За Бет бе по-различно и по-трудно. Докато уреждаше двуседмичното отглеждане на децата, тя говореше, че ще лети за удоволствие и защото би изпитала доволство от факта, че е преживяла подобно приключение. Искаше се голям кураж, чудех се дали ще тръгне, бях убеден, че няма никаква представа какво представлява този полет.

С този биплан бях прелетял хиляди мили. Трябваше да го докарам в Лос Анжелис от Северна Каролина, една седмица след като го купих от колекционер на самолети-антики. По време на този полет преживях една малка катастрофа, засечка на двигателя, три дни, прекарани в смразяващ студ и два дни в пустинята, където беше толкова горещо, че двигателят загря до максимално допустимата граница. Борех се с ветровете, които тласкаха самолета назад, и в един момент трябваше да летя толкова ниско под облаците, че колелата на самолета бръснеха върховете на дърветата. Имах повече от достатъчно основания да се тревожа за предстоящия полет, сега нямаше да бъда сам, а и той щеше да бъде с хиляда мили по-дълъг.

— Сигурна ли си, че искаш да го направиш? — я попитах, докато извеждах самолета от хангара. Зората се разпукваше. Тя внимателно отместваше спалните ни чували, за да постави последната необходима вещ в аптечката.

— Сигурна съм — каза тя с отсъстващ глас.

Трябва да призная, че изпитвах диво любопитство как ще се справи с това изпитание.

Никой от нас нямаше слабост към къмпингуване и живот при полеви условия; обичахме да четем, да гледаме някоя и друга пиеса и тъй като бях пилот от военновъздушните сили, обичахме да летим. Харесвах този самолет и изпитвах голям респект към него. Само преди ден приключих с ремонта на двигателя му, след като се беше се повредил за пети път. Надявах се, че съм отстранил всички дефекти на машината, но въпреки това си обещах да летя на подходяща височина, за да имам възможност да планирам и се приземя, ако моторът отново откажеше да работи. Въобще не исках да се обзалагам дали самолетът щеше да стигне до Айова — шансът беше 50 на 50.

Запалих двигателя — той оглушително зарева и избълва кълба синкав дим. Докато проверявах уредите и ги загрявах, си мислех, че това е моментът, в който ще мога да разбера за какъв човек съм се оженил преди седем години. За Бет, овързана с предпазен колан на предната седалка в откритата кабина, облечена с пилотски костюм от 1929 г. под огромното кожено палто, тестът беше започнал.

След час и половина, при температура от 28 градуса, към нас се присъединиха две други антики — моноплани, със затворени кабини, и както предполагах, с отопление. Летейки на 5 000 фута височина, със скорост от 90 мили в час, се приближих до самолетите на моите приятели и им махнах. Бях доволен, че те са с нас. Ако двигателят откажеше, нямаше да бъдем сами.

Бяхме само на няколко ярда от тях и видях, че жените им седяха в кабините, разсъблечени по пола и блуза. Треперех, увит в шал и сгушен в коженото си яке, и се чудех дали Бет вече не съжалява за своето решение.

Нашите кабини с Бет бяха само на три фута една от друга, но вятърът свистеше така бясно, а двигателят гърмеше толкова силно, че дори и да крещяхме, нямаше да можем да се чуем. Не носехме радио и не разполагахме със система за комуникация помежду си. Когато искахме да разговаряме, ние използвахме езика на знаците или си подавахме смачкано от вятъра късче хартия с надраскани набързо големи букви.

Докато зъзнех и се чудех дали моята жена вече е склонна да признае, че това пътуване е една глупава грешка, видях, че тя посяга към молива. Ето, става точно така, както си мислех. Започнах да гадая как ще ми го каже. Дали щеше да напише: „Хайде да приключим с това“ или „Не издържам повече този студ“? Парата от дъха ни се вледеняваше и мигновено изчезваше далеч зад борда. Или просто „Съжалявам“? Зависи колко замръзнала и обрулена от вятъра беше. Зърнах предното й стъкло, опръскано със ситни капки масло от двигателя — тя седеше сгушена в дебелото палто, добре опакована, екипирана с пилотски очила. В този миг се обърна и ми подаде бележка, измъквайки крехката си ръка, скрита в тънка ръкавица, от големия ръкав на коженото палто. Държейки лоста на управлението между коленете си, се протегнах да взема препънатото парче хартия. Бяхме изминали само 150 мили от вкъщи, можех да я върна само за два часа.

На листа беше изписана само една дума: „ЗАБАВНО!“, до нея бе нарисувано едно малко усмихнато личице.

Тя ме наблюдаваше, докато гледах бележката и когато вдигнах поглед, се усмихна.

