Небето винаги е там

Скитайки безцелно из летище „Кенеди“

Когато за първи път видях международното летище „Кенеди“, това беше място, наподобяващо остров от бетон, пясък и стъкло, осеяно с кранове, които навеждаха своите стоманени вратове, поемаха със зъби бетонните греди и ги издигаха във въздуха до новите строежи, до носещите хоризонтални трегери на металните покриви високо в обгореното от керосин небе. Летището беше безплодна и мрачна пустиня преди разсъмване, но се превръщаше в истинско стълпотворение през деня — нагледна представа за натовареното движение през идния век — заминаващите се нареждаха по 40 или 60 на опашка за излитане, а пристигащите самолети се приземяваха с пет часа закъснение, децата седяха върху багажа хленчеха и ревяха, а понякога и възрастните плачеха.

Но колкото по-дълго наблюдавах, толкова по-добре разбирах, че това летище no-скоро бе въплъщение на една представа за творение от желязо и бетон, на мисъл със здрави и остри ръбове, на горда идея, твърда като камък, внушаваща ни, че упражняваме контрол върху пространството и времето. Всички ние се бяхме събрали тук, за да повярваме, че това е истина.

Някъде другаде, далеч оттук, живее чудото на свиващите се светове; петчасов полет до Лондон, обяд в Ню-Йорк и същия ден вечеря в Лос Анджелис. В него няма нищо абстрактно, нищо от съмнителната, двусмислена или неясна действителност на теоретичния дебат. Тук то просто се случва. В десет часа сутринта, по нашия часовник, се качваме на борда на самолета на Бритиш Овърсийс Еъруей Корпорейшън, полет № 157, и очакваме към три часа следобед или да сме загинали в чудовищна катастрофа, или да сме си повикали такси в Лондон.

Всичко на летище „Кенеди“ е направено така, че да превърне тази идея във факт. По тази причина тук се извисяват бетонът, стоманата и стъклото, скупчват се самолетите, залива ни шумът на двигателите; пръстта е докарана с камиони и изсипана тук, за да затрупа блатата край Ямайка Бей и да превърне тази представа в реалност. Тук няма да чуете лекции относно разсичането на пространството-време на отделни късчета, тук ние просто го правим. Правим го с шеметната подемна сила на крилото, атакуващо въздуха, с тътена след бурното му завихряне от гигантските турбини на двигателите, които, излинели от глад, отварят широко металните си уста и поглъщат по десет тона въздух в минута, атакуват го студен, запалват го като факел с огнени пръстени, докато почернее и започне да агонизира, изхвърлят го с експлозия от карбоновите сопла сто пъти по-бързо, завъртат „празния“ въздух, за да го загреят, определят посоката на самолета, дават му нужното ускорение,за да полети.

Летище „Кенеди“ е прецизното творение на могъщ магьосник. Не е важно в какво вярваме, след 5 часа Лондон ще се появи пред очите ни и, привършвайки обяда, ние ще вечеряме в Лос Анджелис.

Тълпи. Не обичам тълпите. Но защо тогава стоя тук в най-натовареното време на денонощието на едно от най-големите летища в света, наблюдавам хилядите хора, профучаващи покрай мен, и ми е радостно и уютно?

Може би защото става дума за друг вид стълпотворение.

Реките от хора навсякъде другаде — разливащи се по тротоарите, блъскащи се из подлезите, железопътните гари и автобусните спирки сутрин и вечер, са реки от хора, които знаят къде се намират и къде отиват — те са минавали по този път преди, знаят, че и в бъдеще пак ще минат оттам. Маските, които носят тези хора, не излъчват особена човечност — тази човечност се крие вътре в тях, докато те се борят с проблемите си и съзерцават радостите на миналото и бъдещето. Тези тълпи не са самите хора, те само ги пренасят от място на място — превозни средства със спуснати завеси на прозорците. Не е интересно да наблюдаваш процесия от вагони с дръпнати докрай пердета.

Тълпите от хора на летище „Кенеди“ не изминават този път всяка сутрин и всяка вечер, никой не е съвсем сигурен къде точно се намира и къде точно би трябвало да отиде. Поради това във въздуха витае едно смътно усещане за извънредна, необичайна реалност, в която е съвсем нормално да заговориш непознат, да помолиш за напътствия и помощ да подадеш ръка на някой по-закъсал от тебе самия. Маските не са плътно прилепнали за лицата, завесите не са напълно спуснати, можеш да видиш хората зад тях.

