Нежен бунт

Глава двадесет и първа

Каретата на Идън беше много удобна. Имаше възглавници, одеяла, чаши шампанско. Розалин нямаше нужда от всичко това. Неговото рамо й беше по-удобно от всички завивки Беше изпила достатъчно след церемонията, докато приемаха поздравленията. О, те наистина го бяха направили. Сега вече са женени. Бяха се любили предната нощ, а на следващия ден вече беше омъжена. Звучеше почти невероятно. Чудеше се дали тайничко не беше желала да се случи точно това. Дали не беше отишла в дома на Антъни точно заради това? Разбира се, не можеше и да мисли за идеален брак. Не биваше да го забравя. Но все пак той е неин, нали? Неин съпруг независимо дали ще трябва да го дели с някоя друга.

Тя се усмихна и се сгуши по-близо до него. Беше толкова щастлива и замаяна от виното, че не можеше да потъне в подобни мисли. Антъни отпиваше от чашата си и гледаше замислено през прозореца. Пътуваха мълчаливо. Тя беше замаяна и сънлива след шампанското.

Не беше съвсем наясно защо напуснаха Силвърли още тази нощ. Антъни бе споменал нещо в смисъл, че не иска да притеснява домакините с шума и предложи веднага да потеглят. Тогава това й прозвуча като лошо предзнаменование. Особено думите за шума, но сега не можеше да си спомни точно защо. Вероятно беше нервна от предсватбената треска. В края на краищата беше подписала договора и беше загуби ла независимостта си, като се остави в ръцете на почти непознат мъж, криещ безброй изненади. Най-малкият пример за това беше желанието му да се ожени за нея.

Тя имаше основание да бъде нервна преди и след венчавката. Не я ли беше изненадал два пъти днес — първо оспори условията й, а след това подписа брачния договор без дори да го прочете. Никълъс, който беше свидетел, протестира. Самата тя също го направи. Но дори след като положи подписа си, Антъни отново отказа да го прочете. А сега я отвеждаше обратно в Лондон, и това бе последното, което бе очаквала за тази нощ.

Честно казано, щеше да се чувства по-спокойна, ако бяха останали при семейство Идън поне през първата брачна нощ. Но тъй като беше предявила твърде много претенции за един ден, уважи предложението на Антъни да се приберат у дома. Вечеряха рано, а и самата сватбена церемония не им отне кой знае колко време. Не беше късно, но нямаше да пристигнат в Лондон преди полунощ.

Реши, че може да се възползва от удобствата и да поспи по време на пътуването. Отново се усмихна. Когато видя завивките, хрумна й нещо, което нямаше нищо общо със съня. Беше ужасена, че ще трябва да прекара първата си брачна нощ в карета. Нети ги следваше е една по-малка и по-бавна кола. Бяха сами, само двамата, съвсем сами в каретата, а тя беше достатъчно голяма, за да правят всичко, каквото си пожелаят, фенерът пръскаше наоколо мека, жълта, романтична светлина. Но Антъни й беше предложил да се възползва от пътуването и поспи. Дори не я целуна. Само я беше привлякъл към себе си и я беше настанил удобно.

Обвиняваше шампанското за порочните си мисли. Не беше изобщо убедена дали ще има брачна нощ. След като се опита да оспори условията й, а накрая се съгласи с тях, не би се изненадала, ако той просто я остави в къщи и посети някоя от многото си жени. И какво би могла да каже тя? Беше й казал, че тя се опитва да го отдалечи от дома преди още той да е влязъл в него.

Антъни чу въздишката на жена си и се зачуди какви ли мисли витаят в главата й. Вероятно измисляше нови начини как да го отдалечи от себе си. Беше смешно, наистина смешно, но преди не се замисляше много. За пръв път в живота си имаше съпруга, а тя не желаеше да бъде повече от любовница. Дори не предявяваше никакви претенции. Никакви ли чувства не изпитваше към него? Сигурно, след като го подтикваше към чужда постеля. Ако искаше да води такъв живот, би останал ерген.

Внезапно се чу изстрел и каретата спря. Розалин се изправи рязко и разтърка очи. Чу как Антъни ругае.

— Пристигнахме ли? — попита тя объркана. Мъчеше се да различи нещо навън, но тъмнината беше непрогледна.

— Не съвсем, скъпа моя.

— Тогава…

— Струва ми се, че ще ни ограбват.

Тя го погледна притеснено.

— Разбойници ли? Защо тогава просто седим тук? Нищо ли няма да направиш?

— Миличка, това е Англия и такива неща се случват много често. Приемаме ги като благотворителност. Нито един разумен човек не би тръгнал посред нощ по тези пътища, ако носи някакви скъпоценности. Просто ще изпразним джобовете си и ще си продължим пътя спокойно. Това ще ни отнеме съвсем малко време.

Тя го изгледа ужасено.

— Просто така? А какво ще стане ако не искам да ме ограбват?

Той въздъхна.

— Предполагам, че ти се случва за пръв път?

— Разбира се. Учудена съм, че стоиш така спокойно, без да направиш нищо.

— А ти какво предлагаш, след като нямам дори оръжие?

— Аз имам.

Той я хвана за ръката, посягаща към скрития в обувката и нож.

— Не си и помисляй за това! — предупреди я.

— Но…

— Не!

Тя седна. Гледаше го разярено.

— Това е прекрасно. Съпругът не желае да защити младоженката от бандити.

— Е, Розалин — нетърпеливо отвърна той — става въпрос само за няколко паунда и дрънкулки.

— Всичките ми бижута са в куфара ми. Това е цяло състояние.

