Нежен бунт

Глава втора

— Чудиш се кой го кърпи ли? — преподобният Уилям Феърфакс се подсмихна на младия си приятел. — Казах ти, че неговият шивач няма нищо общо с това, нали? Ако искаш да се превърнеш в приемливо копие, най-добре вземи ръкавиците. Той е в този бизнес повече от дванадесет години, така съм чувал.

Младият Къли потръпна при твърдия допир на ръкавиците. Намръщи се без да присвива очи. Преди няколко минути беше присвил очи и оставил първите капки кръв да потекат от наранения му нос. Сега почти цялото му лице кървеше обилно — носа му, подута му уста и веждите.

Уилям Феърфакс се ухили на бледостта му:

— Нямаш ли опит в това, а, Къли? Представи си, че неговият партньор днес също няма опит точно в това.

Тази забележка му се стори много забавна и той отново се изкикоти.

— Ако Нейтън просто се качи на ринга с него, ще има за какво да се обзаложим. Знаеш, той го е тренирал. Разбира се, Нейтън не се е появявал последните десет години, но аз чух, че е дал добър урок на лорда. Тогава Малори подуши нещо, което може би намали разликата в резултата.

Докато наблюдаваха, група господа заобиколиха ринга. Сър Антъни Малори се отпусна и се обърна намръщено към собственика на спортната зала.

— По дяволите, Нейтън, казах ти, че той още не е готов. Не се е излекувал от последния път.

Джон Нейтън сви рамене. Тъмните му очи проблесна весела искрица. Той се обърна и погледна обезобразеното лице на боксьора, когото считаше за приятел.

— Не съм чул за други, лорде. А ти? Може би ако оставиш някой друг да спечели просто за разнообразие, ще намериш повече партньори, сред които да избереш някого за тренировки.

При тази забележка почти всички се усмихнаха. Знаеше се, че са изминали десет години, откакто Малори загуби последния си мач и позволи някой да бъде по-добър макар и само за няколко рунда. Той беше в отлична форма. Мускулите му бяха перфектни. А умението му на ринга го правеше забележителен.

Организаторите, сред които беше и Нейтън, биха дали всичко, за да го привлекат на ринга като професионалист. Но за развратник като Малори боксът не беше друго освен тренировка. Рингът просто поддържаше отличната му форма, за да издържи на изпълнения с развлечения и предизвикателства живот. Три пъти в седмицата посещаваше Нейтънхол и това за него не беше нищо повече от удоволствие, подобно на сутрешната езда.

Половината от господата наоколо също бяха боксьори и очакваха своя ред, за да се упражнят на ринга. Други, подобно на преподобния Феърфакс просто изминаваха, за да наблюдават как специалистите пробват силите си. От време на време имаше възможност да се поиграе малко на комар, стига да се намерят желаещи. Някои от присъстващите бяха стари приятели на Малори. Те често се появяваха, за да наблюдават спаринг-партньорите, които имаха лошия късмет да бъдат наети от Нейтън. Те от своя страна бяха достатъчно умни за да не повторят срещите си с Малори.

Един от тях сега го предизвикваше. Той беше почти със същия ръст, но много по-слаб. Лорд Армхерст беше безразсъден младеж. Сивите му очи гледаха присмехулно. Беше на същата възраст като Антъни, но за разлика от него беше светлокос. Често споделяше същите забавления: предимно жени и хазарт, и пак жени.

— Единственият начин да намериш някой, който да вложи цялото си сърце, Малори, е да му сложиш рога, за да го накараш да те предизвика.

— С моя късмет, Джордж — отвърна Малори — той по-скоро би се хванал за пистолетите. Какво му е забавното на това?

Джордж Армхерст се изсмя сухо. Можеше да има някой, който да не е чул, че Антъни е непобедим на ринга, но нямаше такъв, който да не знае, че е несравним при дуел. Беше се случвало дори да пита противниците си кой орган биха желали да имат честта да бъде пронизан. Това естествено разтреперваше и гащите на бедните момчета. Доколкото Джордж знаеше, Антъни никога не беше убивал никого. И почти винаги дуелите бяха заради жени. Абсолютен развратник, той твърдо вярваше, че на света няма жена, заради която си струва да загубиш живота си. Е, разбира се, без да се броят тези от семейството. Малори ужасно се докачаше винаги, когато станеше дума за роднините му! Той беше заклет ерген с трима по-възрастни многодетни братя и множество племенници и племеннички, които обожаваше.

— Търсиш си съперник, а Тони? Как не се сети да изпратиш твоя човек да ме намери? Знаеш, винаги съм щастлив да ти направя услуга.

Джордж рязко се обърна. Не беше чувал този глас повече от десет години. Сви недоверчиво вежди. Чудеше се дали не греши. На входа стоеше Джеймс Малори. Разбира се изглеждаше по-възрастен, но не по-малко опасен отпреди. Беше най-известният развратник в Лондон. Едър, рус и красив. Господи, невероятно!

Джордж погледна Антъни. Интересно как по-малкият брат ще реагира на тази невероятна поява. Преди двамата бяха много близки. Имаха само една година разлика и почти еднакви интереси. Джеймс беше по-необузданият от двамата. Поне тогава. Но той изчезна и по една или друга причина семейството не говореше за него. Лишиха го от наследство. Името му никога не се споменаваше. И макар Джордж да беше много близък с Антъни и дори да се смяташе за най-добрия му приятел, така и не разбра по каква причина Джеймс е бил изгонен.

