Нежен бунт

Глава единадесета

Джъстин Уортън доказа, че може да бъде изключително приятна компания. Розалин постепенно се успокои. Размишляваше върху постъпката си и отвратителния си избухлив характер. На излизане от оранжерията беше страшно разгневена. Съзря я Франсиз и веднага я поведе към горния етаж, за да приглади фризурата й. Розалин изобщо не беше наясно в какво състояние се намира косата й и какво впечатление би направила на порядъчните хора. Какъв ужасен мъж, да я остави в такова състояние, сякаш е била малтретирана. Както всъщност си беше. А това й донесе строга проповед от страна на Франсиз. Не че не я заслужаваше. Тя знаеше, че се държа глупаво. Знаеше какъв ужасен риск поема. Нямаше нужда да й се припомня. Тя го осъзнаваше много добре. Гневът на Франсиз не биваше да я обижда толкова дълбоко, защото беше израз на безкрайна обич и загриженост. Трябваше да упрекне себе, че я е разтревожила.

Франсиз приключи дългата си тирада относно срамната репутация на сър Антъни с думите:

— Никога недей да оставаш насаме е него, Роз. Особено след като е очевидно, че той толкова много те привлича.

— Никога не съм казвала такова нещо, Франсиз.

— Не е нужно. Разбрах го в момента, в който Рийгън доведе сър Антъни и ни го представи. Видях начина, по който те гледа. Целувката в оранжерията е едната страна на въпроса. Но знаеш, че нещата нямаше да приключат само с това, ако не бяхте на такова очебийно място.

Розалин не посмя да признае, че въпреки публичното място те бяха стигнали доста по-далеч от една целувка. Не беше съвсем убедена, че всичко би спряло дотук, ако Антъни за щастие не се беше осъзнал и я освободил. Определено тя беше тази, която не пожела да се откъсне от прегръдката му.

— Трябваше да ми кажеш, че вече си се срещала с него на бала в Грандал. — Изведнъж тонът на Франсиз стана много строг. — Бих могла да те предупредя. Очевидно той те е набелязал за следващо завоевание.

— О, Франсиз, не е нужно да ме предупреждаваш. Вече бях чула достатъчно за него. Знаех какъв безсрамник е той.

— И въпреки това се остави да те подведе?

— Казах ти, че той ме измами — извика раздразнено Роз и веднага съжали за тона си. — Извинявай, но е време да престанеш да се безпокоиш. Казах му да стои по-далеч от мен.

Франсиз надули устни и събра вежди.

— Мислиш ли, че той ще се съобрази с думите ти? Мъже като него не понасят откази. По някаква абсурдна логика колкото повече се дърпаш, толкова по-силно е желанието им да те преследват. А този сър Антъни е най-настъпателен от всички — просто е най-красивият, най-желаният от жените и най-заклетият ерген в кралството. Той никога няма да се ожени, Роз. Никога няма да се примири да живее само с една жена. И защо да го прави, след като стотици обмислят как да го спечелят.

— Франсиз, забравяш в какво особено положение се намирам. Не съм просто една дебютантка, търсеща съпруг. Имам цел и не бих позволила нищо да ме отклони от нея. Ако не успея да се омъжа съвсем скоро, последствията ще бъдат ужасни. Дори опасни.

Франсиз въздъхна и се усмихна извинително.

— Бях забравила за това. Права си. Но бъди внимателна, нали Роз? Мъж с богат опит като Малори би могъл да те прелъсти без да усетиш. Предполагам, че трябва да се благодариш и на това, че онзи негов безпътен брат, който с нищо не се различава от сър Антъни, все още не те е набелязал.

Розалин щеше да си спомни тези думи по-късно. Слезе долу. Джъстин Уортън бързо ги покани на бюфета. Тя все още негодуваше от наивността си. Дори не й остана време да се замисли за брат му. Джъстин успя да отвлече вниманието й. Известно време тя се забавлява. Той беше толкова чаровен. Индиговите му очи бяха толкова възхитителни, че тя сериозно се замисли дали да го добави в списъка си въпреки младостта му. Той поне беше по-голям от нея и не правеше опит да скрие интереса си. А това беше ценно, особено сега, когато тя трябваше сама да търси кандидатите си. Все още трябваше да проявява смелост. Сър Артемъс се приближи към нея.

