Нежен бунт

Глава седемнадесета

Антъни не можа да повярва дори когато я видя да влиза и да хвърля убийствен поглед на Добсън. След това тя се обърна и го погледна смразяващо. Той все още не можеше да повярва.

— Този иконом е много груб човек, сър Антъни.

Той се засмя. Тя застана пред него. Потропваше с единия си крак. Беше скръстила ръце пред гърдите си.

— Когато ти дадох адреса си, скъпа, мислех, че при нужда ще ми изпратиш съобщение. Не съм предполагал, че ще се появиш внезапно на вратата ми. Нали разбираш, че не е особено прилично. Идваш в ергенска къща. Освен това брат ми и племенникът ми са отседнали при мен.

— Това означава, че не сме сами, нали така.

— Страхувам се, че ще те разочаровам. Те излязоха и ние сме съвсем сами. Както виждаш, самият аз се приготвям да излизам. Затова Добсън не искаше да те пусне.

Тя го погледна едва сега. Той изглежда се готвеше да си ляга. Носеше сребристосин халат на баклавички. Под него беше обул панталони и нищо повече. Преди да успее да пристегне халата си с колана, тя успя да зърне голите му гърди с оскъдни черни косми по тях. Косата му беше влажна. Той я беше пригладил с ръка назад. По слепоочията му се спускаха току-що изсъхнали къдрави кичури. Изглеждаше по-чувствен от друг път. Тя едва откъсна очи от него и си спомни защо е тук.

В този момент погледна към леглото и едва сега осъзна къде е приета. Спалнята. По дяволите!

— Знаеше ли, че съм аз? Не, не би могъл — отговори си сама на въпроса и го погледна отново. — Всичките си посетители ли приемаш тук?

Антъни се разсмя.

— Само когато бързам, мила моя.

Тя се намръщи. Изобщо не беше учудена. Положи усиля да се съсредоточи. За да го направи, трябваше да не го гледа.

— Няма да ти отнемам много време, сър Антъни. Самата аз нямам време за губене. Нещо се случи. Всъщност това не те засяга. Достатъчно е да ти кажа, че нямам време. Искам да ми кажеш едно име и то веднага.

Изведнъж чувството му за хумор се стопи. Опасяваше се, че знае точно какво тя има предвид. Стомахът му се сви от притеснение. Да бъде неин доверител — това беше само повод да бъде по-близо до нея. Нямаше намерение да приеме поражението — да не постигне целта си, а да й помогне да се омъжи. Имаше намерение да отлага неопределено време и да я прелъсти. А сега тя изискваше от него да й каже име. Ако беше свършил това, което беше обещал, той трябваше да е подготвен. Но той не беше. Вероятно тя повече нямаше нужда от доверител. И ако той не й кажеше име за добро или за зло, тя сама щеше да направи своя избор. Той изобщо не се съмняваше в това.

— Какво, за бога, се е случило?

Тонът му беше неочаквано груб. Тя примигна.

— Това не те засяга.

— След като си тук, можеш да ми кажеш какво става и защо си се разбързала толкова много.

— Това не е твоя работа — каза тя настоятелно.

— Скъпа моя, ако искаш да ти кажа име, по-добре да стане и моя работа.

— Ами… ами…

— Знам, че не ти е много забавно.

— Звяр!

Яростта й възвърна чувството му за хумор. Господи, тя беше толкова красива, когато очите пръскаха гневни пламъци. Като че ли златистите петънца в зениците й се разгаряха и така се сливаха с цвета на косата й. Изведнъж през ума му мина мисълта, че тя действително е в неговия дом, в неговата спалня, където си я беше представял безброй пъти, без да може да измисли начин да я доведе.

Усмивката на устните му я разгневи още повече. Скъпа, ти сама дойде в леговището ми, продължаваше да си мисли той, сега си моя. А на нея каза:

— Нещо за пиене?

