Нежен бунт

Глава тридесета

Беше пет часа след обяд. Джордж Армхерст помогна на братята Малори да слязат от каретата пред къщата на Пикадили. Те наистина се нуждаеха от помощ. Още когато срещна двамата в Уайтс, Джордж започна да се усмихва. Продължаваше да се усмихва и в този момент. Лесно успя да заглади недоразуменията, които двамата бяха предизвикали. За пръв път виждаше Антъни в такова състояние — да не знае какво върши. А положението на Джеймс беше направо комично. Този Малори, от когото всички се страхуваха, се присмиваше на състоянието на брат си, което не беше по-различно от неговото.

— На нея това няма да й хареса — каза Джеймс, като прегърна Антъни. Двамата загубиха равновесие.

— На коя нея?

— На жена ти.

— Жена ми?

Джордж сграбчи Антъни. Братята се поклащаха, а той ги побутваше към вратата.

— Прекрасно — изсмя се той. — За малко не ви изхвърлиха от Уайтс заради странната ти реакция, когато Билингс дойде да те поздрави за женитбата. А сега не си спомняш, че имаш съпруга?

Самият Джордж се стараеше да свикне с мисълта за брака на приятеля му. Когато Антъни му съобщи лично новината, той онемя.

— Само да си посмял да се разсмееш пак, Джордж… и ще ти поправя физиономията — каза Антъни с ужасяваща искреност. — Не бях на себе си. Това е единственото извинение. Така че ако обичаш без поздравления. По-скоро имам нужда от съболезнования.

След това не пожела да добави нищо повече. Нито коя е тя, нито защо е избрал точно нея. Както и защо вече съжалява за това. Но Джордж не беше убеден дали съжалява, понеже Антъни го беше помъкнал да търсят онзи неин братовчед който представлявал някаква заплаха за нея. Желанието да защищава беше очевидно. Както и фактът, че не иска да разговаря за това. А най-очевиден беше гневът на Антъни, който напираше и се проявяваше цял ден. Джордж се успокои когато не откриха никакъв братовчед. Нямаше желание да присъства на резултата от откриването.

Една случайна забележка от страна на Джеймс като че ли му разясни малко положението.

— Намери жена с характер като твоя собствен, а Тони? Не можеш да отречеш, че това не е лоша черта за съпруга. Ако не друго, поне винаги ще бъдеш държан нащрек.

И той се беше засмял, а Антъни му беше изръмжал сърдито.

— Когато ти сам се ожениш, братко, аз искрено се надявам тя да е толкова сладичка, колкото онази усойница, която те изрита в пищяла, вместо да ти благодари за помощта през онази нощ.

Вратата се отвори точно когато Джордж се канеше да почука на нея. Безизразното лице на Добсън се появи на прага. Но когато Джеймс бутна в ръцете му Антъни, старият иконом не можа да прикрие изненадата и оскърблението си.

— Къде е Уилис? Имам нужда да ме събуе.

Може би ще има нужда и от други работи, помисли си Джордж през смях. Мършавият Добсън се мъчеше да качи по стълбите далеч по-едрия от него мъж. Джордж се опита да му помогне.

— По-добре извикай някой от прислугата — предложи той на иконома.

— Страхувам се, че не мога да го направя. Те изпълняват поръчките на господарката.

— По дяволите — изръмжа Антъни. — Тя какво…

Джордж го смушка в ребрата да замълчи. Въпросната дама се появи в салона с ръце на хълбоците. В зелените й очи проблясваха респектиращи пламъчета. Джордж преглътна с усилие. Това ли е съпругата на Антъни? О, само един поглед към нея може да накара дъхът на човек да секне. А в този момент тя беше побесняла.

— Извинете, госпожо Малори — колебливо започна Джордж. — Намерих тези двамата задълбочено да гледат в чашите си. Реших, че е разумно да ги доведа в къщи, за да поспят докато изтрезнеят.

— А кой сте вие, сър — ледено попита тя.

Джордж не успя да отговори. Антъни прикова поглед в жена си и презрително каза:

— О, ела, скъпа моя. Ти трябва да познаваш стария Джордж. Именно той е виновникът за недоверието ти към мъжкия род.

