Снежинката и динозавърът

Някога питали ли сте се как се е чувствал динозавърът от мезозойската епоха, попаднал в капана на дълбок ров, пълен със смола? Ще ви кажа как се е чувствал. Чувствал се е точно така, както би се чувствал ти, ако през зимата принудително си кацнал на поляна в северен Канзас, поправил си машината и се опитваш да излетиш отново през килима от мокър сняг — безпомощен.

Онези нещастни стегозаври и бронтозаври сигурно са опитвали отново и отново да се измъкнат, напрягайки всичките си сили, блъскайки се обезумели в стените, хвърляйки смола във всички посоки. Накрая мракът ги е укротявал и те са падали изтощени — тогава отказът от борбата и смъртта са идвали като благословия. Същото е, когато си сам сред полето, потънал сред 6-инчов пухкав, равномерно покрил земята сняг.

Със залязването на слънцето, след дълго безплодно ходене, алтернативата на смъртта на пилота е мразовита нощ в спален чувал, под сянката на нови бури. Освен това смятах, че капанът на снега е една ужасна несправедливост. Нямах никакво време за подобни инциденти. Двайсетте опита, които направих, за да излетя, ме накараха да разбера силата на снежинката, мултиплицирана хиляди, милиони пъти. Тежкото мокро вещество се превърна в плътна киша и ни окъпа с кал, изхвърляйки фонтани от мръсна втвърдяваща се течност срещу подпорите и крилете на самолета Luscombe, който бях взел на заем. Чрез пълно форсиране на двигателя максималната скорост, която достигах, бе 39 мили в час, а ние се нуждаехме от минимум 45, за да излетим.

Между опитите, докато моторът изстиваше, се разхождах из полето, негодувайки срещу тази ужасна неправда. Със стъпките си прокарвах тясна бяла писта в снега и се чудех дали ще се наложи да къмпингувам в самолетната кабина до пролетта. Всеки следващ опит да излетя слягаше достатъчно лесно снега под колелата, но в същото време образуваше високи преспи покрай издълбаните дълбоки около фут бразди. Мятайки се из тези коловози, сякаш се опитвах да излетя със самолет, към който е прикрепен ракетен двигател. При поредното усилие да се измъкнем, се изстреляхме като куршум в направения улей, но се хлъзнахме встрани и бам! — носът на машината се наклони надолу — седалката ме изхвърли напред и загубихме десет мили в час за част от секундата. Стъпка по стъпка, си мислех, ще трябва да разчистя пътя пред нас, докато накрая успеем да излетим; в противен случай трябваше да останем тук до края на зимата. Ситуацията беше безнадеждна. Ако бях динозавър, щях да легна на земята и да умра.

Когато управляваш стари самолети, е в реда на нещата да очакваш принудителни приземявания. Това не е нищо особено, просто е част от играта. Нито един разумен пилот на подобна антика не лети на разстояние, различно от това, което може да му осигури безпроблемно спускане до удобно за кацане място. През изминалите няколко години, в които пилотирам самолети, съм имал 17 принудителни приземявания. За мен нито едно от тези кацания не беше несправедлив удар на съдбата, тъй като бях повече или по-малко подготвен за всички тях.

Но този път беше различно. Самолетът, който пилотирах, едва ли можеше да бъде наречен антика. Той имаше по-добри характеристики от ултрамодерните свръхмощни самолети и притежаваше един от най-надеждните двигатели. Този път не летях за забавление, или за да тренирам, това беше пътуване по работа от Небраска до Лос Анжлис и обратно. Бях почти в края на обратния полет и нямах никакво време за принудителни кацания. Това, че двигателят преди никога не беше отказвал, беше повод за още по-голямо безпокойство. Оказа се, че проблемът е във връзката към дросела, която струваше 50 цента и се бе скъсала на две. Така че, когато мощта на двигателя спадна до нулата при последната отсечка от пътуването — при положение, че имах среща в Линкълн — определено можех да кажа, че това беше първото нечестно спрямо мен принудително приземяване, което някога ми се бе случвало.

Сега, след като бях поправил скачването на дросела, отново не можех да се издигна във въздуха. Оставаше само час до залез слънце, когато динозавърът трябваше да умре.

За първи път ми се удаваше да разбера пилотите на съвременни самолети, които използваха машините само като средство за бизнес и не желаеха да бъдат обезпокоявани с такива неща като тренировки за намера от въздушната акробатика или за принудително кацане. Шансът двигателят да се повреди или това миниатюрно съединение да се скъса на две за тях беше почти никакъв. Смятаха, че това е нормално да се случи на пилотите-спортисти, които обръщат внимание на такива тривиални, за тесен кръг познавачи неща, но не и на тях в този самолет, когато хората ги очакват на терминала и вечерята е планирана точно за 6 часа. Тъй като за един бизнесмен принудителното приземяване е крайно нечестно, разбрах, че той започва да си мисли, че то просто не може да се случи.

Смятах да направя още един опит, за да се измъкна от това малко поле в Канзас, преди да се смрачи. Вече бях закъснял за срещата, но снегът не го бе грижа за това. Нито пък студът, или полето, или небето. И дълбоките ями не се интересуват от динозаврите. Ямите са си ями и снегът си е сняг; динозавърът трябва сам да се измъкне.

Тогава направих двайсет и първи опит да излетя. Luscombe, разпръсквайки сняг около себе си, се задържа в улея достатъчно дълго, достигна скорост от 40–50 мили в час, целият се разтресе и се заклатушка, отделяйки се от земята. След това отново докосна бялата земя, разтрепера се и най-сетне излетя.

Мислих за случилото се през целия път до Линкълн, носейки се леко над сенките в здрача. Вече имах 18 принудителни кацания зад гърба си, само едно от тях оценявах като несправедлив удар на съдбата. Равносметката не беше лоша.

Загрузка...