Небето винаги е там

Навсякъде е о’кей

Сякаш някой бе запалил фитила на стофунтова бомба в два часа след полунощ, бе я хвърлил високо над нас в тъмното, докато спим в сеното, и обезумял бе профучал покрай нас.

Кълбо от огън живи ни разкъса на парчета, твърди като куршум капки дъжд се изсипаха като градушка над спалните ни чували, зли ветрове ни нападнаха като освирепели зверове. Трите ни самолета подскочиха обезумели, опъвайки въжетата докрай, напрягаха се да се освободят от тях, дърпаха се силно, хвърляха се встрани, забиваха ноктите си в тях в неистовото си желание да полетят с този полудял вятър.

— Джо, хвани подпората!

— Какво? — думите му бяха отнесени от вятъра и удавени сред дъжда и гръмотевиците. Внезапната светлина на светкавицата го прикова със силата на десет милиона волта, както и дръве-тата, разлетелите се листа и косо падащите дъждовни капки.

— ПОДПОРАТА! ЗАДРЪЖ ПОДПОРАТА!

Легна с цялата си тежест върху крилото — държахме Къба от двете страни, а той се опитваше да ни отнесе на крилете си, понасяйки се из долината.

Джо Джовенко — тийнейджър-хипар от Хиксвил, Лонг Ай-лънд, чиято единствена представа за гръмотевична буря се свеждаше до спомените му за далечно бучене над града в летните вечери, хвана здраво подпората, усука се като змия около нея и започна своята битка с вятъра, светкавиците и дъжда. Косата му се превърна в усукано кълбо от кичури, подскачащи по лицето и раменете му.

— ЕЙ, ЧОВЕЧЕ! — изкрещя той, секунда преди да бъде взривен следващият динамит. — НАИСТИНА НАУЧАВАМ МНОГО НЕЩА ЗА МЕТЕОРОЛОГИЯТА!

След половин час бурята се изтъркули далеч от нас и тъмнината ни обгърна — тиха и топла. Макар и да виждахме как небето просветва и тътне над хълмовете на изток, въпреки че гледахме предпазливо на запад за други светкавици, спокойствието се възцари и ние най-сетне се мушнахме в раздърпаните подгизнали спални чували. Бяхме мокри до кости, но веднага заспахме, всичките шест човека, и никой от нас не си помисли и за миг дори, че Прекосяването на Страната е нещо различно от осъществяване на най-смелите му желания. Нищо не можеше да обезсърчи няколко чудаци като нас. Това, което ни беше събрало и ни бе подтикнало да започнем тази авантюра или другояче казано — което бе довело тази авантюра при нас, беше любопитството, което споделяхме към другите хора, които живееха на нашата планета и в нашето време.

Може би заглавията във вестниците сложиха началото на това Приключение, или статиите в списанията, или новините по радиото. С тяхното безкрайно говорене за отчуждението на младото поколение, за пропастта между поколенията, превърнала се в дълбока бездна, която не може да бъде преодоляна, за единствената надежда, която хранят младите хора — да разбият тази страна на парчета, без след това да я построят отново… може би точно оттук започна всичко. Разбрах, че не познавам тези деца, също така си спомних, че не познавам човек, който да не е разговарял с желание със самите нас, в миналото, когато бяхме деца. Смятах, че имам какво да кажа на тези юноши, които поздравяваха с „Мир“, вместо със „здравей“, но не знаех какво точно трябва да бъде то.

Какво щеше да стане, ако пилот с малък самолет с криле от плат, се приземеше до пътя, за да предложи на нарамилия раница стопаджия разходка в небето? Или какво щеше да се случи, ако двама летци направеха място в своите самолети за две градски момчета, за да прелетят заедно около сто мили, или около хиляда мили; полет, който можеше да продължи седмица или две над хълмовете, фермите и равнините на Америка? Момчета, които не познаваха страната си и не бяха хвърляли поглед отвъд оградата на училището си или минаващата покрай града магистрала.

Кой щеше да се промени — децата или пилотите? Или може би и едните, и другите и каква промяна щеше да настъпи? Къде щяха да намерят пресечни точки и какво щеше да ги отдалечи едни от други, така че думите им да не могат да се чуват през огромната бездна?

Единственият начин да разбера това беше да предприема това пътуване и ето как Прекосяването на Страната започна.

Първият ден на август 1971 година беше мрачен и мъглив — всъщност следобедът беше такъв, времето през което пътувах към Ню Джърси. Приземих се на летището в Съсекс, за да се присъединя към другите.