Веднъж, докато стоях на балкона на втория етаж и разсеяно гледах надолу, ми хрумна, че тези хора, дошли от цял свят, са онези, които работят за прогреса на своите нации, онези, които всъщност направляват хода на историята. Бях стъписай от тяхната интелигентност, чувство за хумор и уважението, което изпитваха към човека до тях.

Това са хората, които контролират своите правителства, онези, които протестират срещу неправдите и ги премахват, те са последните съдници в своята страна, с повече власт от който и да било съдия или военен, те могат да отхвърлят всяка несправедливост, достигнала до сърцата им. Те са онези, чиито идеали се възприемат от хората, желаещи да сторят нещо добро. За тях се издават вестниците, правят се филмите, пишат се книгите.

Със сигурност има и престъпници на летище „Кенеди“, има жалки нищожества, алчни и жестоки хора, но те трябва да са много по-малко, в противен случай откъде струи тази топлина, която усещам, когато наблюдавам всички тях?

Тук, сред потока от хора в сградата за пристигащи международни полети, например, едно тъмнокосо момиче с виненочервена униформа, трудно си пробива път сред гъстата тълпа. Петък вечер е, часът е осем и четиринадесет минути. Момичето си проправя път към автоматичната врата от северната страна, може би е пристигнала, може и да заминава. Лицето й не изразява нищо, не е особено затормозена от проблема с придвижването си, продължава разсеяно и търпеливо да се промъква в навалицата.

В този момент от дясната й страна тълпата отстъпва, за да направи място на тежък стоманен електрокар, пренасящ люлееща се купчина от кожа и карирай плат. Момичето не забелязва, че електрокарът върви право към него. Вече идва неговият ред да се отстрани, но то все още не го вижда и се насачва към вратата.

„Внимавайте, моля!“ — извиква носачът и се опитва да набие спирачки в последния момент, преди да я блъсне. Той леко завърта електрокара, чиито железни колела спират на два инча пред нея.

Тъмнокосото момиче с виненочервеното костюмче най-накрая забелязва електрокара, мигновено спира, без да издаде звук, и прави гримаса.

Електрокарът изтрополява покрай него, а то се усмихва на себе си за своето премеждие и на носача, за да му се извини за това, че не е внимавала.

Той казва: „Трябва да внимавате, мис“ и всеки поема по своя път, все още с усмивка на лице. То излиза от една врата, той — от друга, а аз стоя там, наблюдавам внимателно и изпитвам нежност и обич към цялото човечество.

Можеш дълго да наблюдаваш хората на летище „Кенеди“, така както се взираш в пламъците на огъня или се наслаждаваш на морето. Стоях там дълго време, хрупайки сандвич, срещайки, запознавайки се и вземайки си сбогом в разстояние на секунди с хиляди хора като мен, които нито разбираха, нито ги бе грижа какво виждах. Те вървяха по своя път, мислейки за трудностите в овладяването на своя живот и за проблемите на своите държави. Общо взето, не обичам тълпите, но харесвам някои от тях.

Във формуляра бе записано:

Ленора Едуардс, на 9 години. Говори английски, пътува без придружител. Дребна за възрастта си. Адрес: Мартин-сайд Роуд Кингс Стандинг ЗБ (В) Бирмингам, Англия. Пристига сама с полет на Трансуърлд Еърлайнс и лети за Дей-тън, Охайо. Моля да я посрещнете и да й помогнете да направи връзката с втория полет. Детето ще гостува три седмици на баща си. Родителите му са разведени.

За един ден аз се присъединих към Служба „Пътническа помощ“, защото винаги съм бил любопитен какво всъщност правят те. Виждал съм ги в техните малки кабинки на железопътните гари, но никога не съм видял да помагат да някого.

Марлийн Фелдман, хубаво момиче, бивша секретарка в адвокатска кантора, взе формуляра, подаде ми лента за ръка на Служба „Пътническа помощ“ и ме поведе към сградата за пристигащи международни полети. Самолетът на нашето малко момиче трябваше да кацне в четири без двадесет следобед. В шест часа научихме, че в седем ще узнаем по кое време се очаква да пристигне самолетът.

„Тя най-вероятно няма да може да направи връзката“, каза Марлийн с глас, който беше тренирай да те подготви за най-лошото. Трябва да е била добра секретарка. Беше невъзмутима и напълно се владееше, разплитайки нишките на обърканите събития и опитвайки се да ги сплете отново, за да помогне на Ленора Едуардс.