Какво можеш да направиш с жена като нея? Аз също й се усмихнах и докоснах с ръкавица кожения си шлем, поздравявайки я.

Три часа по-късно, след кратко спиране за зареждане с гориво, ние вече летяхме над сърцето на пустинята. Беше почти 12 часът на обяд и дори на височина от 5 000 фута вятърът беше горещ. Палтото на Бет лежеше на голяма купчина върху седалката до нея и подскачаше под напора на завихрения от витлото горещ въздух. На миля под нас се простираше пустинята. Гола земя, назъбени скали, пясък, простиращ се до хоризонта, пустош и празнота.

Отново изпитах доволство, че летим заедно с още два самолета. Ако сега двитателят откажеше, щеше да бъде лесно да се приземя в пясъка, без да повредя самолета. Но там щеше да бъде още no-горещо и аз изпитах облекчение при мисълта за наличието на резервния съд с вода.

Тогава изведнъж, макар и малко късно, ме прониза ужасна мисъл. Как така въобще допуснах жена ми да лети с мен? Ако двигателят спреше да работи, тя щеше да се озове на 500 мили от дома и децата си, до този малък биплан в центъра на най-голямата пустиня в Америка. Обградена от пясък и змии, под прежурящо бяло слънце, без нито едно стръкче зеленина или сянка на дърво, докъдето й видят очите. Колко сляп, безразсъден и безотговорен съпруг бях, как можах да разреша на това момиче, на собствената си жена, да се изложи на всичко това! Докато се ругаех, Бет се обърна към мен и ми даде знак с ръце за „планина“, събирайки облечените си в ръкавици пръсти в малък триъгълник. След това силно се намръщи, за да покаже, че това е една доста мижава планина и посочи надолу.

Беше права. Но тази мизерна планина едва ли бе по-противна от цялата мъртва земя, която ни заобикаляше.

В голия пейзаж под нас обаче открих основанието за това, че я бях взел със себе си. Сигнализирайки за лежащата под нас планина, жената, която се опитвах с много усилия да закрилям и защитавам, откриваше едва сега своята страна. Виждаше я такава, каквато беше. След като можеше да й се наслаждава, а не да изпитва страх, да бъде изпълнена с благодарност, а не с безпокойство, тогава аз имах право да я взема с мен. В този момент изпитах доволство от това, че тя летеше с моя самолет.

Виждахме края на сухата земя на Аризона, пустинята с яд ни пропусна напред към прииждащите възвишения и ниската иглолистна растителност. След това бързо се предаде на обширните борови гори, малките рекички и на самотните пасбища с пръснати тук-там ферми.

Бипланът се носеше леко в небето, но аз бях неспокоен. Налягането на маслото в двигателя се държеше твърде необичайно. То бавно започна да пада от 60 паунда на 47 — това все още беше в границите на нормата, но въпреки това силно смущаваше, тъй като трябваше да бъде стабилно.

Бет беше задрямала, полегнала върху възвишението на сгънатото си палто, оставила вятърът на воля да играе с косата й. Радвах се, че е успяла да заспи, съсредоточих се върху схемата на вътрешността на стария мотор, опитвайки се да разбера къде би могъл да бъде проблемът. Точно тогава, на 2 000 фута над земята, двигателят спря. Настъпилата тишина бе толкова неестествена, че Бет се събуди и се огледа за аеродрум, където бихме могли да кацнем.

Нямаше такъв. Бяхме на около 50 мили от най-близкото летище и колкото повече усилия полагах, шприцовайки гориво, да запаля двигателя, толкова по-ясно ми ставаше, че няма да успея да стигна до павирана писта. Бипланът потъна рязко надолу и аз разклатих крилете му, за да сигнализирам на нашите приятели, че имаме малък проблем. Те веднага завиха към нас, но не можеха да направят нищо друго, освен да ни наблюдават как се спускаме надолу. Гори покриваха планините, останали зад нас и тези, които се откриваха пред погледа ни. Плъзнахме се леко към тясна долина, в която съзряхме ранчо и оградено пасбище. Насочих се към пасбището. Това беше единствената ивица равна земя сред всичко друго, което виждаха очите ми.

Бет се извърна към мен и ме погледна с високо вдигнати вежди. Не изглеждаше уплашена. Кимнах й, че всичко е наред, показвайки й, че ще се приземим на пасбището. Бях готов да разбера нейния уплах, аз бих се страхувал, ако бях на нейното място. Това беше първото й принудително кацане; за мен беше шесто. Вестниците неведнъж й бяха казвали с големи черни букви, че резултатът от такъв дефект неминуемо води до фатална катастрофа. Една част от мен обаче престана да се вглежда критично в нея и да очаква с интерес как ще възприеме случилото се.

