Небето винаги е там

Завръщането на изгубилия се пилот

Летяхме на север, ниско над замята, формация от два F-100 изтребителя над пустинята в Невада. В този момент аз бях напред, а самолетът на Бо Бийвън ме следваше отдясно — на двайсет фута от върха на крилото ми. Беше ясна утрин, спомням си, и ние се носехме на височина от триста фута. Имах проблем с радиокомпаса, бях се навел напред, включвах и изключвах прекъсвача, местейки контролера от АНТЕНА на РАМКА и на КОМПАС, за да видя дали стрелката ще даде признаци на живот. Известно време си мислех, че проблемът е в антената и въобще не трябва да се надявам да получа някаква помощ по радиото. Тогава чух преобразения глас на Бийвър в слушалките. Това не беше нито команда, нито предупреждение. .. само един обикновен, спокоен въпрос: „Смяташ ли да летим сред върховете на тази планина?“

Сепнат, рязко вдигнах глава и видях, че пред нас се издига назъбена малка планина, цялата в кафяви скали, пясък и пръснати тук-там плевели. Наклонена на една страна, тя летеше към нас с над триста морски мили в час. Бийвън не каза нищо друго. Той не се отдалечи от мен, не се изтегли встрани, за да се откъсне. Говореше така, както управляваше самолета си… щом си избрал да летиш право напред, ще има не една, а две дупки в скалата.

Рязко дръпнах назад лоста, чудейки се откъде се взе този висок хълм, който бързо се отдалечи на стотици фута под нас и изчезна като безмълвна, тъмна звезда.

Никога не забравих този ден и начина, по който самолетът на Бийвън се изправи срещу хълма, крило до крило с моя, не надскачайки върха, докато не го направим заедно. Това беше последният ни полет заедно. Месец по-късно ние отново бяхме цивилни летци от мирновременните военновъздушни сили. Обещахме си да се видим след време — хората, които летят, винаги се срещат отново.

Когато се върнах у дома, започнах да тъгувам по времето, в което можех да участвам в прояви на майсторско пилотиране, но това продължи само до момента, в който разбрах, че подобни изпитания ме чакат и в летенето със спортни самолети. Открих въздушната акробатика, състезанията във въздуха и приземяването извън аеродрумите. Всичко това се правеше с малки самолети, които можеха да излетят и да се приземят пет пъти в рамките на разстояние, необходимо за едно излитане на F-100. Докато се радвах на новите си възможности, си мислех, че Бо е стигнал до същото откритие и че лети някъде из страната също като мен.

Но той не летеше. Щом напуснал военновъздушните сили, той се захванал със съвсем различна работа и започнал бавно да умира — агонизиращата смърт на пилот, обърнал гръб на летенето. Постепенно започнал да се задушава, облеченият в син костюм бизнесмен го погълнал, зазидал го в душен ъгъл зад стена от поръчки за покупки, схеми на продажби, чанти за голф и чаши за коктейл.

Веднъж, докато летях в пътнически самолет над Охайо, го зърнах в самолета. Имах достатъчно време да го наблюдавам и да разбера, че този мъж, който перфектно контролираше движенията на тялото си, не е същият човек, който летеше рамо до рамо с моя самолет към онази планина в пустинята. Той беше достатъчно учтив, за да ме разпознае, да ми пожелае лек ден, но не прояви никакъв интерес към разговор за самолети, чудейки се защо го гледам така странно. Настояваше, че е Бо Бийвър, че е твърде доволен от работата си за компания, която произвежда преси за изцеждане на пране и други изделия от пластмаса. „Има голямо търсене на тези стоки“, каза той „много по-голямо, отколкото човек би допуснал“.

Някъде дълбоко в очите му ми се стори, че зърнах мигновен проблясък на отчаяние — знак, даден от моя пленен приятел. Стори ми се, че дочух и един слаб вик за помощ. Но всичко изчезна за секунда, бе бързо замаскирано от бизнесмена, седящ всеки ден зад бюро и фирмена табелка с надпис: Франк Н. Бийвън. Франк!

Докато летяхме, знаехме, че онези, които се обръщат към Бо с Франк, демонстрират не особено приятелското си отношение към него. Сега тежкият бизнесмен правеше същото; той нямаше нищо общо с човека, когото бе затворил в едно тясно ъгълче и бе обрекъл на смърт.

— Разбира се, щастлив съм — каза той. — Забавно е да пилотираш F-100, но това не може да продължи вечно, нали?

Аз продължих да летя, Франк се върна към своята работа и повече не се видяхме. Със своя спокоен въпрос Бо беше спасил моя живот в пустинята, а в момента, в който той имаше нужда от помощ, аз не знаех какво да направя.

