Небето винаги е там

Лупинги, гласове и страхът от смъртта

Беше обикновен вътрешен лупинг, направен над въздушните трасета, просто за забавление. На пориви и със силен рев, вятърът се нахвърляше срещу жиците. Вдигнах носа на самолета рязко нагоре, право нагоре, продължих де се издигам и се преобърнах … задържах се в това положение, придържан от предпазния колан, с главата надолу над 3200 фута чисто въздушно пространство. Лостът за управление падна безжизнен в ръката ми, самолетът се спусна лениво надолу, след това застана в хоризонтално положение, като гигантска, бавно движеща се палачинка, запратена в небето. Пясъкът и сламата от пода на кабината се изсипаха върху очилата ми, бумтенето на вятъра премина в странно, връхлитащо отвсякъде силно бръмчене — агонията на една огромна, дълга трийсет фута пчела.

Носът на машината не положи никакви усилия да се насочи надолу, двигателят спря на нулево натоварване, за първи път в живота си пилотирах самолет, който падаше… сякаш досега е висял на опънато от земята въже и изведнъж е бил освободен от него.

В началото се ядосах, след това силно се обезпокоих от начина, по който лостът за управление отказваше да се подчини, и изведнъж се уплаших. Тревожни мисли ме пронизваха като трасиращи снаряди; това нещо е извън моя контрол, имам достатъчна височина, за да скоча с парашут, но самолетът ми ще загине, това беше един отвратително лош лупинг, аз съм най-некадърният пилот, какво е това падане, самолетите не падат така, обикновено носът е насочен надолу…

Докато траеше всичко това, един беспристрастен наблюдател вътре в мен наблюдаваше случващото се с интерес, без да го е грижа дали щях да оцелея, или не. Друга част от мен бе уплашена до смърт, крещеше, че това въобще не е забавно, и се питаше: Какво правя аз тук?

Какво правя тук? Този въпрос изведнъж изниква, обзалагам се, пред всеки пилот. Когато Джон Монгомъри се подготвял да пререже въжето, което свързвало неговия планер с балона, който го издигал нагоре, сигурно си е задавал същия въпрос — какво правя тук? Когато Уилбър Райт е разбрал, че не може да изравни крилете преди неговият Flyer да се сблъска със земята; когато пилотите, извършващи пробни полети, са откривали, че Eaglerock Bullet или Salmson Skycar след петнадесет завъртания при свредел24 не могат да се съвземат; когато пощенските пилоти, изгубени в мъглата над морето, са чували замиращите степания на двигателя, останал без гориво — те всички са чували този въпрос, макар и не всички да са имали време да му отговорят.

Казват — пилот, който твърди, че никога не е изпитвал страх, е или глупак, или лъжец. Има изключения, разбира се, но те не са много.

Изпитвах ужас от свределите, докато се учех да летя. Боб Кийч седеше спокойно на дясната седалка на Luscombe и ми говореше: „Направи тройно превъртане надясно“. Мразех го, заради тези негови думи, ставах все по-напрегнат и скован, изплашен до смърт от това, което ми предстоеше, дърпах лоста докрай, натисках десния рул, а лицето ми добиваше мъртвешкия цвят на дълго престоял сапун. Не се предавах, броях превъртанията, присвивайки очи, и възстановявах положението на самолета. Докато изравнявах самолета, си мислех раздразнен за следващата му команда. Той щеше да каже: Сега направи три превъртания наляво. А Кийт седеше със скръстени ръце, там, на дясната седалка, и казваше: „Сега направи три превъртания наляво“.

Упражненията свършваха, ние се спускахме надолу, следвайки схемата за приземяване и кацахме. Едва направил няколко крачки на земята, аз забравях преживения страх и отчаяно силно желаех да полетя отново.

Какво правя тук? Много пилоти си задават този въпрос, когато времето внезапно се влошава или двигателят започва да се дави, или температурата на маслото постепенно се увеличава, а налягането му започва да спада.

Едно е да се облегнеш назад в стола си в офиса на летището и да говориш за това колко е велико да се лети и съвсем друго, когато си горе във въздуха и двигателят избухне, предното ти стъкло се покрие с плътен златист слой от изхвърленото масло, а единственото място за приземяване се окаже една малка, много малка овесена нива, опасана с ограда, след хребета на близкия хълм.

