Нежен бунт

Глава тридесет и втора

— Тря’а да е тоз, господарю.

Джорди Камерън се обърна към ниския мъж с бакенбарди.

— Кой, глупако? Те са двама.

Уилбърт Стоу дори не се впечатли от грубия тон на шотландеца. Беше свикнал с него, както и с нахалството, нетърпението и избухливия му нрав. Ако Камерън не плащаше толкова добре, той щеше да му покаже как се намира човек за подобна работа. Можеше и да му пререже гръкляна. Но тоя си плаща добре. Тридесет английски лири са си цяло състои ние за Уилбърт Стоу. Затова, както винаги, той държи езика зад зъбите си и оставя обидите да минат покрай ушите му.

— Тъмният — поясни той с угоднически тон. — Той е собственик на къщата. Казват му сър Антъни Малори.

Джорди погледна през малкия си бинокъл. Видя спокойното изражение на Малори, който се обръща на вратата и казва нещо на русокосия мъж. Този е англичанинът, който от няколко дена насам шета из кварталите, за да търси Джорди. Значи този крие Розалин. О, Джорди знае че тя е там, въпреки че не е показала лицето си вън от къщи. Беше заповядат на Уилбърт и на брат му Томас да не изпускат къщата от очи. Тя трябваше да е там. Точно тук бяха изпратили дрехите й. И именно тук онази Гренфел беше идвала вече на два пъти.

Розалин се мисли за много умна, като се крие вътре и не излиза. Но това място е много по-лесно за наблюдение, защо то Грийн парк се намира точно отсреща. Има много дървета, които служат за прикритие. Не е като да седиш в карета, която привлича вниманието. Това се беше случило на улица Сауд Одли. Тя не би могла да направи и едно движение, без да я забележат Уилбърт и Томас. Те държат една празна карета надолу в улицата и само чакат да скочат в нея и да я последват. Всичко е само въпрос на време.

Междувременно той ще се погрижи за това английско конте, което я крие. Този мъж беше принудил Джорди два пъти да сменя квартирата си за последните пет дена. Сега, когато знае как изглежда, няма да е никак трудно да уреди нещата.

Джорди свали бинокъла и се усмихна.

Скоро, моето момиче, съвсем скоро ще те накарам да платиш за всички неприятности. Ще съжаляваш, че си се обърнала срещу мен. Ще си платиш като глупавата ти майка и стареца, дано гният в ада и двамата.

— Още едно шери, Франсиз?

Франсиз погледна все още пълната си чаша и Розалин, която отново сипваше в своята от кехлибарената течност.

— Ще се отпуснеш ли, Роз? Ако той досега не се е появил, едва ли ще дойде скоро.

Розалин погледна през рамо приятелката си и направи плах опит да се усмихне.

— Стигнах до заключението, че Антъни се появява само когато не го очаквам и то единствено за да ме изнервя.

— Нервна ли си?

Тя плахо се засмя, но смехът й приличаше по-скоро на стенание. Отпи голяма глътка шери и седна до Франсиз на новото канапе „Адамс“.

— Не трябва да съм нервна. В края на краищата той не би могъл да направи нещо ужасно тази вечер. Аз го предупредих, че ще идваш.

— И?

Розалин се усмихна накрая.

— Той ме учудва, Фран, толкова са различни настроенията му. Никога не знам какво да очаквам от него.

— В това няма нищо необичайно, скъпа моя. И ние си имаме своите настроения, нали? А сега престани да се тормозиш. Вместо това кажи какво мисли за тази обновена стая.

Розалин се засмя с дълбокия си заразителен смях.

— Той все още не я е видял.

Франсиз широко отвори очи от почуда.

— Искаш да кажеш, че не си се съветвала с него за избора на мебелите? Всички тези неща са толкова, толкова…

— Фини, деликатни, подходящи за женска стая?

Франсиз ахна, като видя блясъка в кестенявите й очи.

— Боже господи, та ти си го направила нарочно! И се надяваш да не му хареса, нали?

