Небето винаги е там

Пленник на своето съзнание

Нещо не е било наред още от самото начало, когато се учех да летя. Спомням си, беше ми много трудно да повярвам, че тези малки машини могат да се отделят от земята; стоят здраво на земята като маса за билярд или автомобил, или като лъскава будка за хот-дог, а в следващата минута са във въздуха; ти оставаш под тях — там до оградата на летището, а те профучават над теб и вече нищо не ги свързва със земята, абсолютно нищо.

Много е трудно да го проумееш, да привикнеш с това. Обикалях самолета, докосвах го, почуквах по фюзелажа, разклащах го леко, хващайки върховете на крилете. Нали виждаш, младежо? Нямам нищо в ръкавите си — никакви джунджурии или хитроумни приспособления, няма трикове или скрити жици. Това е магия от реалността. Просто мога да летя.

Не можех да повярвам. Може би и до днес още не съм повярвал. За мен това бе нещо тайнствено, мистериозно, свръхестествено. Заради това свое усещане се озовах зазидан в този ъгъл — бях хванат в капан, от който не мога да се измъкна.

Нещата се влошават, не мога да възприема нищо, свързано с летенето, за даденост, не мога да погледна на него като на обикновено действие от всекидневието. Не мога просто да отида до летището, да се кача в кабината, да запаля двигателя, да излетя, да се насоча нанякъде, след това да се приземя…. Бих искал да не е така. Отчаяно жадувам да не е така. Завиждам на пилотите, които небрежно скачат в машините и отлитат по работа, извършвайки чартърен полет, или обучавайки някой ученик как да пилотира, или пък на онези от тях, които летят за спорт и не правят от това някакъв голям и важен въпрос. Но аз съм пленник на това състояние, което открива космичните измерения на полета, вижда го като нещо толкова вълнуващо и величаво, най-обичайното на летището може да предизвиква вселената и да промени траекторията на звездите.

Ето… виж. Идвам към летището и още преди да сляза от колата, преди още да съм видял пистите, пред погледа ми изскача табела с надпис летище. Оттук започва всичко. Летище. Убежище за самолетите, както морското пристанище е пристан за корабите… започвам да мисля за малките кораби, носещи се в небето към това единствено пристанище, до което могат да стигнат в този момент, избрали точно място, за да се върнат на земята. Докосвайки този остров от равна затревена площ, който търпеливо ги е очаквал, рулирайки, за да аксотират в своя док, те нежно се полюшват при порив на вятъра като малки кораби, приютени в своя дом.

Все още не съм там, минавам покрай табелата и съзирам в далечината Чесна 172, която се снишава над пистата и изчезва зад дърветата. Откъде идва този самолет и къде ще отлети? Какви бури и приключения е преживял пилотът й, докато е летял с него? Променени след случилото се в небето, пилотът и машината бързат към това единствено малко пристанище. Ще видя тяхното приземяване след като завия зад ъгъла.

Бих могъл просто да кажа „летище“, така, сякаш произнасям една съвсем обикновена дума и да продължа с останалата част на изречението. Продължавам по своя път, взимам лошо завоя, изскачам от пътя, хвърляйки в паника някой невинен човек, който се измъква от бензиностанцията. За мен летището е място, което крие особена магия; ако се осмеля да спра и се замисля за него, шансовете за рутинен полет ще бъдат сведени до нула.

Най-накрая паркирах, избягвайки сблъсъка с хилядите неща, които стоят покрай пътя, за да се удариш в тях, и първото нещо, което видях, беше моят малък самолет, който ме очакваше. Не мога да повярвам… Това е самолет и той ми принадлежи! Невероятно! Всички тези късове и елементи, специално създадени за него, които напасват така добре и създават тази изчистена красива скулптура! Не е възможно да бъдат мои! Самолетът е едно изключително красиво притежание. Погледнете извивката на това крило, плавното преливане на фюзелажа във вертикалния стабилизатор, блещукащата трева и отблясъците на слънцето по метала и плата… това произведение на изкуството би трябвало да бъде изложено в главната зала на Музея за модерно изкуство.

Е, и какво, ако с мъка събера пари, за да го купя или ако се грижа за него така, че се налага да загърбя всичко останало в живота си. Ако не харча нищо за ликьор или цигари, за кино, боулинг, голф или гребане, за вечери навън и нови коли и се откажа да спестявам. Какво, ако за мен този самолет има цена, която никой друг не би му дал — това няма значение. Този факт продължава да бъде немислим и невероятен — този самолет да бъде мой, нещо толкова красиво се е случило в живота ми.

Мисля за всичко това, докато докосвам щурвала, ключовете за навигационните светлини, тапицерията на седалките, наблюдавам уредите и радиото, малките цифри върху индикатора за скоростта, стрелката на висотомера и се вслушвам във вятъра, който се плъзва нежно над тревата, по извивките на самолета и след половин час внезапно утихва. Седя сам в самолета, здраво стъпил на земята, без да се движа и говоря, съзерцавайки го, докосвайки го, мислейки за него и за това, което той може да прави, и този половин час отлита като половин секунда.

Той може да лети. Навсякъде. Зная какво трябва да правя с моите ръце и крака, боравейки с всички тези джунджурии — копчета, педали и лостове, зная точната последователност от действия, които трябва да извърша, за да съживя този самолет, той да напусне земята и да се насочи към която и да е точка на глобуса, където и да е — място, до което ще стигна, ако поискам това. Навсякъде. Ню Йорк, Лос Анджелис, Канада, Бразилия, Франция, ако пожелая да монтирам допълнителен резервоар за гориво, след това Италия, Гърция, Бахрейн, Калкута, Австралия, Нова Зеландия. Навсякъде. За мен е много трудно да го повярвам… но това е безспорна истина за всеки, който пилотира самолети. Продължавам да седя в кабината, отлита още половин час и аз все още не вярвам, че това е възможно. Разбирам го, но не мога да го проумея — самолетът може да лети.