Луис Левнер притежаваше Taylorcraft от 1946 и идеята да летим над непознати за нас места му допадаше. Избрахме за своя цел срещата на пилоти в Ошкош, Уисконсин, една достойна цел на това пътешествие, дори всички останали да се откажеха в последната минута.

Глен и Мишел Норман от Торонто, Канада, чуха за този полет и макар да не бяха точно тийнейджъри-хипари, също не познаваха тази страна и с нетърпение очакаваха да я разгледат с техния Luscombe от 1940. А там на моравата, където се приземих, стояха две момчета, които се бяха дегизирали като хи-пита, така че целият свят да разбере, че са такива. Дълги коси, спуснати до раменете, парцаливи превръзки през главата, изтрити джинси, раници и навити спални чували в краката им.

Единият от тях — Кристофър Каск, сериозно, кротко, почти безмълвно момче, беше спечелил стипендия „Реджентс“ в своя колеж, чест, с която бяха удостоявани само най-блестящите 2 % от всички ученици. Той обаче не смяташе, че колежите са най-добрите образователни институции за неговата страна, тъй като обучение, насочено единствено към намиране на добра работа, за него не бе истинско образование.

Джоузеф Джовенко бе по-висок от приятеля си, по-общителен и очите му пъргаво шареха наоколо с проницателния, внимателен поглед на фотограф. Той предричаше голямо бъдеще на видеолентата в развитието на изкуството.

Никой от нас не знаеше какво ще се случи, но предстоящата авантюра ни изглеждаше забавна. Хвърлихме нетърпелив поглед към небето, към мъглата и облаците, без много да приказваме, тъй като не знаехме как да разговаряме помежду си. Накрая кимнахме с глави, качихме спалните си чували на борда на самолетите, запалихме двигателите, понесохме се по пистата и излетяхме.

Сред шума на машините не можех да попитам момчетата как се чувстват във въздуха и за какви мисли се въртят в главите им.

Аз мислех за това, че първият ни полет нямаше да ни отведе твърде далеч. Облаците забъркаха сив бульон над гребените на планините на запад, а огромни късове мъгла димяха сред клоните на дърветата. Блокирани откъм запад, летяхме на юг десет мили, петнайсет мили и накрая погълнати от врящата супа, която непрекъснато се сгъстяваше около нас, се спуснахме надолу, за да се приземим на малка затревена писта в близост до Андовър, Ню Джърси.

Сред тишината на това място дъждът започна леко да трополи по крилете на самолетите.

— Едва ли бихме могли да наречем това добро начало — се обади някой.

Но децата не бяха обезсърчени.

— Цялата тази земя на Ню Джърси! — възкликна Джо. — Мислих, че е по-гъсто населена.

Докато разгъвах одеялото си в тревата, тихичко започнах да си тананикам мелодията на Насекоми, стойте далеч от моя дом, доволен, че не всички бяха посърнали от лошото време и с надежда за ясна зора, което би ни дало възможност да хвърлим поглед отвъд хоризонта.

Валя през цялата нощ. Дъждът барабанеше върху тъпана на платнените криле на самолетите, наподобявайки шума на тежки стъпки по чакълена настилка, и глухо отекваше, потъвайки в сухата трева. След минути той започна шумно да цопва в земята, превърната в блато. Към полунощ изгубихме надежда, че някоя звезда ще блесне на небето или че ще успеем да заспим в това мочурище; в един през нощта се натъпкахме, прегънати на две в самолетите, опитвайки се да подремнем. Към три часа пълното мълчание бе нарушено от Джо:

— Никога досега не съм виждал толкова проливен дъжд. Зората се разпука късно поради мъглата… четири дни ни преследваха мъглите и облаците и валеше дъжд. Четири дни, в които използвахме всяка добра възможност, за да летим, изплъзвахме се на бурите и ги заобикаляхме, скачахме от едно малко летище на друго и изминахме общо 62 мили в посока към Ошкош, от който ни деляха още 1000. Преспахме в хангар в Стродсбург, Пенсилвания, в офиса на летището в Поконо Маунтин, в клуба на училището за пилоти в Лейтън.

Решихме да водим дневник на нашето пътуване. След дълги разговори сред дъжда и мъглите започнахме да се опознаваме.

Джо вече бе убеден, че всеки аероплан притежава своя индивидуалност и характер и говореше как самолетът ето там в ъгъла на хангара, боядисан в синьо и бяло го изнервя.

— Не зная защо. Има нещо в начина, по който си седи там и ме наблюдава. Не го харесвам.