„Тук съм всеки ден, но все още се вълнувам всеки път, когато видя да каца или излита самолет. Всеки път, когато видя някой самолет да се издига нагоре, си казвам: «Искам да съм там, на него…»“

„Ало, Юнайтед? (Еърлайнс) Тук е Служба «Пътническа помощ», интересувам се от последния полет от «Кенеди» за Дейтън, Охайо…“

Нямаше по-късен полет за Дейтън.

Към осем часа вечерта самолетът с Ленора Едуардс на борда все още не беше кацнал, летището се задушаваше от рояците прииждащи пътници и от техните приятели, дошли да ги посрещнат, а над тях отекваше грохотът на самолетните двигатели.

Марлийн трябваше да е свършила работния си ден в пет часа следобед, вече беше осем и половина, а тя все още стоеше там с телефон в ръка и не бе вечеряла.

„Една минута само. Още едно обаждане и отиваме да ядем“ — тя набра номера на Трансуърлд Еърлайнс за дванадесети път и най-сетне получи предполагаемия час на кацане… Пътниците от полета на Ленора щяха да слязат от самолета след двадесет минути.

„Е, дойде време за вечеря“, каза Марлийн, което не се оказа съвсем вярно. Ресторантите на летище „Кенеди“ бяха претъпкани, дори имаше опашки от чакащи да влязат в тях. Край автоматите за сандвичи и сладкиши обаче почти нямаше хора. Тя си взе един сандвич със сирене и фъстъци, а аз — с бекон и яйце.

Открихме Ленора сред тълпата край митническата зона, докато чакаше на лентата своя багаж — един бял куфар.

„Добре дошла в Америка“, казах й аз. Тя не отговори.

Момичето поговори с Марлийн със своето звънко гласче, следващо типичните извивки на английската интонация: „Предполагам, че изпуснах полета?“.

„Изглежда, е станало точно това, миличка. И няма друг полет до утре сутринта. Но не се тревожи, ние ще се погрижим за всичко. Как пътува?“

Набързо пресякохме митническата зона, без дори да спираме за проверка, надявах се белият куфар, който носех, да не е натъпкан с диаманти или с хероин. Не беше много вероятно, но все пак знае ли човек.

В момента тълпата напомняше за навалицата на Таймс Ску-еър, провирахме се бавно през нея, за да стигнем до офиса. „Извинете! Моля да ни извините! Може ли да минем.“ Какво ли си мислеше малкото момиче? Хаос, бъркотия, посрещат я двама непознати, изпуснала е своя самолет, няма друг полет до утре. Но тя беше учудващо спокойна? Ако аз бях деветго-дишен и бях попаднал на такова място, в чужда страна, след огромно закъснение, сигурно щях да съм онемял от страх.

Марлийн беше отново на телефона, обаждаше се на бащата на момичето, който щеше да го посрещне в Дейтън. „Г-н Едуардс, Служба «Пътническа помощ» на летище «Кенеди». Ленора е при нас, тя изпусна самолета за Дейтън, затова не отивайте на летището. Дъщеря ви ще нощува тук, ние ще се погрижим за това. Ще ви се обадя веднага щом разбера как точно ще се уредят нещата.“

— Как си, миличка? — попита тя, обаждайки се отново по телефона.

— Всичко е наред.

Всичко бе уредено — Ленора щеше да преспи в Международния хотел със стюардеса на Трансуърлд Еърлайнс, летяла в същия самолет, с който тя пристигна. На следващия ден сутринта стюардесата щеше да я заведе на терминала на Юнай-тед Еърлайнз.

Марлийн се обади отново на бащата, за да му съобщи името на стюардесата и телефонния номер на хотела. „Ленора ще пристигне в Дейтън в десет часа и двадесет и шест минути сутринта, с полет № 521. Точно така! Да, да…, Разбира се, че ще направя това.“

— Добре, Ленора — обърна се Марлийн към момичето, когато телефонът най-сетне замлъкна. — Утре ще те посрещна на Главното бюро за информация на Юнайтед Еърлайнс в осем и четвърт сутринта и ще те качим на твоя самолет. Нали?

Стюардесата на Трансуърлд Еърлайнс дойде, за да вземе момичето и докато се изгубваха в тълпата, Ленора прибра книжката, която четеше, в своята торбичка за ръчен багаж. Заглавието й бе: „Дивите горски животни“.

