Небето винаги е там

Евангелието на Сам

Някой стар гуру със сигурност е казал това на свой ученик преди десет хиляди години.

— Сам, никога няма да откриеш човек на този свят, който някога ще притежава нещо повече от собствените си мисли. Нито хора, нито места, нито неща могат да бъдат съхранени като собственост за дълго време. Да, известно време можем да ги задържим, но рано или късно всеки от нас ще остане с единственото си, истинското си, притежание — това, което е научил, начина, по който разсъждава, и ще продължи по своя самотен криволичещ път в живота.

— Да, да — трябва да е казал Сам и е записал думите на кора от лотос.

Какво се е случило след това, през всичките тези години, разделящи ни от това откровение, защо се чувствам толкова разстроен от факта, че подписвам документите за продажба на биплана, който се бе превърнал в част от моя живот? Нямаше никакво съмнение — трябваше да се разделя с него. Новият ми дом е ограден от три страни с вода и се намира в покрайнините на гъсто населен квартал. Летището, което слава богу нямаше „контролна“ кула, е с павирани писти, обрасли с мека трева, но ивиците по паважа, оставени от колелата на самолетите, отвеждат до джунгла от дъбови дървета — няма никакво друго подходящо място за кацане при евентуална засечка на двигателя след излитане. Преместих се да живея на девет хиляди мили разстояние от мястото, където беше хангарът на биплана — неговият дом. Колкото повече време минаваше от нашата раздяла, толкова по-лошо ставаше. Той беше изоставен на милостта на търсещите подслон врабчета и гладните прегризващи въжетата мишки. Нямах друг избор, ако обичах този самолет и исках той да лети в небето, трябваше да го продам на някой, който щеше да се грижи добре за него. Защо тогава моментът, в който подписвах документите за продажбата му, беше толкова потискащ.

Може би защото си спомних шестте години, през които летяхме заедно. В паметта ми изплува онова утро в Луизиана, когато бипланът трябваше да излети от писта, дълга само сто фута — в противен случай щеше да се разбие на парчета, връхлитайки изпречилия се срещу нас насип. Той успя. Никога преди не бе се издигал толкова бързо, както и никога след онова утро той не можа да повтори това изпълнение, но в онзи момент го направи — леко докосна насипа и се отдели от земята.

Спомних си деня, в който летяхме из Уисконсин и го приземих твърде грубо върху твърдата настилка на пистата, мислейки си, че това е само трева, удряйки витлото му в земята при скорост от сто мили в час, счупвайки едното крило и откъсвайки едно от колелата му. Той не загуби самообладание; мигновено отскочи от земята, зави срещу вятъра и намали скоростта, правейки най-краткото и меко кацане, което въобще някога ни се бе случвало. Двадесет и пет пъти перките на витлото удариха земята. Вместо да се преобърне или разбие на парчета, той направи това красиво и леко приземяване.

Спомням си стотиците хора, които разхождахме из небето, излитайки от пасбищата, осеяни с пасящи крави — хора, които никога преди това не бяха виждали ферма от въздуха до момента, в който ние с него им дадохме този шанс срещу З долара.

Беше тъжно да се разделя с този самолет, макар и да знаех, че той не е мое притежание — не можех да повярвам, че летенето с него е приключило, че онова чудесно време от живота ми вече е минало.

Самолетът, който трябваше да доставя, беше Клип Уинг Къб с 85 конски сили. Съвсем различно същество, лек като 35-футовия напет Дакрон; дори не потрепва, когато докосва паважа; набира по-голяма височина след излитане — до хиляда фута над дърветата — при една и съща дължина на пистата. Изпълнява номера от въздушната акробатика с удоволствие — нещо, което бипланът въобще не харесваше.

Не спирах да мисля за моя биплан, бях потънал в дълбока меланхолия, измъчван от безнадежден копнеж и чувство за вина, знаейки, че аз съм причината за нашата раздяла.

Един ден, докато упражнявах бавни завои над морето, осъзнах простия факт, че всеки самолет има две отделни форми на живот: обективно съществуваща — фюзелаж, лонжерони, криле — и друга, субективна, включваща споделените приключения, с които ние бяхме изковали тази здрава интимна връзка. Тази форма е нашето възкръснало минало, тя е наше истинско притежание. Нея не можем да продадем. Човекът, чието име стои на документа за регистрация, не притежава онзи биплан, който притежавам аз, онази машина, която постепенно притихва, приземила се в полумрака на ливада в Ку-ук, Небраска, плъзва се до края на моравата, докато вятърът стене в жиците й, а двигателят леко задвижва витлото като детска книжна въртележка. Той не притежава шума от тро-поленето на дъжда по опънатия плат на крилата, внезапно появил се сред гъстата мъгла над Йова, шум, който ме будеше от лекия сън край пепелта на последния запален огън. Новият собственик няма да притежава писъците на младите жени от Куин Сити, Мисури, Ферис, Илинойс, Сенека, Канзас, които изразяваха и ужас, и удоволствие, тъй като острите виражи в един стар самолет създаваха у тях усещането, че пристъпват в празното отвъд ръба на покрива на плевнята.

Този самолет винаги ще бъде мой. Научих това от небето, както Сам бе научил една истина от своя гуру. Вече нямаше защо да бъда тъжен.