Небето винаги е там

Толкова много глупаци

„Проблемът не е в това, че има толкова много пилоти — каза веднъж един мъдър човек — просто сред тях има твърде много глупаци.“

Има ли летец, който не би се съгласил с това? По време на всичките полети в живота ми, които са толкова много, колкото листата в гората, съм следвал стриктно инструкциите за пилотиране. Летял съм в определения коридор, на посоченото разстояние от пистата между втория и третия завой след излитане — стриктно следвана височина, ако се наложи принудително кацане след отказ на двигателя. Виждал съм от моя Нед как някой тъпанар бръмчи безгрижно през рисковите две мили на финалния подход преди приземяване, форсирайки самолета до предела на възможностите му, без въобще да допусне съществуването на малшанса перката на витлото да престане да се върти.

В такива случаи трябваше да се отклоня от своята схема на пилотиране, отпускайки газта, вирвайки нагоре носа на самолета, за да убия скоростта и да спася това, което можех. Обяснявах на командното табло пред мен, че там долу под мен лети пилот с чамова глава, без да го е грижа, че когато не спазва правилата за пилотиране, разбива модела на летене на всеки друг, който би се опитал да поддържа необходимата дистанция от него. Защо съм толкова раздразнен от немарливостта на пилотите — аз, който не сипя ругатни дори когато се сблъсквам с демоничната глупост на шофьорите по магистралите, защо съм така враждебно настроен към летците? Защо е така?

Говоря така грубо, защото бих могъл да очаквам отделни прояви на небрежност от някой, който пълзи по повърхността на земята, но от онзи, който е избрал да лети в небето, очаквам да бъде безупречен. Когато се сблъскам с безотговорността на някой пилот, за мен това е съсипващо разочарование.

Твърде много глупави пилоти. Да, наистина. Ако всеки летец е толкова добър авиатор, колкото съм аз или ти, то тогава днес не би имало конфликти сред овластените хора в авиацията, както и не биха възниквали въпроси относно нейното бъдеще.

Отговорът на всичко това е образование. Научете този глупак да следва правилата за летене, показвайки му как се прекършва мощта на машината в онази последна фаза преди приземяване! Направете нови двигатели, към които да има задължително указание, че биха могли внезапно да престанат да работят поне веднъж на всеки 5 000 часа във въздуха, и ние ще имаме добри пилоти навсякъде по света.

Така че аз негодувах, яростно избухвах, мърморех на командното табло, сочейки мястото, където се приземяваха нарушителите (те се втурваха безразсъдно към пистата и самолетът им подскачаше като топка при приземяването); наблюдавах ги от земята, обзет от гняв.

Веднага щом слезеха от машините и стъпеха на пистата, те ставаха нормални човешки същества — приятни, усмихнати, приветливи — и за миг не се замисляха каква поразия бяха направили, нарушавайки ритъма на моята великолепно изработена схема за приземяване. Гледах ги втренчено, накрая поклащах глава и безмълвен си отивах.

Това обаче се случи и на мен — при едно приземяване аз със сила се врязах в пистата. Аз… Такова приземяване!

Макар и никой да не ме наблюдаваше, макар и да знаех, че никога повече нямаше да направя това, случилото се беше обезпокоително.

Тревогата ми се усили, докато бях в един малък град в Айова. Летях при залез слънце над тясна, обрасла в трева писта, край която се виждаха само врабчета и чучулиги.

Три самолета ме следваха. Те бяха пилотирани от 1) човек, извършващ търговски чартърни полети, 2) капитан от гражданското въздухоплаване, който бе в отпуска и 3) студент, учещ за трета година в колеж, пилотиращ първия самолет, който някога бе притежавал.