— Не допусках, че утре ще се очаква от теб да дойдеш на работа преди осем и половина сутринта, Марлийн. Не ти ли се полага да поспиш до по-късно, след като си работила пет часа извънредно предишната вечер?

Тя сви рамене:

— Осем и половина или осем и четвърт — петнадесет минути работа в повече така или иначе няма да ме уморят.

Осемдесет процента от хората на летище „Кенеди“ в този момент, каза ми момичето от информацията, са се загубили. Някои хора са толкова неспокойни и стават така нервни, че просто не могат да мислят. Не знаят къде отиват. Има толкова много знаци и табели, но те не им обръщат внимание…

Зона за качване на пътниците от № 1 до № 7; връзки с международни полети; тераса за наблюдаване на полетите; летете с „приятелските небеса“ на Юнайтед Еърлайнз, изход за Лос Анджелис; автобусна спирка; хеликоптерна служба на нюйоркските авиолинии; гише „информация“ за резервации и вип-автобуси; използвайте телефоните зад вратата; вход забранен; пристигащи полети; заминаващи полети; специална служба за обяви; забележка внимавайте ескалаторите са опасни за пътници с гуменки и маратонки personas sin boletas no mas alia de este punto; забранено е на лица без билети да преминават отвъд този пункт; лицензирани от полицията таксита; автобусна служба за връзка; между всички авиолинии на летище „Кенеди“ 25 цента, лимузини и коли под наем; попитай на гишето между вход „А“ и вход „В“; безплатна връзка от терминала на Ийст Сайд Еърлайнз; стълба за горното фоайе, намиращо се до гишето за билети; непотърсеният багаж ще бъде свален от лентата и занесен в бюро „багажна служба“ към зоната за качване на пътниците № 1 2 3 4 5 6 7; спри; вземи си билет; тук се проверяват пътниците с билети за полети № 53, 311, 409 seprohibe defumar despues de este punto; пушенето забранено отвъд този пункт; само за автобуси; паркинг за автомобилите под наем използвайте крайната лява лента за Ню-Йорк Бруклин Лонг Айлънд и паркинг остани в лявата лента; разрешен престой 10 минути и 5 секунди; място за почивка; бутни; наземен транспорт; дръпни; закусвалня, отворена до 3 часа; терминал на аерофлот Москва; спирка на експресния автобус за летище Лагуардия sala de visitantes; зала за посетители; кино на Юнайтед Скайпорт; телефон за резервации; направо; открий; салона „летящия коктейл“, отворен от 10.30 ч., до полунощ; американски пощенски марки; провери своя талон за багаж, тъй като много чанти си приличат на външен вид; моля сверете вашия талон за багаж с етикетчето на вашата чанта; благодарим; гишета за билетна информация и издаване на билети за безплатни директни телефонни обаждания 1. Натисни бутона с желания № 2. Вдигни слушалката и връзката ще бъде осъществена; счупи стъклото при пожар; отвори вратата; дръпни ръчката; таксита до Таймз Скуеър 9 долара; Гранд Сентръл Стейшън 9 долара; летище Лагуардия 4 долара; за места извън град Ню-Йорк твърда тарифа за 1 до 4–5 лица; автобусна линия до Гринич, Ривърсайд, Стамфорд, Норуок, Уестпорт, Бриджпорт Милфорд, Ню-Хейвън, Миридиън и Хартфорд за информация използвай тази пряка линия; превоз с лимузина до Ню Джързи, Трентън, Удбридж, Принстън, Каунти, Брунсуик, летище Нюарк, Уестчестър; лимузини за Ню Рошел, Уайт, Плейнс, Таритаун и Рай Роклънд Каунти за Нек и Спринг Вели; служба „пътническа помощ“; моля влезте; загубени вещи; застраховки на полети JFK; наземни връзки; салон за напитки; моля стойте в средата на пътеката и слезте на последното стъпало; моля дръжте се за перилата; посетете нашия панорамен салон за коктейли, обяд и вечеря; информация за времето; информация за полетите; изход за паркинг № 3; пристигащи пътници на надлеза; частна собственост; паркирането забранено; зона забранена за автомобили; пешеходна пътека; заключихте ли автомобила си; стенограф; пушенето забранено отвъд този пункт; автомат за монети; зона за почивка; натисни автоматичната врата; пешеходци, отдръпнете се лентата е отворена; вход забранен; ръкав за качване или слизане от самолета; изход на летището; банка; смяна на валута; информация; каса; влезте; дежурни гишета „А“ „В“ и „С“; транзитните пътници от посочените полети, пристигат в зоната за получаване на багажа на долния етаж; не спирай това не е зона за качване на пътници в автомобили; ескалатор; снекбар; аварийна спирка; показаните на таблото часове на полетите подлежат на промяна: информацията за следобедни полети предоставена от авиокомпаниите се отнася за необявени полети, виж представителствата на авиолиниите на първия етаж; слушайте радиопредаванията на диспечерската кула; пуснете 10 цента, един дайм10 или две монети от по 5 цента; включете желаната от вас станция след като получите достъп изход за пътници към салона на първия етаж информация deutsch espagnol francais italiano; пешеходна пътека за Еър Канада и Нешънъл Транскарибиън; само за автобуси с пропуск 2. Международни полети — пристигане блок №3; качване на пътници на самолетите за Лае Вегас, Лисабон, Лондон, Рим, Париж, Кливлънд, Лос Анджелис, Сан Франсиско, Мадрид, Чикаго, Оуклънд, Бостън, Сейнт Люис, Тел Авив,

