Небето винаги е там

Перспектива

Преди време обичах да проследявам с поглед пътя на железопътните релси. Все им се чудех. Заставах между тях, взирах се в далечината, в която се губеха, където разстоянието между тях се скъсяваше, където се доближаваха една до друга, докосваха се — точно на пет мили на запад, на линията на хоризонта. Чудовища локомотиви минаваха по тях през града и отгърмяваха със свистене на запад. И тъй като локомотивът е гигант, който се нуждае от успоредни релси, винаги си представях как някъде там, в далечината, щеше де се появи огромна купчина от димящи останки, точно отвъд мястото, където двете релси се сближаваха. Мислех си, че машинистите трябва да са дяволски смели мъже, влаковете профучаваха покрай главната улица, а те се усмихваха широко и махаха с ръка, устремени към сигурната смърт, която ги дебнеше на хоризонта.

В крайна сметка открих, че железопътните релси не се срещат някъде отвъд нашия град, но продължих да изпитвам благоговение пред онези мъже до момента, в който за първи път се качих на самолет. Оттогава следя пътя на релсите из цялата страна и досега не съм видял такива, които да се прилепят една в друга. Никога. Никъде.

Преди време често ме занимаваше мисълта за мъглата и дъжда; защо в някои дни целият свят посивява и се напоява с влага, преобразявайки се в едно жалко, плоско, тъжно място за живеене? Чудех се как така изведнъж цялата планета става пуста и безрадостна, а слънцето, толкова ярко в предишния ден, се превръща в пепел. Книгите се опитваха да обяснят това, но аз не можех да го разбера до момента, в който започнах да опознавам самолетите и в който открих, че облаците не прихлупват целия свят и че дори на мястото, където се намирах, там на пистата, подгизнал от поройния дъжд, можех да намеря слънцето отново само като излетя и се издигна над тях.

Това не беше лесно. Съществуваха строги правила, които трябваше да съблюдавам, ако наистина исках да постигна свободата на ясното небе. Ако пренебрегнех тези правила, ако диво се мятах и настоявах, че мога да се отделя от земята съвсем сам, следвайки импулсите на тялото си, вместо логиката на разума, аз без съмнение бих паднал. За да открия слънцето, дори днес, трябва да пренебрегна това, което изглежда очевидно за очите и ръцете ми, и напълно да разчитам на уредите, с които разполагам, без значение колко необичаен може да бъде езикът им или колко безчувствени биха могли да изглеждат. Единствено чрез помощта на тези инструменти човек може отново да пробие прихлупеното небе и да намери светлината на слънцето. Колкото по-дебел и тъмен е слоят от облаци, толкова по-дълго и по-внимателно аз ще извървявам този път, разчитайки на указанията на стрелките и на своите умения да разчитам езика им. Времето непрекъснато потвърждаваше това; само ако продължавам да се катеря нагоре, мога да достигна върха на бурята и най-накрая да се издигна над нея.

Когато започнах да летя, разбрах, че границите между държавите с техните тесни пътища, прегради, гранични пунктове и забранителни знаци могат много трудно да се забележат от въздуха. На определена височина не мога дори да кажа кога прелитам от една държава в друга и какъв е езикът, който хората говорят на земята.

Самолетът ще се наклони надясно с десния елерон, без значение дали е американски, съветски, британски, китайски, френски, чешки или немски, без значение кой го управлява и какви отличителни белези са изрисувани на крилото му.

Разбрах и много други неща, докато летях, и те всички могат да бъдат побрани в една дума -Перспектива. Откриващата се перспектива след издигането над железопътните релси ни казва, че е излишно да се страхуваме за безопасността на локомотивите. Тя ни показва света отвъд погрешното ни допускане за смъртта на слънцето, подсказва ни да достигнем определена височина, от която бихме осъзнали факта, че то никога не ни е изоставяло. Разбулва илюзията за наличие на граници между хората — тяхното присъствие в живота ни, казва тя, се дължи единствено на нашата увереност, че тези граници съществуват, на нашите поклони, раболепие и постоянен страх от тяхната сила да налагат ограничения.

Тя оставя отпечатък върху всеки човек, който лети за първи път. „Хей, вижте шосетата долу… колите са като играчки!“

След като се научи да лети, пилотът разбира, че те наистина са играчки; колкото по-нависоко лети, толкова по-маловажни стават делата и кризите на онези, които са прилепени за земята.

От време на време, докато следваме своя път по тази малка кръгла планета, е добре да си припомняме, че голяма част от този път може да бъде прелетян. Дори в края на нашето пътешествие можем да открием, че перспективата, която сме открили при летенето, означава нещо повече за нас от всички онези прашни мили, които сме изминали по земята.