Когато такова нещо се случи на мен, по пътя ми надолу към земята започва един неспиращ диалог, или за да бъдем по-точни, текат два монолога. Една част от мен възнамерява да направи завой, навлизайки във финалния подход, задържайки скоростта, изключвайки подаването на гориво и магнетото, преценявайки траекторията при планирането и необходимостта от стръмно спускане покрай склона, поради голямата височина, на която се намираме… Другата част ломоти едва-едва, обзета от ужас. „Разбери, ти си много уплашен, пилотирал си много самолети и си мислиш, че летенето ти харесва, но сега се страхуваш! Първо се уплаши, че двигателят ще избухне в пламъци, сега се страхуваш, че няма да можеш да се приземиш на тази нива. Ти си страхливец, само блъфираш, много приказваш! В момента ти се иска да си на земята. Страх те е!“

В този ден направихме едно наистина елегантно приземяване — с неработещо витло и нашарени на ивици корпус и криле от разпръснатото от вятъра масло. Бях особено горд, че съм успял да приземя самолета без драскотина, като наперен пуяк. Поздравявах се за това кацане, но си спомних гласа, който ме обвиняваше и ме наричаше страхливец. С неудоволствие трябваше да призная, че той беше прав. Уплашен или не, успях да приземя невредима машината в овесената нива.

Предполага се, че този въпрос „Какво правя тук“ няма отговор. Гласът, който го задава, се надява, че ще му отговорим, без да се замислим: „Въобще не трябваше да се озовавам тук. Човекът е направил грешка, като е полетял в небето и ако успея да се измъкна жив сега, никога повече няма да допусна тази глупост да летя отново“. Гласът е доволен само когато не правим нищо, когато сме напълно бездейни. Това е гласът на парадокса — призоваващ към самосъхранение, и едновременно с това отвеждащ те към смъртта.

Можем да накараме времето да тече бавно, когато непрестанно сме отегчени. Изпитваме досада, минутите стават месеци, дните — години. Как да изживеем възможно най-дългия живот — просто седим в една празна сива стая и не очакваме нищо, през цялото това време. Това е идеалът за живот, към който ни тласка този глас — да останем в това тяло и в тази стая, колкото се може по-дълго.

„Какво правя тук“ има обаче и друг отговор, отговор, който не се очаква от нас… Аз живея.

Спомняш ли си, като дете, предизвикателството на високия трамплин над водата. В един момент, след като дълго време бе наблюдавал от долу, ти се изкачи по студените влажни стъпала до най-високата платформа. Оттам разстоянието до водата изглеждаше още по-голямо, басейнът сякаш се простираше на хиляди фута под теб. Може би тогава си чул гласа: Какво правя тук? Защо въобще дойдох на това място? Искам да се върна там, където е безопасно. Има само два начина да слезеш долу: стъпките на поражението назад или триумфът на гмуркането. Нямаш друг избор. Не бързай, стой там колкото искаш, но рано или късно трябва да направиш своя избор.

Заставаш на ръба и трепериш под горещото слънце, вцепенен от страх. Най-накрая се накланяш напред, доста напред, вече е късно за отстъпление, и политаш с главата надолу. Спомняш ли си това? Спомняш ли си радостта, която те изпълни целия, когато изплува обратно на повърхността, проправяйки си път като малък кит, разпръскващ фонтани вода и крещящ „Йе-е, йе!“. В този момент ти надви високия трамплин — прекарваш остатъка от деня, качвайки се по стълбите, гмуркайки се отново, за удоволствие.

Това е очарованието, притегателната сила на полета. Той е твоят шанс, летецо, да смачкаш страха. Можеш да се научиш как да даваш отпор на всеки страх — на ръба на трамплина или по време на бързо въртене във въздуха. Зная ъгъла, под който трябва да задържа тялото си, когато скачам от дъската, така че водата да не ме нарани. Зная как крилете намаляват скоростта на самолета и колко силно трябва да натисна рула при тройното превъртане. Зная, че светът около мен ще се превърне в размазано петно и ще заприлича на бързо въртящо се зелено витло, а лостът ще да се съпротивлява в ръката ми. Зная, че ще е трудно да натисна рула от другата страна, за да възстановя положението на самолета, но също така съм уверен, че мога да го направя. Преди много време, знаейки това, аз се издигах във въздуха и правех тази фигура за удоволствие.

Страшно е само онова, което е непознато. Когато облаците се спуснат върху нас, ние не се страхуваме, ако съзрем писта, на която да се приземим. Уплашени сме, когато под самолета се простира непозната за нас земя… поля, хълмове или гори, защото никога преди не сме се приземявали на ливада или на билото на хълм. Но когато се приземяваме сред ниви и поляни от години насам, ние вече знаем какво ни очаква и как да управляваме самолета по време на това изпитание… така че кацането върху трева вече не ни плаши повече от кацане върху достатъчно дълга, павирана писта.