Атина, Синсинати; не работи; автоматична врата; вземи билет; безмитен магазин за подаръци; поща за всички авиолинии poste; безмитни алкохолни напитки № 322 323; паркинг по всяко време; спри осигури предимство на пристигащите пътници; пристигане на следващата отбивка вляво по 150-та улица; карго зона; северен пътинически терминал; зона за таксита; разрешено само за таксита; за ваше удобство разширяваме сградата, обслужваща международните полети и нейните странични крила; пристанищни власти на Ню Йорк; паркиралите без разрешение автомобили, ще бъдат вдигнати за сметка на техните собственици; само за слизащите пътници на Трансуърлд Еърлайнз; паркирането забранено; серпантина за опашка за чекиране на багажа; чекирайте багажа си тук; тук има телефони към самолетите за пътници с билети; изложба на предмети на изкуството и художествените занаяти от Ню Йорк; моля чакащите за таксита на Трансуърлд Еърлайнз, да се качат на горния етаж; изходи № 8 — 15 само за пътници отвъд този пункт; заключващи се шкафове; ваксаджии вестници от цял свят; редовна автобусна връзка за работещия персонал; паркинг № 7; светлоотразяваща водна площ; контролна кула; не преминавай; използвай пешеходната пътека за паркингите и за зоната за автомобили отвън; влезте; автобусна спирка; престоят забранен; заминаване на източното крило на летището; сливане на движението; Q-10 градски автобус; пешеходна пътека; натисни бутона за задействане на пешеходния светофар; сабена лидер във въздуха; внимание камиони; работници на пътя; автобус за Ню Йорк сити; само пътници с билети отвъд този пункт, има толкова много знаци и табели, но те не им обръщат внимание.

Летище „Кенеди“ всъщност представлява един аквариум. Построен е на дъното на огромен океан и ние го достигаме, придвижвайки се в малки, изпълнени с въздух превозни средства и бързо влизаме в снабдените с кислород зали, в които има всичко необходимо за самостойно съществуване под вода; залите имат свои собствени кафенета, ресторанти, книжарници, отделения за почивка и места, от които се открива гледка навън към потопените равнини на водната вселена.

От тази вселена прииждат океанските риби, които се гмуркат тук от по-високите й слоеве — сменят посоката, задържат се на място, проблясват в различните нюанси на цветната дъга сред заобикалящото ги течно пространство. Злато и сребро, червено и оранжево, зелено и черно; едри соленоводни тропически видове, порасли неимоверно много — 100-тонни акули, 500 000-фунтови водни кончета, правят завой пред очите ни, с различни размери, форми и цветове — всяко рибешко стадо се събира на своето място за хранене.

По-дълги от локомотиви, повечето от тях с 50-футови чудовищни извити перки, високи седемдесет фута, рибите са безкрайно търпеливи и се движат тромаво и мудно, всяка към своята пещера. Всички те са приветливи човекоядци, които могат да погълнат от сто до триста души, до един кутсузлии — хора, които повече или по-малко се страхуват от съдбата си и разчитат, че огромната риба ще остане дружелюбна към тях и този път.

Самите риби не се страхуват. Огромните носове на гигантски морски чудовища се появяват отдясно на нашите стъкла и ние можем да надникнем в очите им и да видим в тях целе-устременост и воля. Можем да прочетем мислите и намеренията им, да разберем, че се готвят за още едно презокеанско, междуконтинентално пътуване.

