Нежен бунт

Глава двадесет и осма

Малко след като Франсиз си тръгна, дойде Джереми с купчина вестници под мишница. Весело съобщи на Розалин, че съобщението за женитбата й ще се публикува в продължение на седмици. То действително присъстваше във всеки вестник. И тя не можеше да отрече, че Антъни използва всички възможности да уведоми Джорди. Но нямаше гаранция, че братовчед й ще го види. Все пак не можеше да не изпитва чувство на благодарност към съпруга си, въпреки че го беше ядосала. Той полагаше някакви усилия да отстрани заплахата, която я грозеше.

Докато Джорди не знаеше, че е омъжена, тя не можеше да се чувства напълно в безопасност. Може би точно в този момент той крои някакъв нов план как да я отвлече и поведе към олтара. Знаеше къде се намира. Или поне беше разбрал, че дрехите й са докарани на този адрес. Ако успее отново да я отвлече, тя трябваше да му разкаже за сватбата. Не знаеше как точно би постъпил той в гнева си.

По тези причини тя реши за известно време да не излиза от къщи. И понеже имаше намерение да промени мебелировката, покани търговците у дома. Имаше план точно как да обзаведе тази ергенска квартира. Нямаше намерение да уведомява за това съпруга си, нито да харчи за ремонта собствени пари. Твърде скоро той ще види как средствата му намалява и тогава ще се замисли дали да я мами.

Едно слабо гласче й нашепваше, че постъпката й не е почтена. Но тя не му обръщаше внимание. Щеше да похарчи парите на съпруга си. Може например да настоява той да й построи нова къща. При това огромна къща в провинцията. Но след като поднови тази. Тази къща всъщност никак не е голяма. Та тук няма дори бална зала. Как ще се забавлява в такъв случай?

Можеше да го разори. Само да реши. Тази идея никак не е за пренебрегване. Представи си един смирен, унизен Антъни, който зависи напълно от нея. О, той не заслужава ниши друго, след като разби надеждите й.

Не посвети повече време на мислите за отмъщение. Съзнанието й беше заето от заплахата му, че тази нощ ще разговарят. Не можеше да отрече, че малко се притеснява. Следобед стана още по-нервна. И когато Джеймс съобщи, че тази вечер ще заведе Джереми във Воксхол Градърз, тя беше на път да ги помоли да вземат и нея. Защо точно тази нощ и двамата решиха да излязат? Но не можеше да отрече, че това е напълно нормално. Тя не се и съмняваше, че скоро след като излязат, ще се появи Антъни.

Нямаше намерение да пречи на двамата свободни Малори. Все пак не е такава страхливка. Поне така си мислеше преди Джеймс и Джереми да излязат. Веднага след като вратата хлопна и тя остана сама с прислугата на Антъни, без да брои Нети, разбра, че не е от най-смелите.

Още беше твърде рано за лягане. Но все пак побърза да се оттегли в спалнята си. Каза на Добсън да съобщи на Антъни, че не се чувства добре и не желае да бъде безпокоена по никакви причини. Оставаше да види дали това ще има значение.

В случай че не подейства, тя облече най-отвратителната и непривлекателна нощница. Това беше груба и дебела памучна роба, ушита за най-тежките шотландски зими. Прибра косата си в грозна нощна шапка, взета назаем от Нети. Самата Розалин никак не обичаше да носи такива. Накрая се загърна в обемистия халат, който си слагаше след баня.

Мислеше също да се намаже с дебел пласт нощен крем от тези на Нети. Но после се отказа. Не искаше да преиграва. Един поглед към огледалото й доказа, че изглежда ужасно. Ако добавеше още нещо, можеше да разсмее Антъни, вместо да го обезкуражи.

Разбира се, беше й твърде горещо така и тя изхвърли завивките си. А може би щеше да е по-добре да се завие? С книга в ръка лягането й щеше да изглежда по-естествено за този ранен час.

Не, трябваше да изглежда просто неразположена, а не че нарочно го избягва. Тогава той би я оставил на спокойствие, ако не обърнеше внимание на съобщението на Добсън. Естествено, ако изобщо се прибереше в къщи.

По дяволите, нямаше да има нужда от подобни мерки, ако Добсън беше намерил проклетия ключ от тази стая, когато му го поиска. Отключената врата може да се приеме като предизвикателство от него. А ако се заключи, той ясно ще разбере, че тя не иска да говори с него нито сега, нито друг път. Не, така беше по-добре. Ако иска, да дойде. Тя ще го накара да се почувства виновен за безпокойството. Особено като види колко зле се чувства.

Книгата, която взе, се оказа скучна сбирка сантиментални сонети. Явно беше оставена от предишния обитател на стаята. Но вече беше решила да се преструва и нямаше време да ходи до кабинета на Антъни, където имаше малка библиотека. Ще бъде лош късмет, ако се прибере и не я завари в леглото. Всичките й планове ще рухнат.

Отказа се да чете глупавата книга. В друг случай може би сонетите биха й харесали. Особено любовните. Тя бегло прелисти страниците. Стиховете не докоснаха нежните струни и душата й както обикновено. Тази нощ нямаше настроение за романтика. Особено тази нощ. Мислите й витаеха. Чудеше се дали болестта й ще трябва да продължи и на другия ден. Трябваше да използва времето, за да премисли всичко и установи контрол на чувствата си.

За щастие все още държеше книгата и изглеждаше че чете. Никой не я предупреди, че се е върнал. Вратата просто се отвори и той се оказа там. За нещастие не беше никак лесно да бъде заблуден.

