Нежен бунт

Глава десета

Беше толкова просто да избяга от Лондон на гърба на Брут. Придружаваха я двама здрави и силни прислужници. Този път Розалин не си и помисли да се прикрива. Тя искаше, ако Джорди я наблюдава, да види че напуска градската къща в Лондон с пълна чанта дрехи. Нека мисли, че бяга от Лондон. Не беше необходимо да бъде толкова предпазлива. Предстоеше й препускане и пътят изглеждаше чист. Утринното слънце огряваше ярко околността и те спокойно я разглеждаха. Оттук минаваха предимно фермери със стоката си за пазара или желаещи да прекарат края на седмицата в Лондон. Само една луксозна карета напусна града заедно с тях, но тя остана далеч зад гърба на Розалин, така че нямаше значение.

Закуси прекрасно в една странноприемница. Там трябваше да се срещнат с Франсиз. Приятелката й се появи и веднага я успокои, че не е видяла нищо подозрително. В каретата на Гренфел по пътя за Хампшир Розалин се чувстваше в безопасност. Изминаха половината път и тя почувства отново безпокойство. Искаше притесненията й да са неоснователни. Малката вероятност мъж като сър Антъни да остави бурния столичен живот за сметка на малко провинциално тържество я успокояваше. Госпожа Идън беше планирала всичко месеци преди това и свела броя на гостите до минимум. Само съседи, провинциални благородници като нея, хора, които обикновено избягват Лондон през сезона.

Пристигнаха рано следобед. Бяха едни от първите. След тях се появиха и други карети. Франсиз предпочете малко да подремне. Розалин се извини, че ще направи същото. Останала сама в стаята, застана пред прозореца и започна да наблюдава напрегнато пътя към къщата. Не пропускаше карета и всеки мъж, който слизаше, беше подробно оглеждан. Оглеждаше дори прислужниците, толкова се беше увлякла в следене на пристигащата мъжка половина.

Малко по-късно Нети влезе да помогне на господарката си в приготвянето за вечерта. Розалин изглеждаше толкова нетърпелива, че не я свърташе на едно място. Всеки шум от новопристигнал екипаж я караше да тича към прозореца.

Това изчерпа търпението на прислужницата. Половин час й трябваше да довърши фризурата й.

— Зарад кого се въртиш кат пумпал и ни можеш да стоиш на едно място и две минути? — скара се Нети, когато Розалин седна отново пред тоалетката.

— Кого мога да очаквам, освен моите господа — оправда се тя. — Досега забелязах само сър Артемъс Шадуел.

— Ако дойдат ще дойдат. И да гледаш, и да не гледаш, все тая.

— Сигурно си права — принуди се да признае Розалин, за да не спори излишно.

Истината беше, че откакто се запозна е Алтъни Малори, почти не мислеше за вероятните си избраници. Трябваше да направи нещо. За щастие с последния шум, който я накара да подскочи, пристигна и последната карета. Отвън не се чу обичайната глъчка и Нети спокойно й помогна да облече небесносинята копринена рокля, която беше избрала за вечерта. Около врата й беше поставено колието на Камерън със сините сапфири. Крехките й китки също бяха украсени със сапфири. Най-накрая Розалин изпита известно облекчение.

Съвсем се успокои когато дойде Франсиз и двете заедно слязоха в салона. Той нямаше да дойде. Розалин се опита да не обръща внимание на разочарованието, което започна да я гложди.

Госпожа Идън ги посрещна в подножието на широките стълби, които разделяха обширната зала. Едната й част продължаваше към предната фасада на къщата със стаите за гости. Другата част водеше към задната част и спалните на домакините. Стълби с перила водеха към залата на втория етаж, от която се влизаше в множество зали, разположени там. Целият първи етаж се виждаше отгоре. Гигантски полилей висеше в центъра на сводестия таван и хвърляше мека светлина върху белия мраморен под.

Розалин нямаше търпение да разгледа останалата част на къщата. Рийгън не я разочарова. Госпожица Чадуик се чувстваше добре. Чаровно и весело бъбреше с домакинята и Франсиз, разглеждайки стаите на долния етаж.