Когато и последният човек е погълнат, хрилете започват да дишат, люспите се задвижват, създанията започват предпазливо да загребват вода с перки, завиват, показвайки своите цветове и маркировка, и се понасят към мястото, където знаят, че има достатъчно пространство за техния дълъг и стремителен порив за отделяне от океанското дъно.

Ние виждаме как, мънички в течната далечина, те се оттласкват нагоре, концентрират се върху очакващото ги пътуване, забравят за всичко и набират мощ, проправяйки си път през теченията от морски вятър. Издигат се свободно от дъното в облак от завихрена тиня, светят ярко, стрелкат се нагоре към повърхността на морето, намират своя път и поемат към далечния хоризонт, загубвайки се от погледа в синевата.

Пристигат и си отиват, внимателно освобождавайки хората и внимателно вземайки ги на борда. Пътуващите из планетата риби доплуват дотук, със силен тътен, за да бъдат разпознати навреме от хората, които бдително ги очакват. Някои от наблюдаващите са експерти, с лесно запомнящи се латински имена, с установени привички и жизнена среда.

Преди години, още преди самолетите да бъдат снабдени с апаратура за радиовръзка, когато бяха построени първите контролни кули, всяка кула притежаваше „светлокафяво оръдие“, с което дежурният офицер можеше да насочва цветен светлинен лъч към пилота в самолета и да му дава указания какво да прави. Ако е подаден мигащ зелен сигнал, самолетът получава разрешение за рулиране. Ако е непрекъснат червен: стоп! Непрекъснатият зелен сигнал пък означава, че е разрешено приземяване.

Днес цялата комуникация се осъществява посредством една прецизно работеща системата радиовръзка. След като всяка авиокомпания дава по 3 хиляди долара за радиоапаратурата (за всеки свой самолет), естествено е да очаква тя да работи добре.

Въпреки това, когато се качих на последните стъпала, водещи към стъкленото „орлово гнездо“ на контролната кула на летище „Кенеди“, първото нещо, което грабна погледа ми, беше именно „светлокафявото оръдие“, окачено на скрипец на тавана. То висеше там съвършено необезпокоявано, покрито с прах.

Някъде високо из тази зала, която представлява квадрат със страна 20 фута, има конзоли на радио- и радарни антени, табла с шалтери за контролиране на светлините на пистите, комуникационни връзки със залите за управление на въздушното движение, автоматичен телетип за ритмично подаване на информация за метеорологичната обстановка, скбли, отчитащи скоростта и посоката на вятъра. (Винаги ми е изглеждало странно, че и сега един стотонен пътнически самолет маневрира във въздуха, за да се приземи срещу вятъра. Човек би могъл да си помисли, че сме станали безразлични към нещо толкова несъществено като вятъра, но всъщност това не вярно.)

В тази зала работят пет души, четирима от които млади, и един по-опитан диспечер — ръководител на въздушното движение, който седи зад своето бюро, докато другите стоят прави и гледат надолу към тяхното царство.

Малко преди пладне е, денят е мрачен, мъглата ни е похлупила със сивия си купол. На изток все още се вижда Ямайка Бей, ясно е и на юг, отвъд Дясна писта №13. На север и на запад можем да различим само крайните контури на летището, но не и да видим нещо отвъд тях.

Контролната кула всъщност е върхът на един пилон, напомнящ за кула, украсяван с цветя и ленти на Първи май в Англия. Около него самолетите рулират в кръг по обиколни писти — по посока на часовниковата стрелка от южната и в обратната посока — от северната страна на кулата, като всички се вливат в рульожката, която извежда до Дясна писта №13 — пистата за излитане. Нейната „сестра“ Лява писта №13 е предназначена само за кацане — прилича на дама, останала без кавалер, изглежда толкова самотна там сред мъглата.

Самолетите избухват в светлини при излитане, издигат се рязко нагоре и аз потрепервам, наблюдавайки техния порив за набиране на височина. Двигателите са максимално напрегнати — пилотът така печели прехраната си, успявайки да издигне тази тежка машина в небето — самолетите изчезват в мрачната далечина с неестествено щръкнали нагоре носове.

В момента има двадесетминутно закъснение при излитащите самолети, двадесет минути трябва да се чака на опашката за излитане, но в кулата не цари напрежение. Сега има време младите да побъбрят за отпуски и почивки, има време за прозявка, за по една цигара в този оборудван с климатици куб.