— Много забавно, скъпа моя — каза той сухо. — Цял ден ли ти отне да измислиш това, или се вдъхнови, когато капитан Хок и паленцето му те изоставиха?

Тя нямаше представа за какво говори — за птици, за кучета… Не обърна внимание на въпроса му.

— Помолих да не ме безпокоиш.

— Знам това, скъпа — той усмихнат затвори вратата зад себе си. — Но на съпруга е позволено да безпокои жена си по всяко време, на всяко място и по всякакъв начин.

Той влагаше определен смисъл в думите си и от това бузите й пламнаха, а той веднага го забеляза.

— О, може би имаш треска? — Той бавно приближи леглото — Нищо чудно, след като си навлякла тази планина от дрехи. А може би настинка? О, не си си направила труда да по щипнеш носа си, за да почервенее. А може би главоболие. То няма никакви видими симптоми, нали?

Думите му я вбесиха.

— Звяр! Изобщо нямаше да те е грижа, дори да бях на смъртно легло.

— О, не знам. — Той седна на леглото и си заигра с връзки те на халата й. Гледаше я насмешливо. Беше престанала да се преструва повече. — Болна ли си наистина?

— Да.

— Лъжкиня.

— Имам добър учител за това.

Той се разсмя.

— Много добре, мила моя.

Не знаех как да говоря за това, но ти ме улесни.

— За какво?

— За какво, наистина. Трябва ли да се правим на глупаци?

— Ние няма да се правим на глупаци. А ти сега ще напуснеш тази стая.

Той разбира се не го направи. Щеше да бъде твърде лесно, за да се надява на това. Облегна се на лакът и започна бавно да я разглежда. Това я вбеси.

Внезапно се наведе напред и свали нощната й шапка.

— Така е по-добре. — Завъртя шапката около пръста си, гледайки разпръснатите по раменете й златисто-червени кичури. — Знаеш колко обичам косата ти. Предполагам, че си я скрила, за да ме ядосаш.

— Ласкаеш се.

— Може би — каза меко той. — А може би познавам достатъчно жени и съм наясно как работят умовете им, когато решат да отмъщават за някакви предполагаеми престъпления. Студена храна, студено легло и леден поглед. Дотук ми сервира всичко с изключение на храната. Но предполагам, че и на нея ще и дойде реда.

Тя го замери с книгата, но той сръчно я избегна.

— Ако искаш да бъдеш жестока, скъпа, бъди сигурна, че и аз мога да ти отвърна със същото. Ако днес бях намерил Камерън, мисля, че първо щях да го застрелям и после да задавам въпроси. Така че не насилвай нещата.

Той съвсем спокойно изрече думите и затова Розалин не можа да разбере колко е сериозен всъщност. Беше обзета от толкова силен гняв и не си даваше сметка, че никога не е виждала Антъни в такова състояние. Той беше външно спокоен, напълно се контролираше, но всъщност кипеше от гняв. А тя не разбра това.

— Няма ли да напуснеш стаята най-после? — подкани го тя. — Все още не съм готова да говоря с теб, съпруже.

— Така ли? — той захвърли нощната й шапка насред стаята. — Изобщо не ме е грижа за какво си готова, скъпа.

Тя ахна, когато той посегна към нея. Протегна ръце да го спре и за миг успя, защото той й позволи да го направи.

— Спомни си за първото условие от брачното споразумение, Розалин. Нали настояваше да ти направя дете? Аз се съгласих само с това.

— Но ти се съгласи и на второто условие и го изпълни. А след това последва една лъжа, която промени всичко.

Сега вече разбра, че той е истински разгневен. Очите му горяха със стоманен блясък, а устните му бяха силно стиснати. Това беше един различен мъж, от когото можеш да се страхуваш. И в същото време един твърде очарователен мъж, на когото не можеш да устоиш. Нещо първично и непознато се пробуди у нея. Тя можеше да се справи с виковете и грубостите. Но е това? Та тя дори не знаеше на какво е способен и докъде може да стигне съпругът й. Но една частица в нея искаше да разбере това.

Антъни беше просто сърдит, а не полудял. Искрицата желание, която откри в очите й докато го отблъскваше, уталожи гнева му. Тя все още го желае. Дори и в яростта си тя пак иска да бъде с него. Убеждавайки се в това, той се поуспокои и реши да изчака, докато тя превъзмогне наранената си гордост. Чакането нямаше да бъде никак приятно. Но той не би я насилил. В никакъв случай не искаше да извиква лоши чувства у нея и да я отблъсне повече.

— Наистина трябваше да пощипеш малко нослето си, за да повярвам на болестта ти, любима.

Розалин примигна. Не вярваше на ушите си.

— О-о!

Тя се хвърли върху му с цялата си тежест. Той рязко стана от леглото. Беше усмихнат, но със стиснати устни. Погледна към нея.

— Бях търпелив, но съвсем честно ти казвам, че мъжкото търпение е нещо твърде относително. Не бива често да ме подлагаш на подобни изпитания. Особено когато няма за какво да се извинявам. Не се чувствам виновен за нищо.

— Ха.

Антъни се запъти към вратата, без да обръща внимание на възклицанието й.

— Може и да помогне, ако ми кажеш колко дълго ще продължи наказанието ти.

— Аз не те наказвам — отвърна студено тя.

— Наистина ли, мила? — Той се обърна. Последните му думи я отрезвиха малко. — Просто не забравяй, че и аз мога да играя твоята игра.

Тя не можа да разбере значението на последните думи и цяла нощ мисли върху тях.