Бяха изминали десет години, откакто напуснахме военновъздушните сили, когато получих бележка от Джейн Бийвън: „Мисля, че ще се радваш да чуеш, че Бо напусна старата си работа и се върна към своята най-голяма любов — летенето. Сега работи с Америкън Авиейшън в Клийвлънд — сякаш е нов човек…“

Моят приятел Бо, си помислих, ми прощава. Зазидан в продължение на десет години, той най-сетне е разбил стената. Достатъчно си жилав, за да бъдеш убит, нали?

Два месеца по-късно се приземих на летището Каяхога в Клийвлънд и се насочих към фабриката на Америкън Авиейшън — отдалеч се виждаха строените в редичка прясно боядисани самолети Yankee, очакващи да бъдат доставени на собствениците си. И там иззад товарната площадка, на наклонената пътека Бо Бийвън излезе да ме посрещне. Мисля, че носеше бяла риза и вратовръзка — това не беше бизнесменът Франк, това беше моят приятел. Имаше само няколко незначителни следи от маската на Франк, Бо бе допуснал тяхното присъствие, тъй като те му служеха за целите на новата работа. Онзи мъж, който бе пленен и зазидан далеч от небето, сега бе възкръснал, чувстваше се добре и напълно контролираше своето тяло.

— Не трябва да изпращаш нито един от тези самолети на Изток, нали? — попитах Бо. — Може двамата с теб да изпробваме някой от тях.

— Можем още сега да вземем един — отвърна той, гледайки ме право в очите.

Сега неговият офис е офисът на директора по продажбите — претрупан с вещи кабинет с изглед към партерния етаж на фабриката. Там на една от площадките видях един олющен и очукан самолет F-100 c липсващ надлъжник и раздробено крило, който се бе изпъчил гордо и крепеше небето на покрива. На стената имаше снимка на два самолета Yankee, летящи един до друг над пустинята Невада. „Това ми изглежда познато“, каза той внезапно. Не знаех дали има предвид пустинята или формацията от самолети. Те и двете ни бяха добре познати — на мен и на Бо; бизнесменът Франк не познаваше нито едно от тези неща.

Разведе ме из фабриката, изглеждаше толкова спокоен на това място, където хората вдъхваха живот на метала и го превръщаха в спортни самолети. Така и той се бе върнал към живота, възкръснал в плътта, прикована за земята. Разказваше ми как запояват отделните елемени на машините, вместо да ги занитват, описваше предимствата на уютната кабина, изреждаше проблемите около проектирането на покриващия пласт и формата на щурвала. Делови разговор, включващ много технически подробности, но бизнесът сега беше със самолети.

— Добре, приятелю. Кажи ми как я караше през тези десет години? — попитах го аз, когато вече се бях отпуснал в колата, а той наблюдаваше пътя внимателно, без да се обръща към мен.

— Мислил съм много за това — започна той бавно. — Първата година, в която не летях, едвам се влачех към офиса през мрачните, облачни утрини. Мислех си за слънцето, там отвъд тях. Беше дяволски трудно.

Караше бързо на завоите, не отмествайки поглед от пътя.

— Първата година беше тежка, но към края на втората вече не се сещах за това. Понякога дочувах шума от самолетите над покрива от облаци и за миг си припомнях миналото. Също когато пътувах по работа до Чикаго и самолетът летеше над преградата от облаци в чисто небе. „Да, летях често, беше забавно, доставяше ми радост, чувствах се пречистен и всякакви други подобни глупости“. След това се приземявах, през деня работата ме поглъщаше, на връщане спях по време на полета и не се сещах за тези неща, нито на другия ден, нито на по-другия.

Сенките на дърветата затрепкаха по колата. „Не се чувствах добре в тази компания. Тя нямаше никаква връзка с продуктите, които познавах и от които се интересувах. Въобще не ме беше грижа дали ще продадат следващата преса, още един тон рециклиран боклук или още един камион с кофи, боядисани на ромбчета. Беше ми все едно“.

Спряхме пред къщата му, с бяла фасада и добре поддържана оградена морава, разположени в сянката на Мейпъл стрийт, в Шагрен Фолс, Чикаго.

— Не ме разбирай погрешно. Едва ли въобще някога, освен във времето, когато летях сам, съм си мислил за такива неща като проникването отвъд плътната стена от облаци над главите ни. Да, красиво е, приятно е да видиш чистия горен слой на облаците, докато отдолу те са мрачни и сиви. Но не смятам, че докато съм летял, са ме спохождали възвишени или религиозни мисли.