Това е само началото, още не сме се отделили от земята. Тази единствена дума „самолет“ означава толкова много! Как може човек да не харесва тази машина, да не се страхува от нея или да не я намира достатъчно красива? Не мога да си представя, че на тази земя има човек, който ще погледне тази изваяна скулптура и ще отмине безразличен.

Най-накрая идва моментът, в който трябва да насиля себе си и да накарам двигателя да заработи. За това ми е необходима свръхчовешка концентрация. Протягам се към ръчката, на която е написано: Стартер. Стартер. Този предмет, от който започва всичко — пътешествието в небето отвъд всеки хоризонт. Стартер. Докосваш го и целият ти живот се променя отново, задвижват се събития, които иначе не биха се случили; раждат се звуци, без които би настъпила мъртва тишина, завихряния и бурни пристъпи на вятъра на мястото на покоя и затишието, мъгли и неясни очертания вместо неподвижна яснота и контрасти. Стартер. Стоя там и задържам ръката си на половината разстояние от него, трябва да сподавя чувствата си, треперя и се питам дали съм достатъчно смел, дали имам божията благословия да дам началото на всички тези променящи вселената събития. Ръчката ме очаква, на нея пише: Стартер, да, добре, черни букви, открояващи се на фон в цвят слонова кост, букви, избледнели след толкова докосвания през годините.

Докосни тази ръчка, и един цял нов свят ще оживее. Двигателят. Мъртво студено желязо, но след миг, омазаните с масло лагери се завъртат, в тъмнината проблясват искри, импулси пробягват по черните жици-змиорки, уредите се събуждат, извива се пушек, чува се бумтеж и бръмчене, въздухът са завихря, проблясъци започват да танцуват по перките на витлото. Витло. То движи, тласка, бута напред. Към какво? Към пространства, които никога преди не са били прекосявани от човека, към събития, които могат да подложат на изпитание нашите възможности, да измерят силата, с която градим съдбата си…

Виждате капана, в който съм хванат. Не мога да свърша и най-простата работа на летището (пристанище на небето, убежище за малките машини, които се носят във въздуха), не мога така лесно да пристъпя в самолета (изпълнена с чудеса машина, построена на магически прин…), да стартирам (да задвижа…) проклетия двиг.. .(нов космос…), без целият свят около мен да се изпълни с мелодията на безброй ликуващи фанфари, със звука от проплясващи криле на ангели, с вълшебството на ангелогласен хор — хиляди мъже-ангели с ниски гласове и жени-ангели с високи гласове — и всичко това е толкова величествено, очите ми се изпълват със сълзи и аз се разтапям от радост, възхвала и благодарност към Духа на Вселената… Все още не съм докоснал стартера!

Това бе начинът, по който възприемах всичко, свързано с летенето. Ако само за миг се замислех над излитането, отново щях да загубя представа за времето. Излитане. Освобождаване от веригите, приковавали нашите прадеди към земята в продължение на векове. Веригите, които бяха придържали гигантските мамути към земята преди тях, и бронтозаврите преди тях, и дърветата и скалите преди тях. В това е нашата сила, точно сега, да разчупим тези окови, да застанем там, на края на пистата, да натиснем газта, да започнем да се движим бавно, след това по-бързо и по-бързо, да повдигнем носа на самолета и с дрънчене-трополене-звънтене-отчупване с трясък те да се изтъркулят зад нас. Можем да направим това. Можем да излетим. По всяко време. Когато поискаме. Ние можем да летим.

Или скоростта. Представям си скоростта и вече съм високо в небето сред вятъра, моите ръце са криле, усещам въздушното течение, което ме издига нагоре, далеч над облаците, далеч от всичко фалшиво, към всичко истинско — чистото, прямо, честно небе. И отново зазвучават онези тромпети, и гръмва хорът на ангелите, възпяващи скоростта. Циферблатът показва сто мили в час, защо всичко това не може да бъде един обикновен факт. Но не, невъзможно е, няма никакъв шанс. То трябва да бъде бляскаво и триумфално.

Разбирате как продължава всичко. Хангар. Гориво. Налягане на маслото. Писта. Крило. Издигане. Вятър. Небе. Облаци. Въздушен коридор. Завой. Загуба на височина. Планиране… Виждате, хванат съм здраво в този капан.

Можех да запазя мълчание за всичко това дълго време, да приема смирено отреденета ми роля на мъченик, да понеса търпеливо на плещите си това страдание в името на всички онези, които летят.

Но сега говоря, защото съм виждал други пилоти, които след като се приземят и изключат двигателите, остават в самолетите по-дълго от необходимото време, за да попълнят бордовите си дневници, сякаш са наясно с всичко това, за което разказвах. Вчера срещнах мъж, който си призна, че понякога отива на летището половин час по-рано от определеното време, влиза в своя Cherokee 180 и стои в кабината известно време, преди да запали двигателя. Това му доставя удоволствие.

Радвам се, че срещнах този човек. Сега той щеше да изпита моето страдание, да поеме ужасния товар от плещите ми, да чува хора от ангели.

Ще тръгна към моя самолет, ще се покатеря в кабината, ще протегна ръка към стартера, ще го достигна… този… стартер… Той наистина е нещо красиво, когато разполагаш с минута време, за да му се насладиш. Какво започва сега, знаеш ли? И ти започваш да се питаш…