Долу, на земята, фонтаните на светлоотразяващата водна площ са изключени. Паркингите се поопразват. По протежение на заобикалящия ни пръстен от терминали пред очите ми се открива рядка гора от работещи подемни кранове — три в новата зона северно от Бритиш Овърсийс Еъруей Корпорей-шън, четири в сградата на Нешънъл, три в Трансуърлд Еър-лайнс, два в Пан Америкън — всички те пристрояват разширения за своите големи самолети. Общо в момента работят 15 крана, вдигайки огромни кофи с бетон и пръти арматурно желязо.

Ръководителят на въздушното движение, по-възрастният служител, отваря една смачкана бяла чанта и изважда върху бюрото три сандвича с ръжено хлебче и шунка. Наземният контрольор, който говори с всички рулиращи самолети, му се обажда по радиостанцията:

— Източният иска да знае колко е закъснението. Имате ли нови данни?

— Има шест… — казва инспекторът на себе си и тогава му отговаря: Кажете му половин час.

Наземният контрольор натиска копчето на своя микрофон:

— Източен 330, има около половин час закъснение. Всеки диспечер носи слушалки, настроени на определена радиочестота, така че аз не мога да чуя какво му отвръща Източен 330.

— Хубав сандвич — казва инспекторът по навик, притеснен от вниманието на смълчаните си колеги. От неговите думи тръгва разговор за вкусни сандвичи, за обеди, за пилешките деликатеси и салати.

На кулата има четири радарни екрана. И един брой на Ню Йорк Поуст.

И ето че вратата отдолу се отваря и един човек се качва по стълбата, без изобщо да бърза, дъвчейки клечка за зъби.

— А, ето те и теб, Джони. — казва наземният контрольор. — Мислех си, че днес ще остана без обяд.

Получилият своя обяд контрольор отделя малко време, за да предаде на човека, който му достави огромно облекчение, информация за разположението на самолетите и му подава микрофона. Неговият спасител поклаща глава и отваря кутия безалкохолно, дъвчейки през цялото време онази клечка.

Навън, по ръба на мъглата Боинг 707 докосва настилката, приземявайки се на Лява писта №13.

Оттук терминалът на Трансуърлд Еърлайнз наподобява на главата и очите на огромна оса, с отворени челюсти и крила и тяло, заровено в пясъка. Тя наблюдава кулата.

Двадесет самолета чакат на опашката за излитане.

— Хайде, твой ред е бебе-Джони — казва ръководителят движение, отговарящ за изпитанията, държейки в ръка лист хартия, на която са изписани някакви номера.

— Хм, още един хугенот? — отговаря бебе-Джони, гледайки номерата „Те се събират на изходите“

— Ей, Боб, мястото няма да ни стигне с всичките тези хугеноти?… „Америкън 183, сър, трябва да обърнете тук, цялата тази част от пистата за рулиране е затворена.“

Един тримоторен Боинг 727 убива скоростта си и спира, обръща се съвсем бавно, сякаш е спънат. Стотина ярда пред него пистата за рулиране е само набраздена гола пръст, със следи от гредери, които я „сресват“ напред-назад, напред-назад.

— „Нека го наречем четиридесет минути… четиридесет минути закъснение.“

В момента, в който си тръгнах от контролната кула, закъснението беше вече един час и опашката за излитане бе дълга четиридесет самолета.

В света на летище „Кенеди“ има две царства. Едното е Царството на Пътника, в което клиентът управлява и всички се подчиняват на неговите прищевки. Той властва върху земята отвън, върху ръкавите, магазините и услугите, митницата, гишетата за билети, бюрата на авиокомпаниите и девет десети от задната част на всеки самолет, където внушаващи доверие стюардеси усърдно им предлагат разхладителни напитки.

Останалата една десета от този самолет е Царството на Пилота. А пилотите са забележителна порода хора. Те почти без изключение са хора, които са влюбени в летенето и работят на борда на въздушния транспорт не защото искат да помогнат на пътниците да достигнат своите многобройни летища, а само защото обичат да бъдат в небето. Повечето от тях са добри в своята професия и не биха били полезни на друго място. Изключенията от общото правило, онези, които могат да се справят отлично и с друга работа, не са сред най-добрите пилоти. Те изпълняват добре с рутинните задачи, но в моменти, които изискват истински професионални умения (това се случва много рядко днес и ще се случва още no-рядко в бъдеще), са аматьори в небето.