Розалин огледа стаята, която някога е била типично мъжка. Сега беше напълно преобразена с тези чудесни гладкополирани мебели. Приличаше на стая за гости и царство за жената в къщата. Адамс може и да е известен с претрупания си с орнаменти стил, но тя харесваше позлатената дърворезба по рамките на канапетата и столовете. И особено атлазената и брокатената тапицерия със сребристи цветя на маслиненозелен фон. Е, цветовете не бяха типични за женска стая. С това беше направила компромис. Но не и по отношение на орнаментите. Не беше избрала само новите тапети…

— Миля, че ще му хареса. А ако не му хареса, няма да признае. Той е такъв — сви рамене. — Ако наистина не му харесва, ще махна всичко това и ще купя нещо друго.

Франсиз се намръщи.

— Мисля, че прекалено много си свикнала да харчиш парите си, без да мислиш за цената. Забравяш, че съпругът ти не е богат като теб.

— Не е. Всъщност това е единственото, което не забравям.

Франсиз въздъхна при това смело изявление.

— Така значи. Надявам се да знаеш какво правиш. Мъжете могат да имат забавни реакции, когато става въпрос за пари. Някои могат да загубят двадесет хиляди лири без да ги е грижа за това, а други могат да се самоубият при такава загуба.

— Не се тревожи, Франсиз. Антъни принадлежи към първата категория. Да ти приготвя ли още едно питие преди вечеря?

Франсиз погледна наполовина пълната си чаша, пое: празната чаша на Розалин. Поклати глава без да отговори и въпроса.

— Продължавай. Разказвай ми каквото си искаш, само и ме убеждавай, че не се изнервяш от реакцията му. Той много ли е… груб, когато спорите? Затова ли не искаш да говорим?

— Не е било спор — отвърна тя сковано. — Той е такъв откакто сме се оженили.

— О, последния път, когато ви видях заедно, ти също не преливаше от любезност. Мисля че настроенията му изцяло се покриват с твоите.

Тази мъдра забележка накара Розалин да се нацупи.

— Тъй като явно той няма да се върне за вечеря, а брат му и племенника му са навън, сега сме съвсем сами. Така че ти си намерим по-приятна тема за разговор.

Франсиз се усмихна:

— Настина можем да го направим. Ако положим малко усилия да измислим нещо приятно.

Розалин също се засмя и почувства как напрежението спада. За нея Франсиз беше добра, макар че рядко се вслушваше в съветите й.

Розалин остави на масата чашата и се изправи.

— Хайде. Още едно питие и ще развалим прекрасната вечеря, за която готвачът така се постара. А Добсън ни очаква в трапезарията, за да ни сервира. Само почакай да видиш новата маса, която пристигна днес следобед. Самата елегантност, подходяща за всеки вкус.

— И без съмнение дяволски скъпа?

Розалин пак се засмя.

— Естествено.

Хванаха се за ръце и се запътиха към малката трапезария, която преди това беше просто стая за закуска. Антъни много рядко вечеряше у дома преди да се ожени. А и сега не го правеше особено често. И то именно защото беше женен. Розалин видя Добсън да отваря входната врата на Антъни и се стегна. Дъхът й секна, когато видя кой е с него. О, той не би се осмелил! Как се беше осмелил! Нарочно е довел Джордж Армхерст със себе си, само защото знаеше, че Франсиз ще е тук. Видя вцепенения Джордж и разбра, че той също не е предупреден.

— Прекрасно! — каза весело Антъни и подаде шапката и ръкавиците си на иконома съвсем естествено. — Пристигаме точно за вечеря, Джордж.

Пръстите на Розалин се свиха в юмрук. Реакцията на Франсиз беше доста по-драматична. Тя пребледня като платно. Изглеждаше ужасена. Пусна ръката на Розалин и се затича обратно към салона.

Антъни потупа приятеля си по гърба и го извади от вцепенението.

— Какво си застанал като магаре, Джордж? Върви след нея.

— Не! — отсече Розалин преди Джордж да направи и стъпка. — Не ти ли е достатъчно за днес?

Презрението й се стовари върху бедния гост. Но той не се поколеба нито за миг и се запъти към салона. Розалин ужасено се втурна да затръшне вратата пред лицето му, но Антъни някак си я изпревари, обхвана талията й и я поведе към стълбището.

Тя беше вбесена до крайност от наглостта му.