Пилотите подскочиха при тези думи и започнаха да разказват истории за самолети, чието поведение е било необичайно и необяснимо — когато излитат от невъзможно къси разстояния, спасявайки нечий живот, или издържат достатъчно дълго във въздуха над назъбените върхове на планините при повреден двигател. Говорихме за управлението на полета, за двигателя и вит-лата, след това за пренаселените училища и наркотиците, разпространявани в близост до тях, за това как рано или късно таеното в мислите се случва в живота. Навън бе мрачно и валеше дъжд; вътре в кабината кънтяха гласове или се носеше шепот.

В дневника ние записвахме всичко, което смятахме, че не можем да изговорим на глас.

„Това наистина е нещо!“ — написа Крие Каск на четвъртия ден. „Всеки ден е наниз от изненади — случват се някои наистина немислими неща. Човекът ни даде под наем своя Мустанг, даде ни своя Кадилак, разрешават ни да нощуваме на летищата и наистина правят всичко възможно, за да се чувстваме добре. Няма никакво значение къде се намираме или дали някога ще стигнем до Ошкош. Навсякъде е о’кей.“

Отзивчивостта на хората беше факт, в който децата не можеха да повярват.

— Често се разхождаме с Крие из универсалните магазини — каза Крие, — или просто вървя след него по улиците и наблюдавам как хората го гледат. Косата му беше по-дълга, отколкото е сега. Подминават го и извръщат глави, някои дори спират, правят гримаси или подхвърлят някоя забележка. Не го одобряват. Можеш да видиш антипатията в очите им, без въобще да го познават.

След тези думи на Крие започнах да се вглеждам внимателно в лицата на хората, които наблюдаваха с интерес нашите хипита. Всички изглеждаха шокирани, когато ги виждаха за пръв път, по лицата им се четеше същото слисване, което изпитах и аз в началото. Но ако някое от момчетата имаше шанса да проговори, възможността да покаже, че те са мили деца, които нямат намерение да пускат бомби и да хвърлят всичко във въздуха, тогава този проблясък на враждебност мигновено изчезваше.

Над планинските била в западна Пенсилвания отново бяхме хванати в капана на лошото време. Върнахме се назад, направихме кръг и се приземихме в едно продълговато поле, осеяно с купи сено, някъде до Ню Махонинг.

Едва стъпихме на земята и видяхме как към нас се приближава камион, който се носеше леко из мокрото стърнище, издавайки мек, хрупкав звук.

— Някакъв проблем ли има? — бяха първите думи на фермера, скочил от камиона. След като видя хлапетата, той се намръщи.

— Не, сър — отвърнах. — Малка неприятност. Облаците се спуснаха твърде ниско и решихме, че е по-добре да се приземим, отколкото да връхлетим върху някой хълм. Надяваме се, че нямате нищо против…

Той кимна.

— Разбира се. Всички са добре, нали?

— Благодарение на вашата нива. Чувстваме се чудесно. След три минути върволица от камиони и коли се проточи по черния тесен път, минаващ покрай мястото, където бяхме кацнали. В околността настъпи оживление.

„… Видях ги да летят ниско над нивата на Нилсън ей там. Реших, че имат проблем с машината. След това се появиха още два, спуснаха се надолу и изведнъж настъпи тишина. Не разбрах какво всъщност се случи.“

Фермерите с техните високо подстригани глави и гладко избръснати лица, се взираха в дългите коси и парцаливите препаски и примигваха в недоумение.

След това чуха Джо Джовенко да казва на Нилсън:

— Това ферма ли е? Истинска ферма? Никога не съм виждал истинска… Израсъл съм в града… това царевица ли е, и така расте от земята?

Начумерените лица се проясниха и по тях заигра усмивка като бледа потреперваща светлина на свещ.

— Да, това е царевица, синко, тя така расте. Понякога се тревожим за нея. Ето този дъжд. Твърде много дъжд се изваля, а и силният вятър — всички посеви са покосени на земята — големи неприятности.

Приятна гледка.

Човек можеше да прочете мислите на тези хора, вглеждайки се в очите им. Хипитата, които ги накараха да зяпнат от удивление, им изглеждаха навъсени и мрачни — хора, които не ги е грижа дали ще вали, или ще е слънчево, какво става със земята и посевите… хора, които не правят нищо друго, освен да се скитат из страната. Но тези момчета, които стояха сега пред тях — не, те не бяха от този сорт хора, това веднага можеше да се разбере.

