Небето винаги е там

Жената от Пекатоника

Спомняш ли си, когато беше дете, колко важно бе за теб да бъдеш обичан и да си обект на възхищение. Колко бе хубаво, когато от време на време се оказваше, че си героят на играта — момичетата те гледаха с повишен интерес, а другите момчета бяха доволни, че си направил точка или си донесъл слава за отбора. Странно нещо е това летенето, оставаш сам в небето и всичко това се преобръща с главата надолу.

Летях над Пекатоника, Илинойс, през лятото на 1966 година. Това бе един успешен работен ден от седмицата, бяхме качили трийсет желаещи да се разходят в небето само в продължение на няколко часа — след вечеря до залез слънце. Имаше време само за още един полет, скоро щеше да се стъмни. Множеството все още беше там, хората стояха в паркираните си коли или на групи из моравата и наблюдаваха нашите самолети.

Слънцето вече залязваше, стоях до крилото на моя биплан и се провикнах към тях: „Още една разходка; последната за деня — най-хубавата за деня, идвайте бързо! Цената е същата, само 3 долара! Има място само за двама души!“

Никой не помръдна.

— Погледнете залеза, небето е почервеняло! То е два пъти по-красиво, видяно от въздуха! Влезте в кабината и ще се озовете в сърцето на тази красота!

Хълмовете и дърветата вече бяха тъмни силуети на хоризонта, като неясните контури, поръбили купола на планетариума, преди светлините да угаснат за започването на звездното шоу.

Никой не искаше да лети. Бях безпомощен — държах в ръцете си един великолепен дар и се опитвах да го споделя с хора, които не се интересуваха от него.

Опитах се да ги убедя още веднъж, след което се отказах. Запалих двигателя и излетях сам, за да вида залеза.

Беше един от онези изумителни моменти, които не зная дали мога да опиша. Леката мъгла над земята се издигна на височина от 15 000 фута — от кристално чистия въздух над нея можеше да се види как последните проблясъци на слънцето я превръщат в море от течно злато, сред което върховете на хълмовете изникват като острови от зелено кадифе. Това беше гледка, която никога преди не бях виждал така ясно. Бипланът и аз се издигахме нагоре сами, съзерцавайки жадно залеза, просмукани от цветовете на тази оживяла картина.

На около 4000 фута височина спряхме нашето изкачване — не можехме да бъдем пасивни зрители на тази красота. Носът на самолета се вирна нагоре, десните крила се наклониха надолу, преобърнахме се през крило, след това направихме лупинг, който премина в бързо въртене, успоредно на земята. Сребристото витло забави своето въртене, леко бръсвайки въздуха пред нас, и ние наближихме моравата — земя, която беше над главите ни. Направихме всичко това заради удоволствието от летенето и в знак на благодарност към това божествено небе, което бе така щедро към нас. Бяхме едновременно смирени и горди, сякаш отново внезапно влюбени в това болезнено, горчиво-сладко, прекрасно нещо, наречено полет. Свежият вятър ни обгръщаше, надаваше весел писък, щом се озовавахме на дъното на лупингите и превъртанията, след това притихваше, омекваше и нежно ни докосваше, когато лениво се преобръщахме — почти замрели, висящи неподвижни в небето.

Бипланът и аз — които бяхме споделили толкова много приключения, бури и ясно време, тежки изпитания и спокойни полети, добро и лошо летене — най-накрая се гмурнахме в това чисто златно море. Потънахме дълбоко в него, изравнихме крилете и се плъзнахме към дъното, за да се приземим в тъмната трева.

Двигателят е изключен и витлото тъжно издрънчава преди да спре. Прекарах една дълга минута в кабината, без дори да откача парашута. Беше много тихо, въпреки че хората все още бяха по местата си на моравата — там, където ги бяхме оставили. Там горе лъчите на залязващото слънце вероятно са припламвали, отразени в крилете на самолета, и те сигурно са останали, за да позяпат.

Тогава сред възцарената тишина чух думите на една от жените, която се обърна към своята приятелка — думи, които се откроиха ясно в нощния въздух:

— Той има куража на десет мъже, щом пилотира такава продънена щайга!

Все едно че бях ударен през лицето с желязна тръба.

О, да, аз бях герой. Бях харесван и ми се възхищаваха. Бях в центъра на вниманието. И едновременно с това бях крайно възмутен, възмутен до дъното на душата си и ужасно, дълбоко съжалявах. Не можеш ли да разбереш? Не можеш ли дори да се опиташ?

Тогава в Пекатоника, Илинойс, през лятото на 1966, в кабината на току-що приземения биплан разбрах, че другите хора не го харесваха и не му се възхищаваха заради това, че им доставя удоволствие. Най-голямата радост за мен се криеше в способността ми да обичам да се удивлявам на неповторимата красота на небето и на общуването си с живия дух на самолета.

„… куража на десет мъже“, беше казала, „да пилотира такава продънена… щайга…“