Небето винаги е там

Представи си тъмнина

Представи си тъмнина. Над теб, под теб, навсякъде около теб. Не катраненочерен мрак, просто тъмнина без хоризонт или луна, които да ти дадат посока или мъждукаща светлинка.

Представи си червена светлина. Мека, нежна светлина там пред теб — на командното табло. Едва различаваш циферблатите на двайсет и двата уреда с призрачно тънки стрелки, които сочат към бледи, неясни цифри. Оставяш се на нежната червена светлина, която се разлива и те обгръща. Ако се взреш, би могъл да видиш лявата си ръка върху забуления в мрака лост за управление на тягата, а дясната — върху обсипаната с бутони ръчка на лоста за управление на самолета.

Но не се напрягай да видиш предметите в кабината, гледай само навън и в дясно от себе си. Десет фута те делят от плек-сигласа, който поддържа налягането около теб, и това е пространството, потънало в примигващата червена светлина.

Летиш залепен до лявото крило на водещия самолет във формацията. Знаеш, че самолетът е F-86F; че крилете му са наклонени под ъгъл от 35 градуса; че във фюзелажа са поместени J47-GE-27, реактивен двигател с аксиален поток, шест петдесет калиброви картечници, кабина като твоята и един мъж. Можеш единствено да си представиш всичко това, виждаш само мъждукащата червена светлина.

Представи си звуците. Стенанието на динамото зад теб — злокобно, приглушено и неспирно. На потъналото в полумрак табло пред теб уредите ти казват, че двигателят е достигнал 95 % от своите обороти; че горивото го захранва с налягане от 200 фунта на квадратен инч; че налягането на маслото в лагерите е 30 фунта; че температурата на изходната тръба зад горивната камера и въртящото се колело на турбината е 570 градуса по Целзий. Чуваш стенанието.

Можеш ли да си представиш звуците? Лекото пращене в порестия каучук на слушалките в предпазния шлем. Пращене, което трима други мъже в радиус от 60 фута чуваха в момента. В радиус от 60 фута на височина от 36 000 фута, четирима мъже летяха сами и заедно, профучавайки със свистене през мрака и редкия въздух.

Натискаш бутона с левия си палец и другите мъже могат да те чуят, да разберат как се чувстваш на разстояние от седем мили над земята, която не можеш да видиш. Земята е тъмна, погребана под слоеве, слоеве мрак. Но ти не говориш, нито пък те. Четирима мъже, останали насаме с мислите си, следват проблясващата светлина на водача във формацията.

Всичко останало в твоя живот е съвсем обикновено, делнично банално. Ходиш в супермаркета, минаваш през бензиностанцията, казваш: „Хайде де излезем да вечеряме навън довечера!“. Но понякога се озоваваш далеч от този свят. Там високо в онзи мрак под обсипаното със звезди небе. — Проверка на кислорода.

Плъзгаш самолета леко встрани от проблясващата светлина и се вглеждаш в слабата червена светлина в кабината. Скрита в ъгъла на таблото стрелка посочва 2–50. Сега палецът ти натиска копчето за микрофона, защото има причина да говориш.

Твоят собствен глас звучи странно в ушите ти след дълго продължилата тишина.

— Проверка в номер две, кислородът е нормален — 2–30.

— Проверка в номер три, кислородът е нормален — 2–30.

— Проверка в номер четири, кислородът е нормален — 2–30. И отново се въдворява пълна тишина, затваряш се в себе си, взрян в премигващата червена светлина.

По какво се различавам от човека, който стои зад мен на опашката в кварталната бакалница. Може би той си мисли, че аз съм различен, защото имам работа, която изглежда бляскава и престижна — пилот на изтребител. Сигурно гледа на мен според представите, които си е изградил от кадрите в кинопрегледите, и от сребристите, бързо менящи се фигури в небето по време на авиошоу. Киното и скоростта наистина са част от моя живот, така както подготвянето на годишния отчет за бюджета е негова. Моята работа не ме прави по-особен. Все пак зная, че се различавам от него в едно — разполагам с добър шанс, с който човекът до мен не може да се похвали. Мога да отида на места, които той никога няма да види, освен ако не погледне нагоре към звездите.

Но не моята работа ме разделя от онези, които прекарват живота си на земята, а въздействието, което това високо, самотно място упражнява върху мен. Преживял съм неща, които не могат да се сравнят с нищо друго, които той никога няма да изпита. Дори само представата за реалността на пространството извън тази кабина е едно твърде странно, неповторимо усещане. Само на единайсет инча вдясно и на единайсет инча вляво от мен се простира атмосферата, в която човек не може да живее — едно място, на което той не принадлежи. Бягаме през нея като уплашени елени, който прекосяват открита ливада, знаейки, че ако спрат, това означава покана към смъртта.

С леки машинални движения на ръката премествам лоста, за да запазя разположението си спрямо мигащата светлина на водещия самолет.