Когато облаците откриха билото на планината, ние им предложихме кратка разходка във въздуха, но никой от тях не бе готов да полети. Тогава запалихме двигателите, отделихме се от сеното, поклатихме криле за сбогом и продължихме напред по своя път.

„Удивително!“ — написа Крие в дневника същата вечер. „Приземихме се в една нива и разговаряхме с фермери, които говореха с шведски и ирландски акцент — не знаех, че могат да се срещнат такива хора в Пенсилвания. Всички бяха толкова мили. Приятелски настроени. Това наистина отвори очите ми. Много от естествените ми защити бяха разбити. Не се тревожи за нищо, уповавай се на нещата, които се случват. Всичките ми дребни планове за бъдещето бяха сериозно разклатени. Вече не съм сигурен в нищо и това е добре, защото така се отпускам, оставям се на потока от събития.“

От този ден нататък летяхме в ясно, синьо небе над земя с чисто зелено покривало и пръснати тук-там ферми като изкласили слънчогледи.

След всичко, което научиха на земята, Крие и Джо бяха готови да поемат сами управлението на самолетите. Първите им часове с инструктор бяха проведени при летене във формация.

— Малка корекция, Джо, МАЛКА КОРЕКЦИЯ! Искаш да задържиш другия самолет точно на… ето там. Добре. Правиш го, ти пилотираш. Малка корекция сега. Дай още малко мощност, сега леко отпусни. МАЛКА КОРЕКЦИЯ!

Не след дълго можеха да управляват самолети, които летят във формация. Това бе много тежка работа за тях, а и те я правеха още по-трудна, отколкото беше. Въпреки това бяха напълно погълнати от нея и чакаха като хищници момента на излитането, за да се хвърлят със стръв в управлението на машините.

След това започнаха да излитат сами… в началото това бе истинско бедствие, създаващо паника — клатушкаха се и вървяха на зиг-заг, засилвайки се по настилката, издигаха се в последния момент над светлинките на пистата и белоснежните маркери, прострели се от двете й страни. Когато започнаха да правят нещата по-гладко, започнахме да упражняваме блокиране на двигателя поради загуба на скорост, бързо въртене при вертикално спускане или едновременно приземяване на двата самолета и накрая те се научиха да приземяват машините сами, поглъщайки жадно всичко, на което ги учехме.

Всеки ден ние научавахме много неща за техния живот и език. Опитвахме се да говорим хипи, моята тетрадка се превърна в речник на този език. Джо настояваше да сливам звуковете и думите и да говоря неясно. Упражнявахме изречението: „Хей, мен, какво става?“, повтаряхме го отново и отново, но това беше по-трудно от летенето във формация… никога на успях да го направя както трябва.

„You know“ — каза Джо — означава „хъм-м“ или „пфу“. „Right on“ означава „Определено съм съгласен“, изреди той само най-очевидните изрази.

— Какво значи — попитах, — да „правиш сцена“?

— Не зная. Никога не съм правил това.

Макар и в моя речник да имаше много думи, свързани с наркотиците (наричаха марихуаната Мери Джейн, трева, гърне, боклук, пушек…; „nick“ беше торбичка с трева от пет долара, „spaced out“ описваше състоянието, в което изпадаше пушачът), никое от децата не носеше в себе си наркотик по време на нашето Приключение. Това ме изненада, защото си мислех, че всяко хипи изпушва по пакет марихуана на ден. Попитах го за това.

— В повечето случаи го правиш от скука — каза Крие, което обясняваше защо въобще не видях наркотици у тях. Борбата с бурите, кацане в ниви, осеяни с купи сено, уроците за летене във формация, излитане и приземяване — скуката не беше проблем, с който се сблъскахме.

По средата на моето езиково обучение забелязах, че хлапетата започват да използват жаргона на летците, без да разполагат с някакви речници.

— Хей, човече — обърнах се към Джо един ден, — тази дума „rushing“, нали знаеш, нещо не я чаткам. Как я използваш, you know, в изречение?

— Можеш да кажеш „Човече, I’m rushing“ — това е усещането, което изпитваш, след като си се напушил — чувстваш как върхът на врата се навлиза в задната част на главата ти.

Той се замисли за малко, след което изведнъж се развесели.

— Чувстваш се по същия начин, както когато се измъкваш от свредела. Веднага разбрах какво означава тази дума.

Изрази като „опашно плъзгане“, „финален подход“ и „лупинг“ започнаха да се появяват в техния речник. Те се научиха да завъртат витлото с ръка, за да стартират двигателя, внимателно следяха какво правим при всяко хлъзгане и занасяне, при приземяване на малко пространство или излитане от нива с мека земя. Улавяха всеки детайл. Един ден Джо ме извика на задната седалка на Къба.