Джордж се изчерви. Тя го гледаше с присвити очи.

— По-дяволите, Малори — просъска той и свали ръка от рамото на Антъни. — Ще те оставя на нежните грижи на съпругата ти. Не заслужаваш нищо повече.

Не това е начинът, по който трябва да представиш на жена си най-добрия си приятел. Джордж кимна на Розалин.

— Друг път, госпожо Малори, при по-добри обстоятелства.

Той си тръгна сърдито, без дори да си направи труда да затвори вратата.

Антъни загледа озадачен след него. Безуспешно се мъчеше да запази равновесие.

— Казах ли нещо, Джордж?

Джеймс така се разсмя при тези думи, че двамата с Добсън паднаха на стълбите.

— Забавен си, Тони. Или изобщо не помниш, или помниш повече отколкото е необходимо.

Антъни се обърна към Джеймс, който си спомни сърдитите думи на Армхерст и отново се разсмя.

Антъни политна, падайки по лице. Розалин се втурна, хвана ръката му и я метна през врата си. Прихвана го през кръста.

— Не мога да повярвам, че си направил това! Знаеш ли кое време е? Да се прибираш в къщи в такова състояние!

— Разбира се, че знам — отвърна невъзмутимо той. — Сега е… сега е… Което и време да е, къде другаде бих се върнал, освен в моя собствен дом.

Той се препъна в най-долното стъпало, повлече Розалин и двамата се пльоснаха в подножието на стълбите.

— Дяволите да те вземат! Трябва да те оставя тук!

Той я привлече толкова близо до себе си, че тя не можеше да диша.

— Няма да ме оставиш тук, Розалин. Аз няма да ти позволя.

Тя се втренчи в него с невярващ поглед.

— Ти… о, боже, пази ме от пияни и ненормални мъже! — каза тя раздразнено и го отблъсна. — Хайде, ставай, глупав мъж такъв.

Тя успя някак да го извлече по стълбите и да го заведе в спалнята му. Когато се появи Добсън, тя го отпрати. Не беше сигурна защо го направи. Би могла да използва помощта му. Положението беше неописуемо. За пръв път виждаше Антъни безпомощен, неспособен да се грижи за себе си. След като се отърси от първоначалното раздразнение, изглежда започна да се забавлява от необичайната ситуация. Това, че тя е причина за нея, я караше да изпитва задоволство. О, тя ли е наистина причината?

— Имаш ли нещо против да ми кажеш защо се прибираш в това състояние по сред бял ден? — тя беше седнала на крака му, мъчейки се да събуе единия ботуш.

— Пиян? Господи, жено, каква отвратителна дума. Джентълмените не се напиват никога.

— О, а какво правят в такъв случай?

Той й помогна с другия си крак, докато ботушът му падна на земята.

— Думата е… тя е… каква по дяволите е тази дума?

— Пиян — повтори тя.

Той изсумтя, когато тя се захвана с втория ботуш. Той й помогна този път малко по-рязко и тя почти полетя с ботуша в ръце. Розалин присви очи и го погледна. Той се хилеше невинно.

Тя хвърли ботуша на земята и се върна да вземе палтото му.

— Ти не отговори на въпроса ми, Антъни.

— Какъв въпрос?

— Защо си в такова отвратително състояние?

— А защо според теб, скъпа моя, един почтен мъж може да изпие няколко чашки в повече? Има няколко възможности. Или е загубил богатството си, или е починал някой роднина, или леглото му е празно.

Тя го погледна невинно на свой ред.

— Починал ли е някой?

Той постави ръце на бедрата й. Почти я беше придърпал между краката си. Усмихваше се, но в това нямаше нищо смешно.

— Играеш си с огъня, скъпа. Само внимавай да не се изгориш.

Тя дръпна силно шалчето му и после го блъсна към леглото.

— Поспи да изтрезнееш, скъпи.

И се обърна на пети.

— Ти си една жестока жена, Розалин Малори! — извика той след нея.

Тя решително тресна вратата зад гърба си.