Имаше две ливади, една до друга. Избрах тази, която изглеждаше по-равна, и направих един последен плавен кръг, преди да се приземя. Бет посочи с пръст в посока към другото пасбище и отново повдигайки вежди в ням въпрос. Поклатих глава в отговор: „не“. Каквото и да питаш, Бет, отговорът е „не“. Само ме остави да кацна и след това ще говорим.

Бипланът се спусна надолу, губейки бързо височина, прелетя над оградата и силно се удари в земята. След това подскочи нагоре и отново се блъсна в неравната повърхност с оглушителен рев. Надявах се, че там сред зеленината няма скрити от погледа ни крави, тъй като зърнахме няколко, пръснати по близкия хълм. След като се клатушка известно време, самолетът спря. Беше дяволски тихо, очаквах коментара на жена ми след нейното първо принудително кацане. Опитвах се да отгатна какво щеше да ми каже. „Да преживеем всичко това, за да стигнем до Айова!“, „Къде е най-близката железопътна гара?“, „Какво ще правим сега?“. Чаках.

Тя вдигна очилата си нагоре и се усмихна.

— Не видя ли аеродрума?

— КАКВО!

— Аеродрума, скъпи. Малкото поле ето там, не го ли видя. Има си ветропоказател и всичко останало.

Тя скочи от кабината и отново посочи натам:

— Погледни!

Да, добре, имаше чорап-ветропоказател. Единствената ми утеха бе, че видях само една покрита с пръст писта, която изглеждаше по-къса и неравна от ливадата, на която се бяхме приземили.

В този момент тази част от мен, която постоянно наблюдаваше, проверяваше и оценяваше моята съпруга, бе сразена и високо се изсмя. Пред мен стоеше момиче, което никога преди не бях познавал. Една красива млада жена с разрошена коса, на чието лице машинното масло бе оставило своя светъл отпечатък около очите, защитени от пилотските очила, очи, които сега закачливо ми се усмихваха. Никога преди не бях се чувствал толкова безпомощен пред нейното очарование, както в този следобед.

Не знаех как да й кажа колко добре се бе справила с изпитанието, на което я бях подложил. Тестът беше приключил, той бе взет ето в тази минута и учебникът бе запратен нанякъде.

В този миг земята под нас затрепера, тъй като нашите спътници се бяха спуснали ниско над главите ни. Махнахме отривисто, за да покажем, че сме добре и сочейки към самолета, с езика на жестовете им обяснихме, че машината няма сериозни поражения. Те ни пуснаха бележка, в която питаха дали да се приземят до нас. Махнах им да продължат. Чувствахме се добре. Имах приятели, специалисти по стари самолети, във Финикс — те биха могли да ми помогнат в ремонта на двигателя. Двата самолета прелетяха още веднъж ниско над нас, разклатиха криле и изчезнаха над планините на изток.

Тази нощ, след като моторът беше поправен, поздравих прекрасната млада жена, която летя в предната кабина на моя самолет. Разгънахме нашите спални чували в ледения мрак, прилепихме глави един до друг и вперихме поглед в трептящия, ярък център на нашата галактика. Чудехме се как се чувства едно същество, което живее някъде там в периферията на това стълповорение от слънца.

Моят биплан ме върна назад във времето, в 1929 година, и всички тези хълмове наоколо вече бяха на възрастта от онази година, както и всички онези слънца. Разбрах какво усеща този, който е тръгнал на пътешествие във времето, който се носи назад в годините, когато още не е бил роден, и там се влюбва в стройна черноока млада жена с пилотски шлем и очила. Знаех, че никога няма да се завърна в собственото си време. Тази нощ ние спахме — тази странна млада жена и аз — там някъде в покрайнините на нашата галактика.

Бипланът, гърмейки и трещейки, летеше по пътя си през Аризона и Ню Мексико, без компанията на двата леки моноплана. Това беше дълъг и труден полет; четири часа в кабината, кратко спиране за зареждане с гориво и купуване на галон с масло, хапване на сандвич, след което отново горе, срещу връхлитащия вятър. Отнасяните от вятъра бележки, които ми подаваше Бет, разкриваха ум, също толкова жив и енергичен, колкото бе и нейното тяло. В тях прозираше момиче, което открива един нов свят със заблестели от радост и любопитство очи.

„На зазоряване червеното слънце скочи над хоризонта като балон, изпуснат от някое дете“.

„В ранното утро водните струи от пръскачките по пасбищата са огърлици с равномерно нанизани бели пера“.