Силвърли беше огромно извънградско имение. Къщата приличаше на замък с централния си корпус и разположените в ъглите назъбени кули. Но вътре нямаше нищо средновековно с изключение на старинните ръчно бродирани тапети, които покриваха стените. Мебелировката беше подбрана с вкус, имаше различни стилове от различни периоди. Кралица Ана и Чипъндейл преобладаваха в една от стаите, Шератон в друга, комбинация от странни френски провинциални мебели в трета. Въпреки че имението имаше малко музеен вид, Розалин остана с чувството, че се намира в уютен дом.

Обиколката завърши в задната част на къщата. Там гостите се бяха събрали в едно широко предверие с рисувани прозорци. През стъклописите имаха възможност да наблюдават гостната и музикалния салон отвъд нея. Отдясно се намираше просторна трапезария, по нататък — прекрасна оранжерия. Розалин реши да я разгледа по-подробно когато има възможност. Гостите се разхождаха из преходните салони. Всички те гледаха към обширен парк. Рийгън представяше гостите.

— Имам един съсед, с когото смятам, че ще се радваш да се запознаеш — отбеляза тя, когато успя да въведе Розалин и Франсиз в приемната. — Не всички бързат да отидат в Лондон за сезона. Аз самата бих останала тук, ако не бях обещала. Но не съжалявам, че го направих, защото имах възможността да се запозная е теб. Не се тревожи, по-късно ще имаме възможност да обсъдим това, което Никълъс ще каже за „твоите господа“.

— Виждам само сър Артемъс — каза притеснено Франсиз.

— Вярно е — отвърна Рийгън. — Но и утре е ден. Ще пристигнат и други господа. Всички те приеха поканата ми. А сега наистина трябва да те запозная с лорд Уортън. Никълъс много ревнува от него. Понякога се чудя какво щеше да стане, ако първо се бях запознала е Джъстин Уортън. — Тя се засмя дяволито. — Джъстин не е толкова възрастен, колкото останалите. Двадесет и осем годишен е. Толкова е хубав! Сигурна съм, че ще го харесаш. Посветил се е на семейството си, ненавижда Лондон. Това е единствената възможност да се запознаеш с него. Слиза в града веднъж годишно, за да заведе майка си и сестра си на пазар. Къде ли е сега той? — Рийгън се повдигна на пръсти, огледа се и се усмихна: — Ето го там до камината. Елате, мили мои.

Розалин направи две крачки и внезапно спря. Видя огромния красавец, седнал на кремаво-жълто канапе близо до камината. От едната му страна беше застанала млада жена със същите руси коси, а от другата възрастна госпожа. Очевидно това бяха сестра му и майка му. В следващия миг видя и други двама елегантни господа, застанали малко по-встрани на камината. Братята Малори. Тъмният хубавец я погледна. Погледът му я накара да се спре, да въздъхне и се замае…

Положи огромни усилия, за да откъсне очи от тези на Антъни Малори и последва домакинята, която не беше забелязала объркването й. Продължи към камината, където беше разположено канапето. Нямаше друг избор. Трябва да се съсредоточи и насочи цялото си внимание към семейство Уортън и по-специално към Джъстин, като обърне гръб на Малори.

Не беше трудно да разбере защо Рийгън я представя именно на Джъстин. Той беше невероятно красив. Имаше най-прекрасните очи на света. Цветът им беше като тъмно индиго. Очи, които открито й се възхитиха. Това беше най-високият мъж, когото бе срещала. Тя разбра това когато се изправи за да поднесе ръката й към устните си. Беше огромен, е широки рамене, добре сложен, със силни мускули. Толкова беше огромен, че без момчешката си усмивка и чара си би изглеждал заплашителен.

Веднага предразположи Розалин и известно време тя почти забрави кой стои зад нея. Почти. Бедата беше в това, че усещаше опипващия му поглед да броди по цялото й тяло. Усещаше го такъв, какъвто го бе видяла на бала в Грандал. Гледаше я. Направо я поглъщаше с поглед. Всичко, което си мислеше, бе какво той си мисли, когато я гледа.

Един новопристигнал господин беше добре дошъл, понеже прекъсна мислите й.

— А, ти си тук, любов моя? — изрече Никълъс Идън и обгърна с ръка тънката талия на съпругата си. — Защо щом изляза от стаята те обкръжават толкова мъже?

Шегуваше ли се или говореше сериозно? Това не ставаше ясно нито от израза на лицето му, нито от тона му. Но Джъстин Уортън не се обиди. Той се разсмя така, сякаш отлично познава стила на домакина.