— Може би е било съвсем случайно, вероятно съм възкликнал наум: „Ето, Боже, аз съм тук и виждам света така, както ти го виждаш“. А Бог е казал: „Приех съобщението“, и това е било всичко. Или може би той е натиснал копчето на своя микрофон, за да се увери, че аз съм изрекъл тези думи.

— Винаги съм изпитвал блогоговение пред гледката, откриваща се там — над върха на облаците. Поразявал ме е самият факт, че съм там горе, кръжейки бавно над цялата тази величествена шир, движейки се покрай главата на огромна мълния, докато хората на земята се чудят дали да си вземат чадър. Мислех си за тези неща, докато се тътрех към служба… Тръгнахме към къщата и аз се опитвах да си спомня.. .Не, той никога не беше говорил преди по този начин, никога не беше изричал подобни неща на глас, откакто го познавах.

— Все още много малко хора знаят нещо за Американ Авиейшън — каза той след като,се навечеряхме. — Те или не са чували нищо, или смръщват вежди и казват: „О, това е бизнес, който ще се провали или вече е фалирал“. Не е толкова зле, защото след това мога да им изнеса следната реч: „Не, този бизнес няма да фалира, това е Американ Авиейшън. Разполагаме с хора, които са истински професионалисти и всякакви такива неща.“ А те наистина са професионалисти. Това е едно от нещата, на които държах, когато напуснах бизнеса с пресите за изстискаване на пране — не желаех да работя с банда… — исках да бъда в среда на истински специалисти.

Направихме преглед на самолета, който трябваше да бъде изпратен във Филаделфия, и тогава си спомних онова, което ми баше казала Джейн Бийвън предишния ден. „Зная малко за него, никога няма да го опозная. Бо стана съвсем друг човек, когато окончателно скъса с летенето. Нямаше никакви стимули, беше отегчен. Когато в крайна сметка напусна онази фирма, разполагаше с две превъзходни възможности. Едната беше голяма компания за производство на метали — там той би могъл да работи, докато се пенсионира, а другата — Америкън Авиейшън — алтернатива, която се появи малко след това. След първото му интервю вече знаех къде отиваме.“ Тя високо се засмя. „Той не спираше да говори: «В компанията за метали ще бъде чудесно, там ще се чувствам спокоен и сигурен» и други от тоя сорт, но за мен това бяха големи глупости… Беше ясно къде отиваме“.

Той насочи самолета към пистата за излитане — това щеше да бъде един от първите му полети след годините, прекарани на земята.

— Ето, имаш това, което искаше, Бо. Имаш собствен самолет. Пълен дросел, следваме осевата линия — открихме, че когато Yankee се движи върху затревена писта, в горещ ден, той не е самолет, който може да излети от късо разстояние. Отлепихме се от земята в края на пистата, дълго набирахме височина и заплувахме в плитчините на океана от въздух.

Десетте години отсъствие от света на летенето бяха оставили своя отпечатък дори у човек, който навремето демонстрираше класа в пилотирането, за която аз не можех да мечтая. Той не можеше да предвиди следващите си ходове, да прозре онова, което би трябвало да последва, беше твърде суров в контролирането на самолета и чувствителният малък Янки трепереше и подскачаше в ръцете му.

Бе странно, Бо изглеждаше ужасно спокоен. Беше непохватен и разбираше това, но в същото време знаеше, че неумелото пилотиране е нещо нормално за човек, който отново привиква към летенето. Бе уверен, че ще се справи бързо.

Той пилотираше Yankee no начин, който си спомняше от преди; управляваше го като северноамериканския F-100D. Нашият завой за насочване по избрания курс не беше лека и плавна смяна на посоката — крилото заора във въздуха при стръмния вираж със силно свистене. Бо възстанови хоризонталното положение на крилете — опит, съпроводен от силно плющене, като при удар с камшик.

Не казах нищо, не се засмях. В този момент за първи път разбирах какво усеща друго човешко същество и можех да проникна в мислите му. Видях не малък цивилен Yankee, носещ се напред със 125 мили в час и задвижващ витлото със сто конски сили, а модел D F100 — едноместен изстребител, порещ въздуха с тяга на двигателя от 15 000 фунта и изриг-ващ ярка светлина от форсажната камера. Земята под нас по-мътня, снабденият с бутони лост за управление ни даваше магическата власт само с едно докосване да завъртим света около нас или да го преобърнем наопаки, или да превърнем небето в черно море.

Самолетът нямаше нищо против тази игра, тъй като неговото приборно табло много приличаше на това на F-100. Щур-валът е лек и се върти по посока на часовниковата стрелка, сякаш управляваш Ферари, така че човек е изкушен да направи няколко бързи превъртания, просто за да се позабавлява.