Такива бяха местата, над които прелитах по време на десетгодишния ми стаж като летец, гледки, които всъщност не бях забелязвал. Открих ги едва сега, когато някой друг, който ги виждаше за първи път, ги нарисува на малки парченца хартия и ми ги предаде през рамо.

„Пръснатите ферми, оформящи произволни фигури, постепенно дават път на спретнатия шахматен десен на земята на Канзас. Най-високите етажи на Тексас прелитат неусетно, скрити под крилете ни, без фанфари или петролни кладенци, които да възвестят, че летим над този щат.“

„Царевица и само царевица, докъдето ти видят очите. Как може светът да консумира толкова много царевица! Царевични пръчици, царевичен хляб, царевични сладкиши, царевица на кочан, царевични зърна, изронени от кочана, царевичен крем, царевичен пудинг, качамак, царевицацаревицацаревица.“

От време на време тя задаваше практични въпроси: „Защо се насочваме към единствения облак в небето, отговори ми?“ На този въпрос се отговаряше с вдигане на рамене, тя се обръщаше и продължаваше жадно да гледа.

„Забавно е, когато можеш да видиш едновременно локомотива и служебния вагон на преминаващия товарен влак.“

Градовете на прерията изплуваха от хоризонта величествени и обгърнати в дим. „Кой е този град?“, написа тя. Изговорих името.

— ХОМИНИ? — написа тя и вдигна листчето пред очите ми. Поклатих отрицателно глава и отново отчетливо казах името.

— ХОМЛИК?

Казвах го отново и отново, а думите отлитаха с вятъра.

— АМАНДИ?

— АЛМОНДИК?

— ОЛБЪНИ?

— АБЪНИ?

Продължавах да викам силно, отново и отново, все по-бързо и по-бързо.

— АБЪЛИН?

Кимнах и тя се надвеси от кабината, тъй като вече можеше спокойно да го разгледа.

Бипланът летя три дни на изток, доволен, че е успял да ме върне в своето време и да ме запознае с тази енергична млада личност. Двигателят работи безотказно до края, не направи засечка и в последните мили до Айова, когато върху нас се изля пороен студен дъжд.

— До Отумуа ли ще ескортираме тази буря?

Можех само да кимна и да забърша пръските масло от очилата си.

На сборището на пилоти се видях със свои приятели от всички краища на страната, а жена ми стоеше до мен притихнала и щастлива. Тя говореше малко, но слушаше внимателно, нищо не можеше да убегне от светналия й поглед. Сякаш й доставяше удоволствие вятърът да разрошва до среднощ косите й.

След пет дни потеглихме отново за вкъщи. Изпитвах силен страх, че трябва да се върна при жена, която вече не познавах. Как исках да продължа да кръстосвам страната с това любимо момиче-съпруга.

„Това беше среща“, прочетох в първата й бележка „на силни личности; на хора-индивидуалисти.“

След това тя се умълча за дълго време, наблюдавайки другите два самолета, с които заедно се връщахме на запад, устремявайки се всяка вечер към великолепието на ярките залези.

Часът удари, знаех, че всичко това щеше да свърши. Бяхме прелетели равнини и планини, прекосихме два пъти пустинята — оставихме зад гърба си си тяхната скрита заплаха, витаеща в небето.

Последната й бележка гласеше: „Мисля, че Америка би била едно по-добро място, ако всеки неин гражданин, когато навърши 18 години, можеше да обиколи по въздух цялата страна“.

Другите биплани ни махнаха за довиждане и след стръмен вираж се отдалечиха от нас в посока към своите летища. Ние си бяхме вкъщи.

Прибрахме биплана в хангара и мълчаливо потеглихме с колата към дома. Дали тя е истинска? Бих искал да можех да прекарвам повече време с нея.

Ето Бет седи до мен на предната седалка, но само след няколко минути всичко това ще свърши. Тя ще разресва внимателно тъмните си коси, далеч от вятъра и въздушната струя, завихрена от витлата, ще се превърне отново център на желанията и нуждите на децата. Ще се върне към безопасния свят и рутината, които обаче не могат да извикат онзи просиял от щастие поглед, да я издигнат високо над планините на пустинята или да я предизвикат да се бори с беснеещите бури. Тази рутина, която никога не беше виждала двойна или заключена в пълен кръг дъга.

Книгата не бе напълно затворена. От време на време, в странни и неочаквани моменти, младата жена, която открих в 1929 година и която бях обикнал преди да се родя, напомняше за себе си и ме поглеждаше насмешливо, а аз откривах едва доловима следа от машинно масло около очите й. Но тя си отиваше, преди да успея да й кажа нещо, да хвана ръката й и да я помоля да остане.