— Ще ме научиш ли да тримувам?

Той не ме чу, но аз се изсмях на това. Само преди седмица „trim up“15 беше нещо, което той правеше на коледната елха4. Една вечер, докато стояхме около огъня, Крие попита:

— Колко струва този самолет? От колко пари се нуждае човек, за да лети с него една година?

— 1200 долара и 1500 долара — му каза Лу. — Летиш за два долара на час.

Джо беше крайно изненадан.

— Хиляда и двеста долара!

След което настъпи дълга тишина.

— Това е само по 600 долара на човек.

Срещата в Ошкош беше панаир, който не ги впечатли особено. Те не бяха така обсебени от самолетите, no-скоро ги привличаше идеята за самото летене — караш мотоциклет в небето, оставяйки пътищата и колите зад себе си, пътуваш, за да откриеш Америка. Все повече и повече тази идея поглъщаше мислите им.

Рио, Уисконсин, беше първата ни спирка по пътя назад. Там качихме 30 души в самолетите, за да ги разходим в небето над града. Момчетата помагаха на пътниците да се качат в кабините и обясняваха на онези, които бяха дошли само да погледат, как се чувства човек там горе и как се пилотира самолет. Те установиха, че е съвсем възможно човек да прекара ваканцията си и по този начин, ако разполага със собствен самолет. Този следобед спечелихме 54 долара, с които купихме бензин, масло и храна за няколко дни. Дните в Рио — град, който ни предложи гостоприемството си и и ни гощаваше със салати, хот-дог, боб и лимонада, компенсираха онези наши вечери, които бяха изгубени сред мокри спални чували и хапещи ни гладни насекоми.

Там Глен и Мишел Норман се разделиха с нас и отлетяха на югоизток, за да се срещнат с техни приятели и продължат разходката си из страната.

„Няма нищо по-поетично или по-радостно-тъжно — написа Крие в дневника, — от гледката на отлитащия далеч в небето твой приятел.“

Тръгнахме на юг, сега бяхме четирима в два самолета, летяхме все на юг, след това на изток и отново на север.

В този понеделнишки следобед видяхме само още два самолета във въздушното пространство над Чикаго.

През 1984 г. тръгнахме коне и леки двуместни коли по пътищата, също впрягове от по три коня, които теглеха рало в нивите.

Последната вечер се приземихме в нивата на мистър Рой Нютон, не много далеч от Пери Сентър, Ню Йорк. Поговорихме с него и поискахме разрешение да прекараме нощта на негова земя.

— Разбира се, можете да останете тук — каза той. — Освен ако не палите огън. Сламата наоколо…

— Никакъв огън, мистър Нютон — обещахме ние. — Много сме ви благодарни.

По-късно Крие се обади:

— Със сигурност можеш да избягаш със самолет, ако си извършил убийство.

— Убийство! Крие, какво говориш?

— Представи си, ако бяхме дошли тук с кола или с колела, или пеш. Какви щяха да бъдат нашите шансове да останем тук? Но щом се придвижваме със самолет и се стъмва, ние сме добре дошли.

Не е много справедливо, но действително бе така. В това отношение пилотите бяха привилегировени и хлапетата можеха да се възползват от това.

На следващия ден се приземихме на летището в Съсекс, Ню Джърси, и Приключението формално приключи. Десет дни, 2 000 мили, трийсет часа в небето.

— Тъжен съм — каза Джо. — Всичко свърши. Беше велико. Късно през нощта на същия ден отворих дневника още веднъж и забелязах, че Крие Каск е вписал още нещо.

„Научих ужасно много неща. Това отвори очите ми за света, който съществува отвъд Хиксвил. Вече имам друг поглед за нещата. Мога да заставам встрани от тях и да ги преценявам по друг начин. Осъзнах, че това е много важно не само за мен, но и за всеки друг, за хората, които срещахме. Разбрах го, докато нещата се случваха — преживяването беше шеметно. В резултатат от това някои много осезателни и други не толкова осезателни промени настъпиха в моя начин на мислене. Благодаря.“

А това е моят отговор, можем да кажем това на хлапетата, които поздравяват с „мир“ вместо със „здравей“. Думата, която търсех, е „свобода“ и благодарение на благосклонността на един лек самолет с разръфани криле, купен на втора ръка, ние успяхме да им покажем какво сме имали предвид.