За нещастие госпожа Уортън прекъсна разговора им. Оплака се от главоболие и Джъстин бе принуден да я заведе в къщи, въпреки че беше поканил Розалин да отиде с него на лов следващата сутрин.

— Това е лесно завоевание — отбеляза Франсиз, когато Джъстин излезе с майка си.

— Така ли мислиш? — ухили се Розалин. — Бива си го, нали.

— Толкова е строен и силен. Чух само хубави неща…

— Франсиз, не трябва да го превъзнасяш толкова. Както виждаш, сър Антъни вече си е отишъл. Престани да се безпокоиш.

Франсиз стисна ръката й.

— Много добре. Знам, че можеш да отличиш доброто от лошото. Но тъй като лорд Уортън също си отиде тази вечер, защо не използваш възможността да задълбочиш запознанството си със сър Артемъс?

— Да, наистина — въздъхна Розалин. — А освен това трябва да намеря госпожа Идън и да получа обещаната от нея информация. Колкото по-скоро намаля списъка, толкова по-добре.

Но Рийгън Идън водеше оживен разговор с част от съседите си, Розалин не искаше да я прекъсва. Тя намери сър Артемъс, погълнат от играта на вист. След вечеря на няколко места бяха раздадени картите.

Розалин се приближи към един от отворените френски прозорци и изчака Рийгън да я забележи. Наслаждаваше се на лекия бриз, проникващ отвън. В гостната беше станало непоносимо топло. Искаше й се да излезе навън, но не се решаваше. Спомни си предишното излизане в градината, когато за пръв път срещна сър Антъни. Не го виждаше между гостите след случката в оранжерията, но това не означаваше, че той не се спотайва наблизо.

Помисли си да измъкне Франсиз навън, за да се поохлади малко. В този момент едно движение зад гърба й я сепна.

— Забавлявате ли се, госпожице Розалин?

Тя се обърна и разпозна Джеймс Малори. Страхуваше се, че Антъни може да е с него. Видя, че е сам и си отдъхна. Златистата му коса беше леко разрошена. Очевидно идваше отвън. Погледът му беше толкова целенасочен, че тя отново се притесни. Припомни си думите на Франсиз, че този брат е по-ужасният. Тази вечер нищо не можеше да промени това мнение. Макар че тя беше склонна да счита Антъни за по-опасен. Поне спрямо нея. Тя леко кимна с глава.

— Да. Вашата племенница успя да ме накара да се почувствам като у дома си. Бях много изненадана да науча, че е ваша племенница. Предполагам, че е дъщеря на някой от по-възрастните ви братя?

— На нашата единствена сестра Мелиса — поправи я той. — Но тя почина когато Рийгън беше бебе и аз и братята ми имахме удоволствието да я отгледаме.

Розалин остана с впечатлението, че за четиримата мъже действително е било удоволствие да отгледат единственото дете на сестра си. А това правеше особено този Малори да изглежда по-малко опасен. Поне до момента, в който той предложи:

— Би ли се разходила с мен до езерото?

Този въпрос беше неочакван и тя застана нащрек.

— Не, благодаря.

— Ами тогава просто да излезем навън. Изглежда имаш нужда да поемеш глътка свеж въздух.

— А, не, дори ми е хладно и мисля да си взема шала.

Джеймс се подсмихна на това неубедително извинение.

— Скъпо момиче, капчиците пот по веждите ти доказват точно обратното. Хайде, не се страхувай от мен. Аз съм безобиден във всяко едно отношение.