— Не се прави на светец — каза тя и сръбна една голяма глътка от брендито, което той й предложи.

— Е? — подкани я той. Тя продължаваше да го гледа студено.

— Свързано е с дядо ми и с обещанието, което му дадох, да се омъжа веднага след смъртта му.

— Зная това — спокойно каза Антъни. — А сега ми кажи защо е искал да му дадеш това обещание.

— Много добре — сряза го тя. — Имам един далечен братовчед, който иска да се ожени за мен на всяка цена.

— И?

— Не просто иска, а има намерение да го направи независимо от моето желание. Разбираш ли сега? Ако попадна в ръцете на Джорди Камерън, той ще ме принуди да го направя.

— Разбирам, че ти не го искаш.

— Не ставай глупав, човече! — нетърпеливо каза тя и започна да крачи около него. — Бих ли изявила желание да се омъжа за някой съвсем непознат, ако нямаше основателна причина за това?

— Не, не мисля.

Розалин ахна, като го видя да се усмихва.

— Забавно ли ти се струва?

— Това, което си мисля, скъпа, е че прекалено много се вълнуваш за нищо. Това от което се нуждаеш е някой, който да убеди братовчед ти, че за него е по-здравословно да си потърси друга жена.

— Ти?

Той сви рамене.

— Защо не? Не бих имал нищо против да ти направя такава услуга.

Тя едва не го удари. Но вместо това продължи да пие брендито си, благодарна, че има такъв успокояващ ефект.

— Нека ти кажа нещо, Антъни Малори. Това, за което говорим, е моят живот, а не твоят. Ти не познаваш Джорди. Не знаеш как е обсебен от мисълта да сложи ръце на богатството на дядо ми чрез брака си с мен. Би направил всичко за това. След като веднъж вече ме получи, нищо не би му попречило да инсценира някаква злополука или да ме заключи някъде и да ме обяви за невменяема. Твоето предупреждение няма да го уплаши, нито да го прогони. Ако изобщо успееш да го откриеш. Нищо не може да го изплаши. Единственият начин да се защитя, е да се омъжа за някой друг.

Антъни наля отново чашата й. Тя дори не забеляза това.

— Много добре. Сега знам защо си мислиш, че трябва бързо да се омъжиш. Но какво те накара да рискуваш репутацията си и да дойдеш при мен тази вечер?

Тя потрепна. Не беше необходимо да й се напомня, че това е опасно. Всъщност в момента то й изглеждаше по-малкото зло.

— Джорди ме намери. Снощи успя да ме отвлече направо от къщата на Франсиз.

— Какво, за бога, говориш!

Тя продължи, сякаш не беше забелязала избухването му.

— Днес се събудих заключена в непозната стая. Някъде близо до реката. Оказа се, че един долен свещеник е подкупен от Джорди и го чакаха всеки момент. Ако не бях скочила от прозореца…

— За бога, жено, шегуваш се, нали?

Тя се спря и го изгледа презрително.

— Няма да се учудя, ако все още в косата ми има сламки от сеното, върху което скочих. Трябваше ми доста време, за да намеря пътя за къщи. А и нямах време да си изчистя косата. Бих ти показала, но Нети не е тук, за да ми направи отново фризурата. А не мисля, че Добсън би се справил с нещо такова. Аз няма да изляза от къщата ти като че ли… като че ли…

Антъни отметна глава и се разсмя на намека, който тя не успя да изрече. Розалин му бе обърнала гръб и вървеше към вратата. Той стигна вратата в същия миг и сложи ръка на рамото й.

— Казах ли нещо — невинно попита той в ухото й. Розалин неочаквано го смушка с лакът. Той изсумтя от болка, а тя реши да се промъкне и се оказа току до него.

— Достатъчно се забавлява за моя сметка, сър Антъни. Имах намерение да остана тук само няколко минути, а си за губих цялото време в излишни обяснения. Долу ме чака карета. Предстои ми дълго пътуване. Ти също каза, че бързаш. Кажи ми името, ако обичаш.