Най-добрите пилоти са онези, които започват да летят още като момчета, които стигат до своите шапки със златни ширити, преминавайки през тежки изпитания, провали и беди в свързаните със земята житейски неща. Не притежавайки темперамент или способност да се подчиняват на дисциплината и да понасят скуката на колежа, те не издържат изпитите, напускат колежа и избират да станат професионални пилоти — записвайки се във военновъздушния корпус, или минавайки по по-трудния път — като мият пода на хангарите, зареждат с гориво самолетите, обслужват селскостопанската авиация, разхождат пътници с малки самолети, работят като инструктори, търсят си работа от летище на летище из страната и накрая кандидастват за работа в авиокомпаниите. Тъй като няма какво да губят, опитват и за тяхно голямо щастие биват взети на работа!

Всички пилоти живеят в едно и също небе над заобикалящия ни свят, но пилотите от авиолиниите срещат повече трудности и водят по-суров живот от другите техни колеги, дори от военните летци. Те трябва да лъскат обувките си, да носят вратовръзка, да бъдат любезни с всички пътници, да спазват правилата на всяка авиокомпания и федералните разпоредби за въздушно движение и не трябва никога да изпускат нервите си.

В замяна на това получават: а) повече пари за по-малко труд в сравнение с който и да е търговец и най-важното, б) имат привилегията да пилотират едни от най-добрите самолети, без да има нужда да се оправдаят за това.

Днес повечето авиокомпании изискват от кандидат-пилотите да са завършили колеж и така губят безупречни летци, които отиват в компаниите, изпълняващи извънредни и чартърни полети (те всъщност се нуждаят от по-добри пилоти, които да могат да се справят с по-широк кръг проблеми), в селскостопанската авиация и в големите концерни, разполагащи със свои собствени самолети. Изискването за завършен колеж не е особено прозорливо. Всичко, на което един учил зоология пилот може да се опре, се свежда до „Ихтиология 201“, а един обучавал се да лети през целия си живот пилот (хората от тази група са цял легион, но ще намаляват в бъдеще) използва знания и умения, придобити от интерес и любов към професията.

В най-добрия случай пътеката, свързваща двете царства на летище „Кенеди“, е еднопосочна… никой не се движи към царството на пилотите, ако самият той не е пилот. Добрият летец видимо се чувства като болен на земята, освен ако не говори за летенето, което всъщност и прави.

Можеш да забележиш това, когато наблюдаваш завръщащите се от дежурство пилоти на летище „Кенеди“, независимо за коя авиокомпания работят. Те са несръчни, смутени, гледат напред, бързат да се освободят от Царството на пътниците и да се озоват на по-уютно място.

Всеки до болка осъзнава своята отчужденост в ръкавите и украсените зали на летището. За тях няма нищо по-трудно за разгадаване от човека, който е избрал да бъде пътник, вместо пилот, който е избрал друг живот, вместо да лети, който може да остане далеч от самолетите, да не си мисли за тях и все пак да бъде щастлив. Пътниците са хора от друга раса и пилотите се опитват да стоят толкова далеч от тях, колкото им позволява доброто възпитание.

Попитайте някой пилот колко истински приятели има сред хората, които не са летци, и той ще бъде затруднен да спомене дори едно име.

Пилотът е блажен, той не се вълнува от нищо, което се случва на летището и няма отношение към неговия полет. За него Царството на пътниците не съществува в действителност, въпреки че от време на време поглежда към хората с добронамерена бащинска привързаност. Неговият свят е чист, без циници и аматьори. Той не е сложен. Това е свят, концентриран върху самолета, и обхваща целия спектър, включващ скорост и посока на вятъра, температура, видимост, състояние на пистата, навигационни данни, разрешение за въздушно движение, дестинация на полета, метеорологичната обстановка на резервното летище. И в това се заключава всичко. Има и някои други елементи: старшинство, шестмесечни медицински прегледи, проверки на самолета, но те са второстепенни за неговото царство и не изграждат сърцевината му. Дали наземното движение е задръстено от десет хиляди автомобила, дали строителите стачкуват, дали организираната престъпност е отвратителна и вездесъща, извършвайки кражби на летището, които възлизат на милиони долари годишно, той остава абсолютно незасегнат от това. Единствената реалност за пилота е неговият самолет и силите, които му въздействат по време на полет. Ето защо гражданската авиация е най-безопасният начин на придвижване в човешката история.