Той я погледна равнодушно, после видя чантата й на отсрещната седалка. Това беше същата онази чанта, която беше оставена нехайно в наета карета предната вечер. Изръмжа ядосано:

— Дявол те взел! Ти пренасяш цяло състояние в тази карета!

Той бързо огледа купето. Не остана никак доволен. Замислено спря поглед на Розалин:

— Отметни назад наметалото и открий раменете си. Даа. — Дълбоко изрязано деколте разкри горната част на повдигнатите й гърди. Все пак беше доста скромно в сравнение с това, което носеха други жени на нейната възраст. — Поиздърпай малко надолу деколтето си…

— Антъни!

— Не е време да се правиш на свенлива — той се намръщи. — Теб може да не те е грижа колко жени ще видят голото му тяло, но аз не съм склонен чужди мъже да гледат твоите прелести.

— И аз искам да помогна — отвърна тя раздразнено. — Той я подсети за брачната сделка, която тя настояваше да сключат.

— Похвално. Но мъжът трябва да те гледа и влюбено, а не мъжествеността му само да пълни бричовете.

— Мъжествеността му да пълни бричовете! Какво говориш?

Най-накрая той се усмихна.

— Ще бъда очарован да ти покажа какво означава друг път.

Антъни би добавил и още нещо, но в този миг разбойникът отвори вратата и пъхна главата си в купето. Розалин се стресна. Едно е да мислиш, че ще бъдеш ограбен, друго да се срещнеш лице в лице с истински бандит.

Каретата беше достатъчно висока, така че виждаха тялото му само от кръста нагоре. Беше едър, с широки мускулести рамене. Носеше прекалено тясно сако. Косата му бе тъмна и рядка. Голямата му глава беше завързана с мръсен шал. Дебели пръсти стискаха стар ръждясал пистолет. Беше го насочил точно срещу Антъни.

Розалин гледаше втренчено пистолета. Сърцето й започна лудо да бие. Не така си го беше представяла… Е, всъщност не си беше представяла нищо подобно. Не познаваше лично нито един разбойник. Откъде можеше да знае колко е опасно. Искаше Антъни да се противопостави. Ако му се случеше нещо, тя щеше да е виновна. И то само заради някакви си бижута. А можеше да си купи колкото си иска.

Погледна мъжа си. Чудеше се как да му каже да не мисли за скъпоценностите й.

— Дор вечер господарю — гласът на разбойника беше приглушен от шала. — Вий си стойте тук и чакайте. Ше стане напечено, ако се мъчите да викате за помощ. Аз ше си взема квото търся.

Точно в този миг мъжът забеляза Розалин в меката слаба светлина. Антъни използва изненадата му, сграбчи го за китката и я изви. Стовари юмрука си в лицето му.

Всичко стана толкова бързо. Розалин не успя дори да се уплаши. Крадецът беше изпуснал пистолета и се свлякъл с лице към пода. Антъни сложи крак на гърба му и го притисна.

— Бъди добро момиче, остани тук, докато аз проверя дали навън се навъртат други подобни.

Без да изчака отговора й той излезе, а разбойникът се измъкна от другата врата. Тя остана съвсем сама в празната карета. Беше онемяла от ужас. Никога досега не беше изпитвала такъв страх. Не за себе си, страхуваше се за Антъни. Мислеше, че няма да издържи в очакване на нови изстрели. За щастие той се върна съвсем скоро. Усмихваше се.

— Като гледам треперещия кочияш, и на него за пръв път му се случва подобно нещо. За щастие този глупак беше сам.

Тя избухна от облекчение:

— Защо трябваше да ме плашиш до смърт? Можеха да те убият.

Той повдигна вежди учудено.

— Мила моя, какво друго очакваш, след като ти самата по иска да направя нещо?

— Нямах предвид да се оставяш да те убият.

— Драго ми е да чуя това — сухо отвърна той. — Всичко вече приключи.

— Само не казвай…

Той я привлече в скута си и задуши думите й в силна и дълга целувка. Усмихна й се.

— Така е по-добре. Сега може да мислиш за нещо друго. Бъди сигурна, че по-късно ще продължим. — Постави я нежно на седалката до себе си и посегна към бутилката с шампанско. — Аз ще пийна още малко, а ти подремни.

— Като че ли бих могла — отвърна Розалин. Гневът й сякаш беше изчезнал.

— Скъпа, по-добре опитай. Обещавам ти, че по-късно няма да те оставя да спиш.

Тя не каза нищо. Изчака го да се облегне с чашата в ръка и се настани до него. Сърцето й отново заби спокойно. За бога, това беше нейната брачна нощ! Неща като тези не се случват през първата брачна нощ! Ядоса се, че се е уплашила толкова много.

— Следващия път не ми обръщай внимание и не се прави на герой. Бижутата ми не са толкова важни.

— Вероятно, но като твой съпруг аз ще трябва да ти купя нови, а не бих искал да влизам в разход.

— Значи ти все пак се ожени заради парите ми!

— Че за какво друго?

Тонът му беше изпълнен със сарказъм. Очите му бяха вперени в дълбокото й деколте, което все още не беше повдигнала. Почти я накара да се разсмее.

— За какво друго, наистина?

Този мъж винаги е бил развратник. Тя го знаеше. Знаеше също, че няма никаква надежда да го промени.

Въздъхна. Помисли си, че ако се беше оженил заради парите й, щеше да бъде приятно изненадан. Според брачния договор щеше да получи значително състояние. И макар че той очевидно беше доста заможен и не се налагаше да работи за прехраната си, все пак като четвърти син може би не бе достатъчно богат, за да се отнесе пренебрежително към нейното състояние.

Тя трябва да му го каже. Но няма да е точно сега. Вълненията от нощното приключение я бяха изтощили. Скоро заспа дълбоко.