— Пусни ме, ти…

— Е, сега ако обичаш — хладнокръвно започна той — внимавай. Мисля, че имахме достатъчно много отвратителни сцени в хола. Няма нужда от още една, с която да забавляваме прислугата.

Той беше абсолютно прав. Тя понижи глас, но гневът й не беше преминал ни най-малко.

— Ако ти не…

Той притисна с пръст устните й.

— Внимавай, съкровище.

— Тя отказа да го изслуша.

— Време е да я принудим да го направи. Тук Джордж може да разговаря с нея без да бъде прекъсван. — Той й се ухили. — Звучи ужасно познато, нали?

— Изобщо не е така — каза тя през стиснати зъби. — Аз те изслушах, но не ти повярвах.

— Упорита жена — нежно каза той. — Но това няма значение. Ти ще дойдеш с мен, докато се преобличам за вечеря.

Нямаше друг избор, освен да го последва. В действителност той я влачеше нагоре по стълбите. Като се озова в стаята, тя се отскубна, без да забележи застаналия до леглото Уилис.

— Това е най-ужасното нещо, което си правил някога — избухна тя.

— Радвам се да го чуя. Бях останал с впечатлението, че най ужасното нещо, което съм…

— Млъкни! Просто млъкни!

Тя се отправи към вратата, но той я хвана през кръста и я сложи в шезлонга до камината. После се наведе над нея ръце на облегалките и тя рязко дръпна глава назад, за да стои по-надалеч от него. По лицето му нямаше и следа от усмивка. Беше съвсем сериозен.

— Ще останеш тук, скъпа съпруго, дори ако се наложи да те завържа за този стол. Напълно ли съм ясен?

— Ти не би направил това.

— Бъди сигурна, че ще го направя.

Тя непокорно сви устни, а погледът й изразяваше готовност за борба. Но тъй като той не помръдна, тя реши да и примири за момента.

Изрази съгласието си като сведе поглед и сви крака на стола за да й бъде по-удобно. Антъни прие тези признаци на примирение. Изправи се, но доброто му настроение не се върна. Той чувстваше, че като помага на Джордж, изцяло вреди на отношенията си с Розалин. Ако бе успял поне малко да укроти гнева й през тези няколко дена, то след днешната случка всичко пропадна. Но нека е така! След всички тези години Джордж заслужава да му се даде една възможност. Какво значат още няколко седмици през които ще търпи лошия й характер? Мъчение.

Той се обърна. Лицето му беше толкова мрачно, че слугата отстъпи една крачка назад и привлече вниманието на Антъни.

— Благодаря, Уилис — гласът му беше преднамерено бавен, за да прикрие настроението си. — Както обикновено, изборът ти е отличен.

При тези думи Розалин вдигна глава. Измери с поглед първо Уилис, а после дрехите, които беше поставил на леглото.

— Искаш да кажеш, че той е знаел, че ще се прибереш и вечеря?

— Разбира се, скъпа — отговори Антъни, сваляйки сакото си. — Аз винаги уведомявам Уилис кога да ме очаква. Старая се да бъда точен.

Тя хвърли такъв обвинителен поглед към момчето, че бузите му пламнаха.

— Би могъл да ми каже — обърна се тя към Алтъни.

— Това не влиза в задълженията му.

— Ти трябваше да ми кажеш.

Антъни я погледна през рамо. Чудеше се дали няма да е по-добре да насочи гнева й към този маловажен проблем.

— Точно така, скъпа. Щях да ти кажа, ако не беше изхвърчала от стаята и не беше затръшвала вратата след себе си тази сутрин. Наистина щях да ти кажа.

Очите й проблеснаха и тя свали крака от стола. Почти се беше изправила, когато си спомни заплахата му и седна отново. Но все още можеше да приказва.

— Не съм направила такова нещо. Как се осмеляваш да говориш така?

— О — Антъни отново се обърна към нея. Ъгълчетата на устните му се бяха свили в едва забележима усмивка — а ти как го наричаш?