— Ако имах намерение да я открадна, Монтиед, ти пръв щеше да научиш — отвърна Джъстин и намигна на Рийгън.

Разменените реплики я развеселяваха.

— Не започвайте отново и двамата — каза тя. — Всички тези дами ще помислят, че говорите сериозно. Те се шегуват — довери тя на гостенките си. — Ако не сте отгатнали, това е съпругът ми.

Тя го представи и на двете. Макар че Франсиз беше чувала много за него, никога не го бе виждала.

Розалин очакваше красавица като Рийгън Идън да има достоен съпруг. Четвъртият виконт на Монтиед — господин Идън — определено не беше красив. Кестенявата му коса беше изпъстрена със златисти кичури. Светлокафявите му очи имаха блясъка на кехлибара и винаги засияваха, когато погледнеше съпругата си. Беше твърде лесно да се разбере защо са го наричали развратник до преди година. Не беше трудно да се разбере и защо така силно се е привързал към семейния живот и съпругата си. Изненадващото беше, че е много млад, само с няколко години по-възрастен от Розалин. Но имаше обноските на по-възрастен мъж. Определено й напомняше сър Антъни. Това отново върна мислите й към него.

— Хайде, котенце, колко дълго смяташ да ни отбягваш?

Дълбокият глас на Антъни прекъсна разговора.

— Цяла нощ — отвърна Никълъс с не твърде любезен тон. За миг сърцето й спря. Беше си помислила, че Антъни се обръща към нея. За грубия отговор господин Идън си спечели едно смушкване в ребрата от страна на съпругата си. Това извади Розалин от вцепенението.

— О, винаги ли трябва да играя ролята на съдия — каза Рийгън и се втурна към камината, за да целуне братята Малори.

— Като че ли е възможно да останете незабелязани по-дълго време — добави през смях тя. — Предполагам, че не липсата на моето внимание ви прави нетърпеливи. Хайде, елате да ви представя.

Тя хвана двамата под ръка и ги поведе напред.

— Госпожо Франсиз, мисля че не познавате моите вуйчовци, Джеймс и Антъни Малори.

Вуйчовци? Вуйчовци! Как е могла да пропусне такава информация, сърдеше се на себе си Розалин. Тя определено не би дошла, ако знаеше, че Малори са толкова близки с Рийгън Идън. Тяхна племенница. Проклятие.

Вълнение обхвана семейство Уортън и Франсиз. Джъстин побърза да излезе от стаята заедно е жените, предпазвайки сестра си от компанията на тези мъже с лоша слава. На Розалин й се искаше някой така да се грижи и за нея. Но тя трябваше да се грижи за всичко сама. С нищо не показа, че ситуацията я притеснява. Франсиз не беше толкова съсредоточена и не забеляза нищо. Стисна устни и показа очевидна неприязън към двамата мъже, на които я представиха. Извини се и припряно се присъедини към другите гости.

Розалин остана сама, обхваната от ужасни предчувствия. Не можеше да си тръгне точно в този момент. Това щеше да е ужасно невъзпитано. Трябваше да остане поне известно време и да изтърпи опипващите погледи на двамата Малори. Те не изпитваха неудобство.

Джеймс счете за необходимо да изкоментира това, което се случи.

— Наистина вярвам, че момичето е притеснено заради нас, Тони. А не би трябвало, госпожице Розалин. Брат ми и аз сме свикнали на такова отношение.

— Ти може и да си свикнал, човече — кобалтовите очи на Антъни заискряха. — Аз бих проявил малко съчувствие в случая.

Розалин усещаше много добре това съчувствие, изразено в настойчивия му неприличен поглед. Не се сдържа и се усмихна. Дори не изчаква да останат насаме, за да я прелъстява. Наистина е непоправим.

Сигурно Рийгън си помисли същото.

— Е, Тони, нали обеща да се държиш прилично?

— Така и се държа — протестира той с цялата невинност, на която беше способен. — Ако бях постъпил така, както съм свикнал, нямаше да избегнеш скандала.

Розалин повярва, че той говори абсолютно сериозно, макар че Рийгън се разсмя.

— Ще я изплашиш, Тони.

— Едва ли — отвърна Розалин.

— Виждаш ли, сладурче — добави Джеймс — спокойно се грижи за гостите си. Госпожицата ще бъде в сигурни ръце.

