Нежен бунт

Глава тридесет и седма

На следващата сутрин още в седем часа и половина Розалин заслиза надолу по стълбите. Бузите й все още горяха от унижението, когато се срещна лице в лице с Джеймс само по прозрачната си нощница. По-големият Малори изглеждаше безупречно във вечерното си облекло. Очевидно се прибираше след нощен гуляй. Тъкмо отваряше вратата на стаята си, когато Розалин се появи в коридора. Погледът му я убеди, че е видял всичко. Очите му се плъзнаха по тялото й — надолу и след това нагоре. Изведнъж повдигна въпросително вежди. Тя изглеждаше невероятно смутена. Незабавно се вмъкна в стаята си и шумно затръшна вратата. Зад гърба й се чу силен смях. Изпита желание да се скрие под завивките и никога вече да не се показва оттам. Добре, ако беше помислил, че се е помирила с Антъни и е споделила леглото му. Но тя съвсем явно му показа, че продължава да обитава друга стая. По дяволите, да си мисли каквото ще! Имаше достатъчно много грижи, за да държи сметка и за това.

Един от проблемите й е да намери бележките от последните си покупки, преди Антъни да ги види. Осъзна колко детинско беше желанието й да го разорява само от злоба. Постъпката й беше достойна за презрение. Жена на нейната възраст да се занимава с това! Освен това той й беше прекалено ядосан, за да влезе в спор за похарчените пари, които бяха твърде много.

Нямаше никакво време. Антъни все още спеше на стола, където прекара цялата нощ. Той винаги ставаше много рано за сутрешната си езда. Трябваше да излезе незабелязано. Излизането й вече беше безопасно. Джорди повече нямаше да я безпокои, така че тя щеше да отиде до банката и после сама да се оправи с онези търговци. До момента, в който се наложи отново да се срещне с Антъни, щеше да уреди поне този въпрос. После трябваше да намисли как да се измъкне от ужасната сделка, която му беше наложила. И то без да жертва гордостта си. Трябваше все пак да му намекне, че не му е простила за лъжите. Доколкото разбираше, беше невъзможно да промени положението без последствия за себе си. Половината нощ обмисля именно този проблем и не намери никакво решение. С чанта и шапка в ръка тя влезе в кабинета на Антъни и се зае да претърси бюрото му. Беше облечена с червеникавокафява рокля и къс втален жакет в същия цвят. Облеклото й беше подходящо за делови срещи и съответстваше на настроението й. Намираше се на ръба на отчаянието Не виждаше начин да се измъкне от ямата, която беше изкопала собственоръчно.

Първото чекмедже съдържаше дневници и счетоводна книги. Второто — лична кореспонденция, която тя дори не погледна. В третото чекмедже беше точно това, което търсеше. Дори много повече. Беше пълно с пликове със сметки, някои отворени, други не. Типично за аристократите, да не обръщат внимание на сметките понякога дори в продължение на месеци, докато не се окажат най-после в състояние да ги покрият. Нейните дори не бяха отворени. Тя облекчени въздъхна, когато разпозна имената на петимата търговци, от които беше направила покупките.

Вече не можа да устои и заразглежда съдържанието на чекмеджето. Не се изненада от квитанцията за петстотин лири на един шивач. Повдигна вежди, когато прочете две хиляди лири на квитанция от бижутерски магазин. Имаше тридесет хиляди, дължими на някой си скуайр Симънс и дори не пишеше за какво. А това бяха само трима от кредиторите! А в чекмеджето бяха натрупани над двадесет подобни бележки.

Нима Антъни вече имаше дългове? По дяволите, а тя планираше да ги увеличава съществено. Как ли би реагирал той, разтваряйки нейните пликове? Слава богу, че и той, типично за класата си, тикаше пликовете в чекмеджето и отлагаше отварянето им.

По време на престоя си в банката трябваше да се погрижи и прехвърли на негово име полагащите му се от брачния договор пари и да уреди всеки месец получаването на дължимите му суми. Трябваше да изпълни още едно неприятно задължение — да му обясни за парите. Иначе как можеше той да разбере, че разполага с тях. Но сега не беше момента да разговаря с него за пари. Още един проклет проблем!

— Здравей.

Розалин подскочи и мигновено напъха стиснатите сметки в джоба на полата си. За щастие беше пред бюрото и Джереми не можа да види какво точно прави. Добре поне че младежът беше сам. Ако Антъни я беше заловил на това място, тя не можеше да измисли никакви оправдания. На Джереми нямаше смисъл да обяснява каквото и да било, но беше ядосана, че я беше изплашил.

— Рано си станал — каза тя и започна да оправя шапката на главата си.

— Дерек ще дойде да ме вземе. Отиваме на диво парти в провинцията. Ще се върна едва след няколко дена.

По всичко личеше, че е силно развълнуван. Господи, как й се искаше да е познавала Антъни когато е бил на възрастта на Джереми. Та те толкова много си приличаха. Но се съмняваше Антъни да е бил толкова откровен дори на такава крехка възраст.

— Баща ти знае ли?

— Разбира се.

Отговорът му прозвуча изненадващо бързо и Розалин усети, че у нея се заражда майчин инстинкт.

— Какво точно имаш предвид под „диво“?

