Небето винаги е там

Молители

„Добре е да внимавате за какво се молите“, веднъж ми каза някой, „защото то се сбъдва“.

Мислех за това, докато с усилие промушвах самолета през малкото пространство, с което разполагах, участвайки в сцената на Големия въздушен бой във филма Фон Рихтхофен и Браун. Когато я рисувахме на черната дъска в брифинг-стая-та, сцената изглеждаше красива и безопасна, но сега, във въздуха, тя бе страшна — четиринадесет машини, точни копия на бойни самолети, бяха скупчени в един малък куб в небето, всяка една преследваше летящата пред нея — няколко от тях се бяха отклонили от своя път и слепешката пикираха. Многоцветен букет от самолети проблясваше на яркото слънце, усещахме силното, внезапно завихряне на въздуха при про-фучаването на Пфалца под нас, без да го виждаме, а вятърът отнасяше плътните дири от пушек и силната миризма на фойерверки.

Всички оцеляхме тази сутрин. Но изтръпвах от ужас дълго след това, винаги когато си спомнях онези думи. В първата статия за списание, която написах преди дванайсет години, твърдях, че летците, които са са научили да управляват самолети със затворени кабини, трябва да получат възможност да пилотират открити самолети просто за да се забавляват и да опитат как се „… лети с Фокър D-7 със 150 конски сили“. И ето ме тук, в този момент, с шлем, очила и шал — пилот на жълто-синьо-бяло-зелен самолет, на чийто фюзелаж е изпи-сано. Fok:. DVI1. След филма се прибрах у дома с 40 летателни часа във Фокър, Пфалц и SE-5. Желанието ми бе напълно удовлетворено, то дори се сбъдна сравнително скоро.

Няколко години, след като се бях молил за добрия шанс да пилотирам Фокър, аз се качих на самолета на Крие Кейгъл — J-3 Cub no време на сборището на пилоти в Мърсед. Предполагам, че Кейгъл вече бе прекарал много часове в този самолет. Докато кръжахме един следобед в небето, той ми показа как трябва да се пилотира тази машина, когато стрелката на скоростомера показва нула мили в час, как се прави лупинг и двойно преобръщане през крило. Спомням си как гледах през отворената врата развяващата се като пухкава поничка гума, която след миг докосна земята, и си мислех колко великолепен е този мъничък самолет и колко ми се иска, о, господи, някой ден и аз да притежавам такъв. Днес аз имам J-3 Cub, той има големи, пухкави като понички гуми, вратите му се отварят по време на полет и когато летя с него, гледам към земята и си спомням онези думи: несъмнено, това се случи отново: получих това, за което се бях молил.

Много пъти забелязвах, че това се случва — в моя живот и в живота на хората, които познавах. Опитвах се да открия човек, който не е получил това, за което горещо се е молил, но досега не съм намерил такъв. Вярвам, че избликналото в нас желание отваря възможността след време мечтаното да бъде преживяно като реалност.

В Ню Йорк срещнах едно момиче, което живееше в тесен и душен апартамент в Бруклин. Той бе изграден от солидни крекингови тухли и бе в центъра на един невротичен, изпълнен със страх и диво насилие живот. Чудех се защо не се махне оттам и не отиде в Охайо или Уайоминг, където би могла да диша свободно и да усеща земята, по която стъпва.

— Не мога да направя това — ми каза тя. — Не зная какво представлява животът там навън.

Тя бе съвсем откровена:

— Предполагам, че се страхувам повече от живота, който не познавам, отколкото от онова, което мразя и ме заобикаля сега…

По-добре да има безредици по улицата, мърсотия и мизерия, метростанции и тълпи, които те сплескват като сардина, молеше се тя, отколкото да се впусна в неизвестното. И получаваше това, за което се молеше; тя нямаше да се сблъска с действителност, по-различна от тази, която вече познаваше.

Изведнъж прозрях очевидното. Светът за нас е онази реалност, която познаваме, тъй като ние сме пожелали той да бъде такъв. Само ако желанията ни се променят, той би могъл да стане различен. Получаваме онова, което силно жадуваме.

Огледайте се. Всеки ден вървим по следите на онези, чиито желания са се сбъднали, трябва само да ги извървим, стъпка по стъпка. Пътят към моя Фокър беше дълъг. Преди много години помогнах на един човек в усилията му да започне да издава свое списание и така го опознах. Неговите желания бяха свързани със старите самолети, с бизнеса, с киното и той получи шанса да купи при сделка с едно филмово студио цял парк от бойни самолети от Първата световна война. Когато спомена за тази придобивка, му казах, че съм готов да пилотирам някой от самолетите, ако има нужда от това. Така направих една от стъпките, предлагайки му да ме вземе. Година по-късно той търсеше двама американски пилоти, които да се присъединят към група летци в Ирландия, пилотиращи Фокър. Когато се обади, вече бях готов да извървя докрай започнатото с моята първа статия, която бе моята първа молитва.

Преди няколко лета, докато странствах из Средния запад, предлагайки срещу заплащане кратки разходки в небето, някои от моите пътници ми казваха: „Колко е хубав животът ти, свободен си да отидеш където поискаш и когато поискаш… Бих искал и аз да можех да живея като теб“.

— Ела с мен тогава — отвръщах, — можеш да продаваш билети, да задържаш тълпящите се хора отвъд крилото на самолета и да закачаш предпазния колан на пътниците на предната седалка. Вероятно ще печелим достатъчно пари, за да преживяваме — е, може и да се разорим, но ти си поканен.

Можех да си позволя да кажа това, тъй като винаги се нуждаех от продавач на билети, а и знаех какъв отговор ще получа.

След моите думи настъпваше тишина, след това чувах следното: „Благодаря, но нали разбираш, аз си имам работа. Ако нямаше да загубя работата си, щях да тръгна…“ Което ясно говореше, че не това беше неговият копнеж, той жадуваше много по-силно да запази своята работа, отколкото живота на свободния странник, така както момичето от Ню Йорк се молеше повече за своя апартамент, отколкото за моравите на Уайоминг или за някое друго непознато за нея място.

От време на време си спомнях тази разговори и стъпките, които бях извървял към жадуваните от мен неща. Винаги получаваме това, за което се молим, независимо дали то ни харесва, или не, без изключения. Всеки изминат ден постепенно превръща молитвите ни в реалност; ставаме такива, каквито най-много сме искали да бъдем. Изглежда ми справедливо. Като гледам обаче как е устроен този свят, не мога да твърдя, че е така.