— Не съм се съмнявала дори за миг — каза Рийгън и добави отдалечавайки се — Никълъс, не ги изпускай от погледа си.

— Прекрасно — намръщи се Никълъс. Джеймс се засмя.

— Това ми мирише на недоверие.

— За нещастие е точно това — потвърди Никълъс.

— Както ми се струва, той още не ни е простил, Тони — каза Джеймс.

— Говори само за себе си, братко. Всичко, което аз съм му сторил е, че изтъкнах колко вредно ще бъде за здравето му ако не се ожени за Реджи. А ти от своя страна трябваше да го държиш вързан за леглото няколко седмици. Освен това трябваше да го довлечеш от островите. Той доказа, че с неохота се е съгласил да се ожени.

— Аз не съм… — обади се Никълъс. Розалин го прекъсна.

— Преди положението да излезе от контрол, мисля да…

Антъни не й позволи да довърши.

— Отлична идея. Докато те се разправят, ние с теб ще разгледаме оранжерията.

Без да й даде възможност да възрази, той я хвана под ръка и я изведе от стаята. След няколко крачки тя се опита да се освободи, но той не й позволи.

— Сър Антъни…

— Нали не се страхуваш от мен? — прошепна в ухото й. Розалин настръхна. Това беше предизвикателство.

— Аз просто искам да изляза сама от стаята. Не искам да дойда с вас.

— Да, но ще го направиш.

Тя рязко спря и така го принуждаваше или да спре, или да я повлече след себе си. Той спря. Наклони глава към нейната. На устните му играеше едва забележима усмивка.

— Нямаш друг избор, мила. Ще те целуна или в оранжерията, или на това място и в този момент. И в двата случая ще те взема в обятията си.

— Вие сте самият дявол — изрече тя и забеляза колко много погледи е привлякла. — Много добре — изсъска тихо. — Бих желала да разгледам оранжерията, но ти, негоднико, няма да получиш никаква целувка. Трябва да ми обещаеш това.

Той се ухили широко и смело.

— Да вървим тогава.

Той продължи да я води, като отвреме-навреме спираше да поприказва с хората, които познава. Създаваше впечатление, че просто се разхождат из стаите. Розалин улови отдалеч погледа на Франсиз и усети неодобрението й. Но не пожела да избегне това, което й налагаше съдбата тази вечер. Съмняваше се дали Антъни би я целунал пред всички. Но не можеше да рискува.

Той трябваше да потвърди уговорката. Неговото „да вървим“ не беше обещание. Тя разбра това, когато влязоха в просторната оранжерия.

— Наистина е чудесно — каза тя неспокойно. Той я прегърна през талията и я поведе по осеяната със зеленина алея.

— Не мога да се съглася с това — каза той, като я гледаше.

Тя извърна очи. Упорито се беше втренчила в статуите отстрани и многобройните цъфнали цветя. В центъра на помещението падаха струите на фонтан. Тя усещаше ръката на кръста си. Допирът я изгаряше през тънката коприна на роклята й с висока талия.

— Аз… аз… наистина трябва да ви напомня за обещанието, сър Антъни — гласът й беше слаб и треперещ. Наложи се да прочисти гърлото си, за да продължи. — Дяволски е нечестно от ваша страна да не ми оставите никакъв избор.

— Знам.

— Необходимо ли е да проявявате такова своеволие?

Той се спря и я обърна към себе си. Очите му бавно разгледаха лицето й. Осмисляше въпроса й. Разтревожена, тя осъзна, че се намира в най-отдалечения край на оранжерията. Гъстите клони на едно дърво ги правеха невидими за останалите. Те бяха съвсем сами. Шумът на гостите идваше отдалеч. Водата на фонтана напълно ги скриваше.

— Да, необходимо е — отвърна той дрезгаво. — Това е нещо, за което мисля непрекъснато, откакто те видях за пръв път.

Розалин не желаеше да се съпротивлява, когато ръката му я придърпа по-близо. Другата се плъзна по врата й. С палец повдигна брадичката й. Погледите им се сляха. Тя почувства устните му — топли, примамливи, нежни. Затвори очи и се предаде на неизбежното. Трябваше да изпита това чувство и в момента му се бе отдала изцяло. В този миг нищо друго освен вкуса на целувката нямаше значение за нея. Усещането на тялото му до нейното я омагьосваше.