Казват, че през целия си живот човек разполага с възможности да предолее страха, а всеки страх е частица от страха от смъртта. Учещият се да пилотира, който сграбчва лоста за управление, се бои от смъртта. Инструкторът до него му казва: „Не се страхувай. Отпусни се. Не разбираш ли? Можеш да вдигнеш ръце от щурвала и самолетът ще продължи да се носи леко във въздуха като перце… това показва, че смъртта не е наблизо“.

Всеки пилот първо преодолява страха от тясното пространство, в което е напъхай. В началото опознаваме добре машината и самите себе и започваме да летим в хубаво време. След това научаваме много нови неща и летим в района за тренировки; след това излитаме отвъд неговите граници, по-късно прекосяваме небето сред облаци и дъжд и летим над морета и пустини — без страх, само защото познаваме и владеем самолета и самите себе си. Страхуваме се само тогава, когато изгубваме този контрол.

Когато нямаме контрол над нещата, когато се чувстваме безсилни, избягваме предизвикателствата, което означава, че сме започнали да побеждаваме глупостта си. Отбягвай гръмотевичните бури е аксиома, която повечето пилоти приемат на доверие. Никога не поверявай живота си на машината — това е друга безспорна истина, подценявана, най-често от онези, които никога не са чували как двигателят спира да работи по време на полет. Пилотите, които летят без парашути в черна нощ над морета от мъгла, и нямат представа къде биха могли да се приземят, ако моторът им откаже, нямат никакъв шанс да избегнат катастрофата.

Чувстваш ужасна празнота, когато имаш модерен двигател с гарантирано качество, а се счупи коляновият му вал, горивото свърши, а таблото с уреди показва, че е пълен. Започваш да се чувстваш още по-зле, когато не виждаш място, на което можеш да се приземиш, става още по-лошо, когато не можеш да катапултираш, и достигаш до пълно отчаяние, когато разберат, че си хванат в клопка, че си безпомощен пленник на своя собствен самолет.

Стотици пилоти летят без страх през непрогледния мрак, над море от мъгла, и тяхното спокойствие не идва от знанието за нещата и сигурната власт, която имат над самолета, а от сляпата им вяра в металната щайга, пълна с чаркове, наречена двигател. Техният страх не е преодолян, той просто е добре прикрит зад шума на този мощен мотор. Когато този шум замлъкне по време на полет, страхът изпълзява, по-силен от всякога. Сертификатите за качество не гарантират нашата безопасност, това могат да направят само уменията ни да пило-тираме добре.

Упрекваха ме, че предизвиквам дявола, защото качвах пътници от широки ливади и ме наричаха страхливец, защото отказвах да ги кача на самолета, когато разполагах с тясна писта, която гледаше към хълмове или гора. Казваха, че съм див, луд и безотговорен, защото участвах в състезания по майсторско пилотиране, същевременно ме смятаха за прекалено предпазлив, защото не излитах без парашут през нощта. Страхът трябва да бъде победен в честна битка, той не бива да бъде пренебрегван и забулвай от илюзията за един безупречен двигател. Страх, страх — ти си един достоен съперник.

Бипланът падаше надолу, преобръщайки се, блъскан от поривите на вятъра. Какво правя тук — пищеше гласът в мен. Трябваше ми една секунда, за да отговоря. Живея. Ще скоча с парашут, ако не сме преминали границата от хиляда фута. На височина от две хиляди фута ще откача предпазния колан и ще се хвърля свободен надолу, дърпайки шнура за отваряне на парашута. Истинско безобразие е, че губя самолета само защото не мога да направя един обикновен лупинг. Няма да мога да го преживея, когато отново стъпя на земята.

Бавно, като голям носещ се из въздуха кафез, самолетът се насочи с носа надолу. Ужасното бумтене започна постепенно да отслабва. Може би…

С рев преминахме границата от две хиляди фута, летейки право надолу, самолетът вече беше под контрол, двигателят се закашля и отново заработи. „О, момче“, каза гласът. „Ти го преживя този път, но беше уплашен като плъх, уплашен до смърт. Пилотирането не е за теб“.

Изкачихме се отново на височина от три хиляди фута, наклоних носа му, вятърът, втурнал се срещу нас със сто мили в час, бучеше и виеше, разкъсан от жиците на самолета. Този път с едно сполучливо рязко издигане ние направихме чудесен лупинг — бипланът и аз. След това още един и още един.

Какво правя тук? Превъзмогвам страха от смъртта, разбира се. Защо летя? Опитвам се да разбера какво е да си жив.