Джереми й намигна. Явно беше в изключително добро настроение.

— Няма да има дами. Нали разбираш, ще има само много жени.

— Баща ти знае ли това?

Въпросът й разсмя Джереми.

— Самият той каза, че може да се отбие.

Розалин почувства как се изчервява. Коя е тя в края на краищата, за да дава наставления на това момче. Той е достатъчно голям за да… е, може би Джеймс го мисли за достатъчно голям. Но нито един от синовете й няма да се занимава с жени на седемнадесетгодишна възраст. Тя ще се погрижи за това, ако изобщо някога има син.

Въздъхна и взе чантата си.

— Добре тогава. Приятно… — не, тя не би му пожелала приятно прекарване. Просто не може да направи това. Не може да се примири с факта, че момче на неговата възраст, колкото и голямо да изглежда, може да върши такива неща. — Предполагам, че ще те видя, когато се върна.

— Излизаш ли? — той стана много загрижен, като видя шапката на главата й. — Това не е ли опасно за теб?

— Не е опасно — усмихна се тя. — Чичо ти се погрижи за всичко.

— Тогава се нуждаеш от карета. Дерек скоро ще бъде тук.

— Не, аз имам карета. Чака ме навън и един от прислугата ще ме придружи. Аз отивам само до банката. Дръж се прилично, Джереми — каза тя с тъга на раздяла.

Пътят до банката се оказа по-дълъг, отколкото беше очаквала. Но въпреки това беше пристигнала твърде рано. В нетърпението си да излезе по-скоро от къщи изобщо не се беше сетила да мисли за времето. Вместо да чака пред сградата, помоли кочияшът да пообиколят малко наоколо.

Работата й отне един час — повече отколкото беше очаквала. Трябваше да открива сметка на името на Антъни. Според договора беше задължена да му приведе сто хиляди лири и всеки месец по още двадесет хиляди. Това щеше да му помогне в случай, че е затънал в дългове, както тя предполагаше. Съвсем отделен въпрос беше дали той ще оцени постъпката й. Повечето мъже биха я оценили. Но тя не беше сигурна дали Антъни е един от тях.

Излезе от банката и се вцепени. Кочияшът и придружаващият я прислужник се биеха с двама други мъже. Тази гледка беше подходяща за пристанището или за доковете, но не и тук…

Не довърши мисълта си. Една ръка обхвана талията й. Дъхът й секна. Нещо твърдо и остро допря ребрата й.

— Този път без шеги, госпожо. Инак ще ти покажа колко е остро туй нещо.

Тя не каза нито дума. Отначало беше много изненадана, но след като видя какво представлява „туй нещо“, се уплаши до смърт. Посред бял ден, пред банката! Това е невероятно! Каретата й беше съвсем наблизо. Поведоха я зад каретата, докато другите се биеха отпред и привличаха вниманието. Дали всичко това беше планирано? По дяволите, това е работа на Джорди. Не, не би могло да е негово дело. Той беше предупреден и то със сила. Не би се осмелил… Но знае ли човек?

Набутаха я в някаква стара карета с кепенци на прозорците. Мъжът затвори вратата. Тя се опита да стане от пода, на който падна, но една груба жена я натисна надолу и не й даде възможност да мръдне.

— Не ми създавай неприятности, госпожа. Това ще бъде по-добро за тебе.

Натикаха някаква мръсна кърпа в устата й, завързаха ловко ръцете й на гърба. Решиха да не завързват и краката й. Мъжът се изсмя грозно и измъкна ножа от ботинката й.

— Няма да получиш друга възможност да използваш това.

Розалин изстена. Това беше един от мъжете, които се опитаха да я отвлекат първия път. Един от хората на Джорди. Той знаеше, че е омъжена. Какво по дяволите мислеше че прави? Вцепени се. Изведнъж отговорът изплува в съзнанието и Единственото, което би могъл да иска, е отмъщение за провала на добре скроения от него план. Мъжът излезе от каретата и я остави да лежи на пода. Миг след това потеглиха. Тя се обърна на една страна и понечи да се изправи. Опита е език да избута кърпата от устата си. Почти успя, когато каретата бавно спря. Тя чу кочияшът да казва:

— Достатъчно, Том.

Само след секунда вратата се отвори и друг мъж скочи в каретата. Устната му кървеше. Задъхваше се. Това беше един от мъжете, които се биеха. Значи всичко е било планирано, включително и боят, който беше инсцениран само за да не може никой да забележи как я отвеждат. Тя волю-неволю трябваше да се подчини, с нож опрян в ребрата.

Младежът Том й се хилеше. Повдигна я и я постави на седалката срещу себе си. Наново натика кърпата в устата й. Озадачено клатеше глава. Поне не изглеждаше да изпитва желание да отмъщава заради раните си. Разглеждаше я в детайли и се усмихваше. Накрая избухна в смях.

— Брей, ти си била жестока красавица. Прекалено добра за такива като оня негодник, който ни плаща. — Тя се опита да каже нещо, но не успя. — Мислехме вече, че никога няма да те спипаме. Бъди добра и ние няма да бъдем много груби с теб.

Нямаше нужда от предупреждение. Как би могла да не бъде добра, след като беше вързана, а кърпата в устата й пречеше да издава всякакъв звук.