Страстта на Антъни не я изплаши. Той беше обуздал чувствата си, макар че се усещаше като ураган, готов да се развихри. Не си спомняше кога за последен път е желал нещо толкова силно. Полагаше усилия да не я уплаши, а само да разпали желанието й. Трябваше да почака тя самата да изпита същата страст.

Това бе най-трудното нещо, което е правил. Трябваше да се въздържа, макар че цялото му тяло крещеше да я обладае цялата сега, точно тук. Оказа се, че му е много трудно да се контролира така добре, както желаеше. Беше обезумял от желание и не усещаше малките неща, които вършеше с нея. Пръстите му потънаха в косите й и множеството фиби се разпиляха. Коляното му се намираше между нейните и тя почти беше яхнала бедрото му. За негова радост тя беше толкова обезумяла, колкото и самият той. Но точно в този миг той не усещаше това.

Бедрото му разтриваше слабините й. Тя се отпусна. Целувките й ставаха все по-страстни. Той постепенно включи езика си, като я учеше на движения, които предизвикват изключителни вълнения. Прокара език между устните й, за да усети сладостта й. Когато тя колебливо се опита да отговори на движенията му, той нежно я всмука все по-дълбоко и по-дълбоко.

Розалин беше безпомощна и изцяло прелъстена. Беше готова да му даде всичко, което поиска. Когато Антъни почувства това, изстена болезнено. Съвсем непредвидливо беше избрал това място, не предполагайки, че би могъл да има толкова бърз успех.

Приближи устни към ухото й и умолително прошепна:

— Иди си в стаята, скъпа. Аз ще те последвам.

Тя беше като хипнотизирана. Не беше способна да свърже мислите си.

— Моята стая?

Нямаше време, за бога, нямаше никакво време за недоразумения. Сграбчи я за раменете.

— Погледни ме, Розалин — нетърпеливо каза той. — Не можем да останем тук, разбираш ли. Тук не сме на сигурно място.

Тя го погледна и се намръщи.

— За какво ни е сигурно място?

Дяволска работа, да не би Рийгън да беше права? Нима можеше Розалин да е толкова невинна на тази възраст. Тази мисъл го изпълваше с радост и съжаление. Ако това беше вярно, той рискуваше да загуби всичко. Тя си беше възвърнала способността да мисли. И все пак една нежна, досега скрита струна беше разбудена. Искаше му се това да е истина.

Антъни въздъхна търпеливо.

— Ще се любим. Ти и аз. Това е съвсем естествен завършек на това, което стана. И двамата го желаем. Остава само да намерим местенце, където никой не би ни безпокоил. Нали си съгласна, че няма по-удобно място от стаята ти.

Преди още да довърши, Розалин поклати глава.

— О, какво стори ти, човече? Нали нямаше да има целувки. Аз тъй ти казах.

Нейният мил акцент го разпали още повече. Той я придърпа към себе си.

— Твърде късно е да увърташ, миличка. Ти вече се предаде. Сега бъди добро момиче и направи каквото ти казвам. Иначе, заклевам се, ще те имам точно тук и то в момента. Дяволите да вземат всеки, който случайно мине оттук и ни види.

Ако имаше намерение да я уплаши, за да се съгласи, то това не се получи. Тя се разсмя на усилието му. Но в това си състояние той не оцени смелостта й. Разумът й говореше, че той не би направил нищо, с което да създаде неприятности на племенницата си. Беше го осъзнала още преди да тръгне насам с него.

— Не мож използва този номер два пъти, момко.

В този миг Антъни не беше убеден дали това е номер. Но това, че тя така смело му говори, го върна към действителността, макар че не можа напълно да охлади страстта му. Забърка такава каша. Тя имаше пълното право да му се сърди.

Усмихна се опустошително. Тази усмивка я главозамайваше.

— Ако не го направим сега, ще дойда по-късно в стаята ти.

Тя го отблъсна и поклати глава.

— О, обещавам ти, че няма да успееш да минеш през вратата.

— Ами не я заключвай.

— Ще я заключа.

— Тогава отвори прозореца.

Зелените й очи блеснаха.

— Заради тебе ще се задуша в стаята си, като залостя всички прозорци. Защо не можеш да приемеш едно „не“ за отговор? Не ти ли го казах достатъчно ясно?

— Това е не е истински отговор, скъпа. Нали не очакваш наистина да се откажа? Трябва да мисля за репутацията си, нали разбираш.