Ако беше ден, щяхме да се чувстваме у дома. Един поглед надолу щеше да ни разкрие планини и езера, магистрали и градове, познати неща и места, към които спокойно бихме могли да се насочим. Но не беше ден. Плувахме сред тъмно море, което скриваше земята от очите ни. Ако двигателят откажеше и нямаше място, към което леко да се плъзна, нямаше никакъв смисъл да се двоумя. Ако оборотите на двигателя спаднеха до нула, моят самолет можеше да се носи във въздуха стотици мили, но щом суплото изстинеше, от мен се очакваше да дръпна ръчките, да натисна бутона за катапулта и да полетя в тъмното с моя парашут. Когато е ден, от мен се очаква да спася самолета и да го приземя. Но сега е нощ, навън е тъмно и аз не мога да видя земята.

Двигателят бръмчи успокоително и звездите са все още там. Следваш менливата светлинка и се чудиш.

Ако сега двигателят на водещия формацията самолет спре да работи, какво бих могъл да направя, за да помогна на пилота му? Отговорът е прост. Нищо. Той е на двайсет фута от мен, но ако се наложи да потърси помощта ми, аз ще бъда толкова далеч от него, колкото е и Сириус. Не мога да го взема в моята кабина или да задържа самолета му във въздуха или дори да го насоча към място, подходящо за кацане. Бих могъл само да съобщя на спасителния отряд къде се намира и да му кажа: „Късмет“, преди той да катапултира в мрака. Ние летим заедно, но сме толкова сами, колкото и звездите в небето.

Спомняш си разговора със твой приятел, който направи точно това, напусна самолета си през нощта. Двигателят му беше в пламъци, другите пилоти от формацията бяха напълно безсилни да му помогнат. Когато самолетът му започнал да пада надолу, един от летците извика в слушалките: „Не чакай твърде дълго, за да се измъкнеш навън“. Тези отчаяни думи бяха последните, които той чу, преди да изчезне в нощта. Сега тук летеше мъжът, който бе казал: „Не чакай твърде дълго…“, на човека, с когото бе летял, с когото бе вечерял, с когото се бяха смели на едни и същи шеги.

Четирима мъже летяха сами и заедно в нощта.

— Проверка на горивото.

Още веднъж гласът на водача проряза тишината, нарушавана единствено от монотонното бучене на двигателя. Още веднъж се дръпвам леко встрани, след като хвърлям поглед на едва виждащата се в полумрака стрелка.

— Проверка, номер две, 21–100 фунта.

— Проверка, номер три, 22–100 фунта.

— Проверка, номер четири, 21–100 фунта. Изтегляш се назад към групата, по-близо до блещукащата червена светлина.

Бяхме излетели точно преди час, а уредът за измерване на горивото вече показваше, че е време да се приземим. Изпълнявахме безусловно неговите указания. Странно е с какво уважение се отнасяхме към този уред. Хора, които не изпитваха особен респект към законите, създадени от човека, нито към тези, създадени от Бога, почитаха толкова много едно техническо приспособление. Не можеш да пренебрегнеш това, което приборът ни казва, при това заплахата от наказание не е мъглива и отдалечена в бъдещето. „Ако не се приземиш скоро“, говори той студено, „двигателят ти ще спре, докато си във въздуха и ще трябва да скочиш с парашут в мрака“.

— Проверка преди кацане, въздушни спирачки … сега. Чувам силен рев в мрака, когато двете метални плочи-спирачки застават на пътя на въздушната струя. Червената светлина продължава да проблясва, но сега бутам лоста напред, за да я следвам по пътя й надолу, към невидимата земя. Отвлечени мисли се стрелкат към дълбините на съзнанието ми, трябва да се концентрирам върху стръмното спускане на стегнатата формация. С доближаването на земята мисля все повече за сигурността при пилотирането, сега в главата ми мигновено възникват и неусетно изчезват представи за обикновени, конкретни, свързани с всекидневния живот неща.

Дръпни се малко встрани, твърде близо си до крилото му. Бъди внимателен, не позволявай завихрянето на въздуха да те изхвърли извън формацията.

Турбуленцията връхлита самолета ти, докато завиваш заедно с другите към двойната редица от бели светлини, маркиращи очакващата ни писта.

— Първи завой, номер три, отвън с номер четири

— Прието, ти си първи, вятър запад-северозапад, четири възела.

Смешно е, в нашите херметически затворени кабини при скорост от триста мили в час, все още да се интересуваме от посоката на вятъра, онзи вятър от древността.

— Спирачки.

Вече не мислиш за нищо, всичко е рефлекс и рутина. Въздушни спирачки, спускаш колесника, задкрилки, дросел. Следваш всички правила за приземяване, след минута ще чуеш успокоителното изскърцване на колелата по настилката.

Представи си светлина. Ярка, ослепителна светлина, отразена от излъсканите маси в хангарите. Надпис на черната дъска: „Парти на Ескадрилата… До днес 2 100 летателни часа. Безплатна бира — колкото можете да изпиете!“

На земята си. Вече си у дома.