Той се облегна на вратата. Това пътуване го разтревожи. Изпита страх.

— Нали не напускаш Лондон?

— Разбира се, че да. Да не мислиш, че искам отново да попадна в лапите на Джорди?

— Тогава как ще очароваш някой от обожателите си и ще го накараш да ти направи предложение, след като не му да ваш възможност да те ухажва?

— По дяволите! Като че ли имам време за ухажване — каза, тя, раздразнена от нескончаемите въпроси. — Аз самата ще направя предложение, ако ти ми посочиш само едно име.

Гневното й наблягане на всяка дума го принуди да смени тактиката. Изведнъж се обърка. Не би й казал име, дори да имаше някое предвид. Но ако й кажеше, тя щеше да изхвърчи от стаята и да се озове кой знае къде. Чудеше се дали може да я попита къде отива. Но нея определено я дразнеха преднамерените въпроси, с които я отклоняваше от темата.

Той се приближи. Посочи й един масивен стол пред камината.

— Седни, Розалин.

— Антъни… — започна предупредително тя.

— Не е толкова просто.

Тя присви очи подозрително.

— Имаше достатъчно време да отсееш истината, както ми обеща.

— Помолих за седмица, ако си спомняш.

Очите й се изпълниха с тревога.

— В такъв случай ти не си…

— Напротив — бързо я прекъсна той. — Но на теб не би ти харесало това, което узнах.

Тя изстена. Не обърна внимание на предложения стол и започна отново да крачи из стаята.

— Разкажи ми.

Антъни усилено разсъждаваше как да очерни повече нейните „господа“. Започна с единствената истина, като се надяваше да се вдъхнови за следващите.

— Онзи дуел, за който ти казах, че Дейвид Флеминг е отказал да участва, не само очерни бедния младеж, но той… е в действителност…

— Предполагам, че е замесена жена? Това едва ли е нещо изненадващо.

— Спорът не беше за жена, скъпа моя, а за друг мъж. Но все пак има любовен скандал.

Той използва момента на нейното шокиране, за да напълни отново чашата й с бренди.

— Имаш предвид…

— Боя се, че е така.

— Но той изглежда толкова, толкова… о, това няма значение. Той отпада със сигурност.

— Ще трябва да задраскаш и Дънстантон — понеже тя напускаше Лондон, нямаше от какво да се притеснява и каза смело — той току-що обяви годежа си.

— Не вярвам. Защо тогава миналия уикенд ме покани на театър? Е, вярно, той се отказа след това… добре. Исках да намаля списъка си и ето че така става. А какво ще кажеш за Савидж?

Това име вдъхнови Антъни.

— О, скъпа, той изобщо не става за тази работа. Може би от детинство сърцето му е загрубявало, както и името му. Този мъж е садист.

— Не говори така.

— Вярно е. Той изпитва радост да наранява всички по-слаби от него — жени, животни. Прислугата му се ужасява…

— Добре. Няма нужда от подробности. Остава лорд Уортън. Той ми беше препоръчан дори от племенницата ти. И сър Артемъс.

Сега беше ред на Антъни да крачи из стаята. Нямаше нищо лошо, което да може да каже за Уортън. Страстта на Шадуел към комара можеше и да свърши работа. Но наистина нямаше с какво да дискредитира Уортън. Всъщност младежът би бил идеален съпруг за Розалин. За негово щастие тази мисъл така го подразни, че успя да измъдри нещо, с което да го очерни.

Обърна се към Розалин с поглед, изпълнен със съжаление.

— Ами ще трябва да забравиш и Уортън. Той прояви интерес към теб само за да заблуди майка си.

— Какво по дяволите означава това?

— Той е влюбен в сестра си.

— Какво?