Тези думи я разсмяха. Отпусна се и напрежението й отслабна. Господи, той наистина беше непоправим, изцяло развратен и толкова примамлив. Досега не беше познавала мъж, който толкова силно да я беше привличал. Толкова силно, че дори в моментите, когато можеше да разсъждава, да се чувства силно привлечена. Но дали беше сериозен или не? Единственият начин да избегне развитието на тази среща, беше да обърне всичко на шега.

Тя възвърна контрола над себе си. Укорително му каза:

— Сър Антъни, аз мисля предимно за вашата репутация.

— Тогава ще се опитам отново да прогоня тези мисли.

— Не!

Тя ахна. Той се пресегна и само след миг тя седеше на парапета и едва пазеше равновесие. Той се смееше насреща й. Тя мислеше, че той отново има намерение да я целуне. Това никак не й беше забавно. Краката й висяха във въздуха. Нямаше за какво да се държи, освен за него.

Намръщи се и понечи да скочи, но Антъни пристъпи по-близо и за неин ужас повдигна полата и разголи бедрата й. Пристъпи още по-близо. Разтвори краката й и се наведе напред. Тя се дръпна назад, назад…

— Дръж се за мен, или ще паднеш — гласът му я уплаши. Наистина се хвана за него. Нямаше никакъв друг избор.

Но той не се изправи и тя продължи да виси наполовина през парапета.

— Трябва да направиш нещо по-сигурно, миличка. Прегърни ме. — С една ръка той я притисна към себе си. — Дръж се здраво.

Дъхът му опари ухото й. Тя почувства вълнуващи тръпки по цялото си тяло.

— Ако не искаш да ми се отдадеш, поне ми позволи да те докосвам. Имам нужда от това.

Тя затаи дъх, защото почувства ръцете му бавно да се придвижват от коленете към бедрата и, като бавно повдигаха роклята й.

— Стига. Ти, проклет… Пусни ме… — след това прошепна дрезгаво — Антъни…

Начинът, по който произнесе името му, го накара да потрепери. Преди да може да продължи, той протегна ръце към нея и телата им се вплетоха.

Розалин изстена. Главата й беше отметната назад, крайниците й бяха съвсем омекнали. Той би могъл да проникне в нея. Чувството беше толкова възбуждащо. Устните му оставяха изгаряща влажна следа по врата й. Розалин напълно забрави положението си.

— Предполагам, че няма да ми благодарите задето ви прекъсвам, Тони. Но госпожа Гренфел търси твоята млада шотландка. Всеки момент ще нахълта тук.

Антъни изруга. Погледна Джеймс, който тактично гледаше към фонтана. Свали Розалин от парапета, а ръцете му все още я придържаха. Беше подвластен на опиянението й. Краката и все още бяха обгърнали кръста му. Страстта я беше обзела на пълно. Устните й бяха разтворени, очите затворени, лицето пламнало. Той се съмняваше дали тя изобщо е чула Джеймс.

— О, господи — каза той и я постави бавно на земята. — Скъпа, ще продължим с това после.

Тя отстъпи. Краката й потреперваха. Известно време той наблюдаваше как очите й започват да се избистрят, как се разширяват от гняв, после се присвиват. Очарован, той дори не забеляза как тя протяга ръка и бузата му изплющява.

— Няма да има друг път — тихо, но твърдо каза тя. Той изобщо не се съмняваше, че е разгневена. — Ни познавам правилата на таз игра, но човек ни може да се доверява на твоята честност. Затуй стой далеч от мен.

Тя се втурна навън. Антъни не я последва. Седна на парапета. Опипваше бузата си и наблюдаваше как се отдалечава от погледа му.

— Чудех се кога най-после ще се прояви този шотландски нрав.

Антъни се ухили на приближаващия се Джеймс.

— Мисля, че леко се отърва.

Антъни се ухили още по-широко.

— Тя дори не разбра, че си тук.

— Хвалиш ли се, братко?

— Не, просто се чувствам изключително доволен.

— Е, след като ти я остави побесняла от ярост, предполагам, че нямаш нищо против и аз да опитам късмета си.

Мигновено усмивката на Антъни се стопи.

— Стой надалеч от нея, Джеймс.

Две руси вежди се повдигнаха.

— Държиш се собственически, а? Подобни думи бяха отправени към теб преди малко. Освен това, скъпо момче, ти все още не си я спечелил.