Той я хвана за лакътя и я поведе навън. Розалин изпита странно чувство, че се случва нещо много познато. Сякаш се спуска за втори път в една и съща пропаст. Само че този път дори нямаше възможността да спре Джеймс, когато се опита да я изведе от стаята. Само две крачки и бяха навън. Тя не можа да се осъзнае. Той не й даде възможност да реагира. Вместо да продължат към градината, той я дръпна отстрани на вратата, притисна гърба й към стената и устните му приглушиха лекия й тревожен вик.

Всичко стана толкова бързо, беше толкова умело извършено, че Розалин не успя да осъзнае клопката и да я избегне. Не се осмели да вика, за да не привлече вниманието на гостите. Не би понесла клюките, които ще последват след подобна сцена. Единственото, което можеше да направи, бе да го отблъсне. Но той я беше заклещил между стената и здравите си гърди. Спря да се съпротивлява. Чувстваше как кръвта бучи в ушите й. Целувката на Джеймс толкова напомняше тази на брат му! Но все пак това не беше Антъни, макар че много й се искаше да бъде.

— Вие с брат ви да не би да се учите един от друг? — просъска тя, когато той отдръпна глава.

Джеймс се разсмя, за да прикрие разочарованието си.

— Така ли мислиш, малка шотландко? Защо каза това?

Тя се изчерви от гняв. Беше признала, че Антъни също я е целунал. За да се защити, добави бързо:

— Това ли разбирате под „съвсем безопасен“?

— Излъгах — отвърна той нагло.

— Така ли? А сега ме оставете да си отида, лорд Малори.

Той отстъпи толкова, колкото телата им да се отделят, но без възможност да се измъкне.

— Не се гневи, скъпа. Никога не обвинявай един мъж, че е направил опит. Сега признавам, че Тони печели този път. Дяволски е нечестно това, че се запозна първо с него.

— Какви глупости говорите, по дяволите? Ако вие двамата сте се обзаложили…

— Дори не си помисляй такова нещо, скъпо момиче. Това е просто съперничество между братя и доказателство, че двамата имаме един и същ вкус.

Той приглади с пръст мокрите къдрици по слепоочията й. За миг тя беше като хипнотизирана. Настойчивият му зелен поглед изцяло завладя съзнанието й.

— Ти си невероятно красива. Знаеш… невероятно. Много е трудно в този случай да приема поражението. — Гласът му стана дрезгав от вълнение. — Бих могъл да накарам кръвта ти да кипне, девойко. Убедена ли си, че предпочиташ Тони?

Тя водеше борба да се освободи от въздействието му. Боже господи, тези Малори са опустошителни. Те наистина знаят как една жена може да бъде прелъстена. Тя се молеше той да повярва на думите й:

— Никога не съм казвала, че предпочитам брат ви. Но това не означава, че избирам вас. Истината, лорд Малори, е, че не искам нито един от двама ви. Позволете ми да се оттегля, или ще се наложи да викам за помощ.

Той отстъпи, леко се поклони и се усмихна. Чувствените му устни бяха влудяващи.

— Не мога да ви позволя да направите това, скъпа госпожице. Ако ви видят тук сама с мен, ще загубите завинаги репутацията си.

— За това трябваше да се замислите преди да ме измъкнете навън — отговори тя и бързо се прибра.

Джеймс я наблюдаваше как се отдалечава. Но за разлика от Антъни беше сигурен, че няма шансове за успех и тази мисъл не го разочарова. Точно обратното, колкото и да му се искаше да спечели точно тази жена, той се съгласи да я остави на мира, защото видя нейната реакция от целувката му, несравнима с тази от целувката на Алтъни. Тя не беше нито смаяна, нито объркана. Изборът й беше ясен, макар че тя все още не го съзнаваше. Ех, ако ставаше въпрос за някой друг, но Тони…

По дяволите, тя беше прекрасна. Самочувствието му се върна. Тя беше успяла да го развълнува. Изпитваше нужда от жена. Трябваше да отиде до най-близкото село, за да не ядоса Рийгън, ако прелъсти някоя от съседките й. Не му остава нищо друго, освен да потегли. Триста дяволи, тази проклета любов от пръв поглед.