Небето винаги е там

Под дивана

Тук предпазните колани в самолетите са различни. Вместо с ремък със закопчалка, ти си опасан с каиши четири пъти — здрава примка, в която се чувстваш като муха в мрежата на паяк. Парашутите също са различни. Цялата паяжина от ремъци се събират в един-единствен метален сандък, който ако бъде обърнат и силно ударен, веднага изхвърля навън своето съдържение. Всички карат в лявото платно по шосетата край аеордрума, говорят с ирландски акцент за шасита вместо за колесници, за стръмни завои вместо за виражи. Не е трудно да се почувстваш самотен чужденец в Ирландия.

Аеродрумът представлява голям зелен квадрат със страна около 3000 фута, по който припкат овце, изведени на паша. Те лесно се подплашват, но все пак се налага да бъдат прогонени оттам с едно ниско прелитане преди приземяването.

На тази морава в един неделен следобед се появи един Taylorcraft с изцяло остъклена кабина и малък едноредов двигател Auster. Пилотът на самолета се казваше Били Риърдън и първото нещо, което направи, след като се запознахме, бе да предложи на самотния чужденец разходка с неговия самолет.

Това беше една от онези истории за паралелни светове, описвани в научнофантастичните романи, в които животът само на пръв поглед е съвсем обикновен. Витлото се завъртя по посока на часовниковата стрелка, вместо в обратната посока, както е в Америка. Лостът зе управление не беше свързан с жици под пода на кабината, а със странен комплекс от скоби под панела с инструменти; стрелката на оборотомера не се плъзгаше плавно от ниски към високи обороти, а потръпваше с бързи, резки отскоци, сякаш уловена във филм със стоп кадри.

Самолетът се отлепи от земята и се понесе над каменните стени и смарагдовозелените огради от жив плет нагоре в небето, което бе поразително същото като това у дома. Летяхме двайсетина минути, Били Риърдън демонстрираше характера на своя самолет, така както прави всеки пилот във всяка страна. Два пъти приземих самолета и тези приземявания бяха сред най-лошите, които някога бях правил, но Били тактично се опита да ме извини за това, надявайки се, че аз ще му повярвам.

— Трябва ти поне час, за да свикнеш с него. Двигателят блокира, когато намалиш скоростта до 28 мили в час — приземяваш го и чуваш внезапен силен шум.

Харесах Били Риърдън заради тези негови думи.

Дни по-късно отидох на вечеря в къщата на Джон Хътчинсън — англичанин, пилотириращ ВАС-111s за компанията Еър Лингус, собственик на Моrапе Parasol от 1930, самолет, който бе ремонтирал една година. По стените на къщата му бяха окачени снимки на самолети, точно както у дома; по рафтовете бяха подредени книги за авиация, такива, каквито имах и аз.

След вечерята той каза:

— Нека да ти покажа… най-красивия… — и на колене и лакти залази под дивана във всекидневната, опитвайки се да измъкне оттам нещо много тежко. Това беше черен стоманен цилиндър от двигател Salmsonc, принадлежал на Моrапе с 230 конски сили.

— Не е ли хубав?

Цилиндърът блестеше като печатарско мастило, а охлаждащите перки събираха в себе си проникналата в стаята светлина.

На колко хора би могъл да покаже това, на кого би могъл да признае, че държи част от стар двигател под канапето си. Вероятно само на някой свой съгражданин-летец. Бях поласкан от оказаната ми чест.

— О, наистина красив цилиндър, Джон. Разкошен. А това какво е? Три дупки за свещи?

— Не, това е за пусковия електрод…

Седмица по-късно се запознах с друг пилот на Еър Лингус, който държеше своя Tiger Moth на същата осеяна с овце зелена ливада, от която отлетях. Гласът на Роджър Кели, като изключим дъблинския акцент, звучеше като гласовете, които чувах все по-често през последните няколко години.

— Фактът, че върху разрешителното ти за летене има печат от Гражданската авиация не означава, че си станал по-добър пилот — каза той. — Един ден тези пилоти, които летят само за пари, ще изгубят всичко — при инцидент със самолета и поражения в кабината, ако останат само с лост и щурвал в ръка, те няма да знаят какво да правят.

Миг след това добави:

— Когато оборудват с радиовръзка моя Moth, ще се откажа от летенето.

Тогава разбрах, че летецът, напуснал границите на своята страна, не се чувства чужденец, където и да се намира. В която и част на света да попадне, за него винаги има шанс да намери цилиндър за двигатал, скрит под нечий диван; както и да открие друг летец, който го е сложил там и смята, че това е най-красивото нещо на света.