Преда да успее да му отговори, той махна ризата си и я пусна в протегната ръка на Уилис. Тя се обърна толкова бързо, че съпругът й едва се сдържа да не се разсмее на глас. Ако този маловажен проблем не повдигаше нейното настроение, то със сигурност подобряваше неговото. Това, че тя няма желание да гледа как той се разсъблича е изключително интересно.

Той седна на леглото, за да може Уилис да измъкне ботушите му, но продължаваше да държи под око съпругата си. Тази вечер прическата й беше по-различна. Беше вдигната високо и леки къдрици се спускаха по страните й. Отдавна ръцете му не бяха се вплитали в тези прекрасни червеникавозлатисти букли. Много време устните му не бяха вкусвали гладката кожа на врата й. Тя бе извърнала глава и той виждаше профила й. Повдигнатите й гърди привличаха вниманието му.

Антъни извърна поглед преди да стане неловко и за двамата. Уилис продължи да го съблича.

— Знаеш ли, скъпа моя, просто ми убягна причината за лошото ти настроение сутринта.

— Ти ме предизвика.

Той се напрягаше да я чуе, понеже беше обърнала глава и не искаше да го погледне.

— Как съм могъл да го направя, след като ти се държа изключително добре е мен?

— Но ти нарече Франсиз „моите подкрепления“.

Това той чу достатъчно добре.

— Предполагам, че ще е грубо от моя страна да изтъквам, скъпа, но ти беше в лошо настроение много преди да спомена името на приятелката ти.

— Прав си — просъска тя. — Беше ужасно грубо от твоя страна да го казваш.

Той я погледна крадешком и видя пръстите й неспокойна да барабанят по облегалката на стола. Беше я притиснал в ъгъла, макар че не бе имал такова намерение.

С равен тон каза:

— Между другото, Розалин, ще ти бъда много благодарен ако не излизаш от къщи сама, докато не открия братовчед ти.

Рязката промяна на темата я обезоръжи. Във всеки друг случай тя би отвърнала, че сама е взела решение за известно време да не излиза навън. Но в момента му беше благодарна, за това, че престана да я разпитва за сутрешното й поведение.

— Разбира се — простичко се съгласи тя.

— Имаш ли желание да отидеш някъде през следващите няколко дни?

И да бъде принудена да търпи компанията му през цялото време?

— Не — отвърна тя.

— Чудесно. Но ако промениш решението си, не се притеснявай да ми го кажеш.

Трябваше ли да бъде толкова разумен и предразполагащ?

— Свърши ли вече?

— Всъщност…

— Малори! — някой извика приглушено от другата страна на вратата и Джордж Армхерст нахлу в стаята. — Тони! Ти ще…

Розалин скочи от стола. Присъствието на Армхерст измести Антъни от съзнанието й. Не изчака да чуе какво толкова важно ще съобщи на съпруга й и изхвърча през вратата, надявайки се Антъни да не я спре повторно. Не се обърна. Изтича надолу по стълбите и влезе направо в салона. Изведнъж рязко спря. Франсиз беше все още там, с гръб към нея пред камината от бял мрамор. Обърна се и Розалин почувства буца да засяда в гърлото й при вида на плувналите й в сълзи очи.

— О, Франсиз, как съжалявам! — съчувствено каза Розалин и я хвана за ръцете. — Никога няма да простя на Антъни, че се намеси в живота ти. Той нямаше право…

Франсиз отстъпи и я прекъсна.

— Ще се омъжвам, Роз.

Розалин остана на мястото си вкаменена. Дори брилянтната усмивка на Франсиз, усмивка, каквато не беше виждала от години, не можеше да я накара да повярва на думите и сълзите говореха противното. Сълзите…

— Тогава защо плачеш?

— Не можах да се овладея. О, каква глупачка съм била, Роз. Джордж каза, че ме обича. Че винаги ме е обичал.

— И ти му вярваш?

— Да — каза Франсиз и после повтори патетично: — О, да!

— Но, Фран…

— Опитвате се да промените решението й, така ли, госпожо Малори?

Розалин се обърна. Красивото лице на Джордж Армхерст внезапно стана недружелюбно. В гласа му се долавяше заплаха, а сивите му очи излъчваха студенина.

— Не — отвърна тя притеснено. — Не бих и помислила да го направя.