— Тази тайна се пази доста добре — убеди я Антъни. — Реджи със сигурност не знае. Защото дори Монтиед не би искал да я разочарова. В края на краищата тя е доста близка със семейство Уортън. Той нямаше и на мен да каже, ако не бях споменал внезапния ти интерес към младежа. Веднъж ги видял в гората в доста смущаващо положение. Мога да си представя…

— Достатъчно — тя беше изпила третото бренди и му връчи чашата. — Ти направи точно това, което исках от теб и съм ти много благодарна. Сър Артемъс беше първия в моя списък. Защо да не е той мой избраник?

— Този мъж е цяло бедствие, скъпа моя.

— Никакъв проблем — усмихна се тя. — Аз имам достатъчно пари, за да напълня отново кесията му.

— Мисля, че не разбираш, Розалин. Последните няколко години любовта му към хазарта се превърна в болест. От един от най-заможните мъже в Англия се превърна в бедняк. Трябваше да разпродаде всичките си имения с изключение на това в Кент. А то е ипотекирано.

— Откъде знаеш всичко това?

— Брат ми Едуард проведе разпродажбите.

Тя се намръщи, но упорито настояваше:

— Няма значение. Всъщност това затвърждава убеждението ми, че той не би отказал предложението ми.

— Разбира се, че ще го приеме. И само след година ти ще бъдеш в същото положение като него.

— Забравяш, че аз ще упражнявам контрола върху богатството ми.

— Истина е. Но ти пренебрегваш факта, че не можеш да следиш действията на мъж, който играе на кредит. Неговите кредитори няма да се поколебаят да дойдат при теб като законна съпруга. Дори могат да те изправят пред съда. А там, скъпа, едва ли някой ще обърне внимание на брачния договор. Особено при факта, че си се омъжила за Шадуел при пълното съзнание за влечението му към хазарта. Ще бъдеш принудена да покриеш дълговете му независимо от желанието си.

Розалин пребледня. Не можеше да повярва. Самата тя едва познаваше закона и нямаше причина да се съмнява в думите на Антъни. Беше принудена да му повярва. Никога не си беше помисляла, че ако един комарджия стане неин съпруг, ще бъде човекът, който ще я докара до просешка тояга. Това е все едно да даде богатството си на Джорди.

— Всички те бяха толкова подходящи — каза тя нещастно и обърна големите си лешникови очи към Антъни. — Знаеш ли, че не ми остави нито един?

Отчаяното й изражение докосна струните на сърцето му. Той беше отговорен за това с половинчатите си измислици. Беше се вмъкнал в живота й с твърде егоистични подбуди. Не можеше да се откаже от нея и я тласне към друг мъж. Просто не можеше да го направи. Мисълта, че някой друг мъж ще я докосва, предизвикваше у него странно болезнено усещане.

Като положи усилия да я ободри, той предложи:

— Флеминг би се съгласил, дори само заради хорските приказки. — Ако тя го приемеше, той щеше да го убие. — Той ще е идеалната партия за теб, а аз ще мога да те имам изцяло за себе си.

Ако не друго, поне успя да предизвика гнева й.

— Няма да взема мъж, който ще изпитва отвращение от това, че ме докосва. Ако трябва да се омъжа, бих искала да имам деца.

— Това може да се уреди с повече старание от моя страна — меко каза той.

Тя престана да го слуша.

— Предполагам, че мога да се върна у дома и да се омъжа за някой от тамошните арендатори. Какво значение има за кого се омъжвам? Важното е да го направя.

Той усещаше как се проваля и последното му усилие да я отклони от брака.

— По дяволите, не можеш…

Тя все още си мислеше за няколкото останали избраници.

— Това трябваше да направя в самото начало. В края на краищата ще знам какво получавам.

Хвана я за раменете и я принуди да го слуша:

— Няма да позволя да се хвърлиш на врата на някой мръсен фермер! — Преди дори да осъзнае какво ще каже, думите сами се изплъзнаха от устата му. — Ще се омъжиш за мен!