Бо откриваше небето, което преди време бе познавал толкова добре. „Дали някога ще притежаваме самолет?“, се питаше Джейн навремето. „Надявам се, да, защото така той ще има възможност да пилотира. Не мога да ти обясня защо го иска — това, което става в главата и душата му, е непроницаемо за мен, но мисля, че летейки, се чувства по-добре, по-жив… може би това звучи много изтъркано, но зная, че животът придобива по-голяма стойност, когато може да лети.“ На мен това въобще не ми прозвуча изтъркано.

Бо се взря в хоризонта.

— Сякаш облаците ще се разкъсат тук. Какво ще кажеш — под или над тях?

— Ти управляваш самолета.

— Под тях.

Той избра това заради удоволствието от гмуркането. Дросел, самолетът изплющя с криле като прилеп, летящ на дневна светлина, и ние се спуснахме надолу към дърветата. Сега Бо мислеше в перспектива и изглеждаше щастлив, макар и да не се усмихваше. Крилете се изравниха на едно ниво и ние профучахме над Пенсилвания Търнпайк, насочвайки се на изток.

„Изпитва известен страх да се отпусне, да се довери на себе си“, правеше догадки Джейн. „Постоянно е нащрек, подозрителен е, изпитва известна неохота да се отдаде напълно на самолетите, така, както го правеше преди. Сега няма да допусне това. Бо не изпитва нужда да говори за тези неща. Той ги казва чрез летенето“.

Права си, Джейн. Всичко това се четеше в неговия начин на пилотиране — десетте години, прекарани на земята, искаха да изкрещят — сега, когато беше дошло време да лети отново, можех да усетя и болкатата му, че нашата мисия се свеждаше само до доставката на този самолет. Трябваше да летим право напред по този маршрут към Филаделфия, вместо да си поиграем, да правим лупинги и бавни преобръщания. Не беше нужно да казва и дума за това.

— Какво си спомняш от летенето по прибори? — го попитах.

— Нищо.

— Добре тогава, ти си на уредите. Аз ще контролирам подхода. Четири девет Лима, под радарен контрол сте, издигнете се и поддържайте височина от 3500 фута, завийте надясно, насочвайки се на един два нула градуса, докладвайте за прекосяването на едно шест нула градуса от осевата линия на радиолъча на Системата за радионавигация в Потстаун.

Исках да го затрупам с инструкции, но това нямаше желания ефект. Единственото, което успях да му дам, беше мишена, в която да се прицели, той прие тази цел и стреля, без опит да се измъкне. В ръцете му самолетът се издигна и плавно зави, а той си спомни всичко на глас.

Бях до него и можех да наблюдавам как той се учи да пилотира отново — въздушната струя разклащаше и подхвърляше самолета, пилотиран от човек, който в миналото беше превъзходен летец и какъвто вероятно отново щеше да стане.

„Смятам да се присъединя към клуба на летците, пилотиращи Yankee — ми беше казал преди полета.“ Бях чул и това: „Няма да бъде твърде скъпо, нали, да си взема един Cub или Champ, просто за да летя наоколо? Ще бъде добра инвестиция; ако цените на самолетите се покачат, вероятно наистина ще бъде добра инвестиция“.

Приземихме се като по конец, на летище ЗМ. То пак се случи — успях отново да погледна света с неговите очи — видях гладкия сребрист нос пред нас и стрелката на уреда, измерващ скоростта на въздушния поток. Оставяме опашка от дим след нас при финалния подход при сто шейсет и пет възела плюс два възела на всеки хиляда фунта гориво, включени спирачки, спуснат колес-ник, пуснати задкрилки, уравновесяваме самолета…

Двигателят J-57 нa F-100 гърмеше приятно в нашите уши, 85 % обороти на двигателя на финала, продължаваме да се спускаме надолу, задържаме скоростта на снижение с включени въздушни спирачки, готови сме да пуснем парашута. И двамата сме го опитвали през 1959, с F-100 през 1969, с Yankee в Невада, Пенсилвания.

След като докоснахме земята, той вдигна носа — толкова високо, че за малко щяхме да ожулим кила на опашката.

— Бо, какво правиш? — Бях забравил. Така вдигахме носа на самолета в онези дни, заради аеродинамичното намаляване на скоростта и за да запазим спирачния парашут. Разбира се, той също беше забравил защо пилотът вдига носа на самолета след като е докоснал земята.

— Какво отвратително кацане — каза той.

— Да, беше ужасно. Въобще не зная дали има някаква надежда за теб, Бо.

Но аз знаех, че има надежда. Защото моят приятел, който бе спасил живота ми, а след това беше мъртъв толкова време, летеше. Той бе жив отново.