— Добре. — Промяната беше внезапна. Усмивка озари лицето му. — Сега, когато знам, че тя наистина ме обича, не бих допуснал никой да застане между нас.

Очите му излъчваха топлина. „Никой“ каза той и беше ясно, че има предвид и самата Франсиз. А беше ясно, че Франси също е очарована от таза мила заплаха.

Тя прегърна слисаната Розалин и щастливо зашепна в ухото й:

— Виждаш ли защо не се съмнявам в неговата искреност? Не е ли прекрасно?

— Прекрасно? — Розалин усети, че се задушава.

Този мъж е женкар, развратник. Та нали самата Франсиз я предупреждаваше да се пази от такива мъже. А сега искаше да се омъжи именно за този, който разби сърцето й.

— Надявам се да ми простиш, че си тръгваме, скъпа моя — Франсиз се изчерви от тези думи. — Джордж и аз имаме да си казваме толкова много неща.

— Убеден съм, че тя разбира колко много искаме да останем сами, Франси — каза Джордж, прегърна я през кръста и я притегли неприлично близо до себе си. — В края на краищата самата тя е младоженка.

Този път Розалин се задави от яд, но за щастие никой не разбра. Толкова бяха погълнати от себе си, че не можеха да обръщат внимание на нищо друго. Само след миг тя остана сама в салона. В душата й бушуваха противоречиви чувства. И над всички тях доминираше озадачението й.

— Виждам, че си научила добрата новина?

Розалин бавно се обърна към вратата. При вида на съпруга й една единствена мисъл мина през съзнанието й. Той беше прекрасен в тъмното си изумрудено сако. Вратът му беше обгърнат от богати снежнобели дантели. Косата му беше сресана назад по преобладаващата в момента модна линия, но няколко гъсти абаносови кичура падаха напред и покриваха слепоочията му. Беше изумителен. Толкова красив, че тя чу как сърцето й тупти.

След това забеляза твърде познатата стойка — с облегнато рамо на вратата и кръстосани на гърдите ръце. Цялото му същество излъчваше самоувереност. По дяволите, тя просто се процеждаше от него. Смехът блестеше в кобалтовите му очи и те изглеждаха още по-сини на фона на тъмнозеленото му сако. Той беше горд от себе си и наперен като паун, този негодник, който с мъжката си арогантност непрекъснато привлича вниманието върху себе си.

— Нищо ли няма да кажеш, скъпа, след като вдигна толкова много шум за нищо?

Тя изскърца със зъби и сви пръсти в юмруци. Чувствата й се отприщиха. Ярост. Но той не беше свършил. Искаше кръв.

— Трябва да е неприятно да видиш как жената, която подхранваше у теб чувство на неприязън към мъжете те изостави заради един такъв. Това поставя нещата в съвсем различна светлина, нали?

— Ти… — не, тя нямаше да го направи. Не би извикала като някоя истерична съпруга, за да достави удоволствие на прислугата. Тихо процеди през зъби: — Всъщност моят и нейният случай не могат да бъдат сравнявани. Тя ще си възвърне разума на сутринта.

— Доколкото познавам стария Джордж, това е малко вероятно. Единственото нещо, за което ще си мисли на сутринта ще бъде как точно е прекарала нощта. Звучи познато, нали?

Тя се опитваше да се овладее. Но бузите й я издадоха.

— Отвратителен си, Антъни. Те излязоха, за да си поговорят на спокойствие.

— Щом казваш.

Тонът му я вбеси. Разбира се, че беше прав. Тя го знаеше. И той го знаеше. Очевидно беше защо Джордж и Франси бързаха толкова много да си тръгнат. Но, по дяволите, ако признае пред него.

— Мисля, че имам главоболие. Ще ме извиниш ли…

Но трябваше да спре пред вратата, понеже той все още препречваше пътя й.

— Имаш ли нещо против — остро го попита.

Антъни бавно се изправи, развеселен от това, че тя обърна с гръб и премина край него без да го докосва.

— Страхливка — каза той меко и се ухили, когато тя спра насред хола. — Мисля, че трябва да ти дам един урок върху стола.

Чу я как ахна, преди да се втурне по стълбите. Смехът му я последва.

— Не сега, друг път, скъпа.