Вече притъмняваше и аз се притеснявах за момчето. Завих, спускайки се надолу, за да се приземя. По някаква незнайна за мен причина се забавих в овладяването на изгубилия равновесие самолет — бях изцяло погълнат от усилието да го насоча напред… приземихме се, използвайки и последния фут от пистата. Капитанът се приземи след мен, използвайки голяма дължина, загрявайки пистата до червено също като мен. След него и третият пилот, при тези обстоятелства, кацна също така лошо като нас. Слязохме от машините, объркани, изнервени, крайно възбудени.

— Спенс, тази писта е трудна — обърнах се към капитана. — Помисли, младият Стю може да се е отдалечил!

— Не зная. Имаше лошо ниско течение там в края на пистата… И тримата сбърчихме чела и зачакахме.

Стю не тръгна веднага към пистата. Той се спусна ниско над тревата и направи нещо странно: зави обратно и се приземи от противоположната посока. Красиво като картина на Амендола1… самолетът му докосна в три точки земята, полюшвайки се леко, измина няколкостотин фута и спря. И тримата потънахме в мълчание.

В тази тишина младежът изключи двигателя и слезе от самолета.

— Какво става, момчета? — каза той с неуважителния тон на млад и неопитен човек. — Как така се приземихте по посока на вятъра? От едно момче се очакаква да кацне срещу вятъра, нали?

Никой не наруши нашето мълчение и той продължи:

— Дик, Спенс, Джон, защо се приземихте по посока на вятъра? На мен се падна жребият да бъда говорител на групата на опитните пилоти, ние тримата имахме общо повече от 15000 часа в небето.

„виж стю приземихме се по посока на вятъра…а-м-м…приземихме се по посока на вятъра защото не искахме слънцето да ни заслепи. замайваш се когато това слънце свети право в очите ти през витлото…“, казах аз тихо и бързо, надявайки се, че някой от другите двама ще се намеси и бързо ще смени темата.

— Какво искаш да кажеш? — попита Стю озадачен. — Слънцето вече беше залязло. От десет минути то е скрито зад хълма. Кажете ми, кажете ми, момчета… вие не го направихте по погрешка, това не беше… грешка, нали?

„добре да виж стю аз водех групата и се приземих от тази посока щом искаш да знаеш направих грешка и спенс и джон ме последваха, това се случи, гладен съм момче денят беше толкова дълъг нали спенс. със сигурност трябва да хапнем хайде да тръгнем надолу по пътя и да намерим нещо за вечеря…“

— ПО ПОГРЕШКА! Има ветропоказател! Да сбъркате и тримата, трима блестящи пилоти… ДА СЕ ПРИЗЕМИШ ПО ПОСОКА НА ВЯТЪРА ПО ПОГРЕШКА!

Днешната младеж е научена да дразни другите по този начин.

Тогава той започна да се смее и сподави смеха си едва когато усети нашите свирепи погледи, които му дадоха да разбере, че за нас това въобще не е забавно и той незабавно ще бъде хвърлен в реката, щом не проявява уважение към по-възрастните пилоти.

Наближава краят на историята. При всеки подобен случай, когато мъже като нас, с посивели бради, които летят от четиридесет години, се приземят по погрешка на друго летище, трябва да кажем, че нашите собствени глави са направени от… че глупаците в небето сме ние.

Какво трябва да бъде направено, щом толкова добър пилот като теб и като мен в отделни моменти може да се заблуди?

Отговорът не се променя. Обучение. Но специалното обучение този път трябва да е следното — без значение колко пъти сме кацали и сме се издигали в небето, никога не трябва да си позволяваме да пилотираме по навик, като в просъница. С натрупването на опита трябва да дойде и знанието, че колкото по-добре се справяме, толкова по-стряскаща и непоносима става глупостта, която проявяваме.

Това се нарича обучение. Нито един от нас тримата не беше се приземявал по посока на вятъра през последните две години и е възможно това да не ни се случи никога повече. Обещаваме, служейки вярно на авиациата, че още първия път, когато Стю се приземи по посока на вятъра, на него няма да му бъде дадена възможност някога да забрави това.