Небето винаги е там

Пътуване до съвършеното място

Полето беше квадратно и зелено, дълго около половин миля и се намираше в сърцето на щата Мисури. Това е всичко, което може да се каже за него. Хълмове го обграждаха от всички страни, целите обрасли в дървета, а в средата му се виждаше малко езеро, в което можеше да се плува; встрани от езерото се виеше черен път, който отвеждаше до малка ферма, но преди всичко то бе един мек, зелен килим от хладна и свежа трева.

Приземихме се там с два малки самолета, за да накладем огън до езерото, да разгънем спални чували и да си сготвим вечеря на открито, докато слънцето залязва.

— Хей, Джон — извиках. — Това място никак не е лошо, нали? Той наблюдаваше последните отблясъци на слънцето и начина, по който светлината танцуваше по водната повърхност.

— Мястото е красиво — каза той най-накрая.

Странно, макар и да ни харесваше, нямахме желание да останем на това място повече от една нощ. За малкото часове, прекарани там, то ни бе станало твърде познато и вече малко ни отегчаваше. На сутринта бяхме готови да излетим. Оставихме след себе си езерцето и тревата, и хълмовете на пасящите из моравата коне.

Час след изгрев слънце летяхме на 2000 фута височина, бръмчейки безгрижно в разтегната формация над поля с млада царевица, стари гори и дълбоко изорани ниви.

За известно време Бет пилотира самолета, съсредоточено и внимателно — тя се изправяше пред предизвикателството на летенето във формация, а аз надзъртах надвесен от едната страна на кабината и се чудех дали някъде другаде по света има толкова съвършено в красотата си място. Може би винаги сме искали точно това, да се носим свободно в небето, да наблюдаваме света под нас от един движещ се планински връх от стомана, дърво и плат и да търсим единственото, несравнимо с нищо място на земята. След като го откриехме, щяхме се приземим и никога повече нямаше да летим. Може би пилотите са хора, които не са харесали достатъчно местата, над които са прелитали; щом един ден намерят това малко пристанище, в което биха се чувствали толкова щастливи, колкото са другите хора в своите домове на земята, те ще продадат своите самолети и няма да летят повече в небето, за да го търсят.

Нашият разговор за удоволствието от летенето трябва да бъде разговор за насладата от бягството. Думата „летене“ в крайна сметка е синоним на „бягство, изплъзване, освобождение“. Но защо, ако зърна там, над линията на дърветата, идеалното за мен място, аз не бих искал да продължавам да летя.

Това беше твърде обезпокоителна мисъл, извърнах се към Бет, но тя само ми се усмихна, без да ме погледне, защото все още бе изцяло погълната от пилотирането във формация.

Отново хвърлих поглед през борда на самолета — за миг земята под нас се преобрази във всички онези прекрасни места, които вече бях видял. Вместо фермерска земя под нас се ширна море и ние направихме завой, за да се приземим върху ивица равна земя в края на крайбрежна скала — самотна, изоставена и тиха. На мястото на изораната нива изникна Мейгс Фийлд, на десет минути път пешком от девствените джунгли на Чикаго, Илинойс. Пасбищата бяха изместени от Тръки-Тахо, над който се бе надвесил острият като бръснач връх Сиера. Летяхме над Канада и Бахамите, Кънектикът и Баха Калифорния23, през деня и през нощта, в здрач и при изгрев, в бурно и тихо време. Всички тези места бяха интересни, повечето бяха хубави, някои красиви, но нито едно не беше идеалното място.

Тогава отново под нас прелетя фермерската земя, Бет форсира двигателя, за да догони Аегопса — самолета на Джон и Джоан Едгрен — там над първите летни облаци. Отново поех управлението на самолета и за миг почти забравих за бягството, летенето и жадувания, красив пристан.

Но не съвсем. Дали съществува такова място, което би сложило край на желанието на пилота да лети?

— Хубави облаци — каза Бет, заглушена от шума на двигателя.

— Да-а.

Облаците вече покриваха цялото небе, кълбейки се високо, издигайки се към слънцето. Те имаха твърди, чисти краища, толкова чисти, че можехме да ги разсечем с върха на крилото си, без предното ни стъкло да се замъгли. Около нас прелитаха и лутащи се снежинки, мяркаха се гигантски скали и бездънни пропасти.

Точно тогава отговорът на въпроса, който и задавах, ме връхлетя, сграбчвайки ме за гърлото. Самото небе бе парчето земя, на която се спасяваме и към което се стремяхме!

Там няма бирени консерви и празни кутии от цигари, разпръснати из облаците, пътни знаци и светофари, булдозери, които могат да превърнат въздуха в бетон. Там няма място за тревога, защото небето винаги е едно и също, няма място и за досада, защото то винаги е различно.

Какво знаете за това? Единственото съвършено място за нас е самото небе!

Тогава погледнах към втория самолет и високо се засмях.