За изненада на Джордж, приятелят му не прояви буйния си характер. Нищо не трепна по красивото му лице и останалите в залата не забелязаха нищо, което да предизвика коментар. Трябваше човек да го познава добре, за да прецени блясъка в кобалтовите му очи и да го отдаде не на ярост, а на удоволствие.

Въпреки това, когато проговори звучеше така, сякаш се обръща към най-заклетия си враг.

— Джеймс, какво по дяволите правиш все още в Лондон? Трябваше да отплаваш сутринта.

Джеймс отегчено сви рамене.

— Промяна в програмата. Благодарение на непозната упоритост у Джереми. Откакто го запознах с останалите членове на семейството, стана невъзможно да се оправям с него. Кълна се, че той взема уроци по манипулиране от Рийгън. Не разбрах как ме убеди, че трябва да завърши училище тук. Проклет да съм, ако мога да кажа как точно го направи.

Антъни изпита желание да се разсмее на обърканото изражение на брат си. Беше се оставил да бъде манипулиран от един седемнадесетгодишен хлапак, който би могъл да бъде син и на Антъни. Би се разсмял, ако Джеймс не беше споменал името Рийгън. То винаги сипваше сол в раната му, както и на Джейсън и Едуард, по-големите им братя. Джеймс знаеше това и затова произнесе „Рийгън“ вместо Реджи, както останалите членове на семейството наричаха Рийгън Идън. Но доколкото Антъни можеше да се върне назад във времето, Джеймс би трябвало да се е променил. Да живее по свой собствен начин и да прави това, което му доставя удоволствие и сам да понася последствията.

Джеймс пристъпи напред и небрежно свали палтото си. Разкри се риза с широки ръкави, такава, каквато предпочиташе да носи, когато управляваше кораба „Мейдън Ан“. По всичко личеше, че се опитва да предизвика Антъни на ринга. Но по-младият брат предпочиташе да се въздържи от това. Знаеше, че ако поиска обяснение относно неговата „Рийгън“, ще започне обичайният спор, който ще доведе до качване на ринга.

— Това означава ли, че оставаш? — попита Антъни. Джеймс подаде палтото си на Джордж и пое ръкавиците, които хилещият се Джон Нейтън му помогна да надене.

— Ще остана толкова дълго, колкото е необходимо хлапакът да се установи и се оправя сам. Макар че според Кони единствената причина, която ни кара да се установим на островите, е да създадем дом за Джереми.

Антъни не се сдържа и се разсмя.

— Два морски вълка, които играят ролята на майки! Господи, искам да видя това.

— Не бих казал, Тони — каза невъзмутимо Джеймс. — Ти самият изпълняваше тази роля всяко лято в продължение на шест години.

— Баща — поправи го Антъни. — Или по-скоро по-голям брат. Изненадан съм, че не се ожени като Джейсън, за да има Джереми майка. Разбира се, Конрад Шарп имаше желание да помогне в отглеждането на момчето. Но предполагам, че ти си считал това за малко необходимо.

Джеймс скочи на ринга.

— Ти говориш с такова пренебрежение за най-добрия ми приятел.

Антъни леко се поклони.

— Вземам си бележка. Кой ще се грижи за милото момче, докато вие с Кони решите дали да се върнете у дома?

— Ти ще направиш това — отговори Джеймс.

Антъни се наведе, след като прие удара, както и отговора. Тези, които се бяха обзаложили за него, се раздвижиха. Най-накрая се беше появил някой, който би могъл да надвие непобедимия лорд Малори.

Тази среща предизвика интереса на всички присъстващи. Непознатият младеж беше няколко инча по-нисък от Малори, но изглеждаше така, сякаш можеше да помете пода с всички присъстващи, включително и лорда. Само неколцина бяха разбрали, че двамата са братя.

Пое въздух и изруга Джеймс за изненадващия удар. Добави само за собствено успокоение:

— Аз? Какво невероятно щастие!

— Момчето те избра. Ти си проклетият му идол. Не знаеш ли това? След мен, разбира се.

— Разбира се — отговори Антъни и го изненада с един ъперкът.

Това го накара да отстъпи няколко крачки.

— Ще се радвам да остане с мен толкова дълго, колкото ти трябва за разбереш, че няма да оставя задълженията си, както направих заради Реджи — каза той, докато Джеймс разтриваше челюстта си.

Те се обикаляха един друг.

— Не очаквам да го направиш, моето момче, след като аз не го направих. Различно е, когато имаш момче, за което да се грижиш. Мътните го взели, той тича след фусти откакто е навършил шестнадесет години.

Антъни избухна в смях, неволно свали гарда си и получи удар по главата. Беше достатъчно бърз, за да отвърне с един ъпер. Изненадващо Джеймс се повдигна с десет сантиметра. Невероятно, защото той беше поне с петнадесет килограма по-тежък. И то за жалост за сметка на мускулите.

Антъни отстъпи и даде време брат му да си поеме дъх. Джеймс го погледна все още приведен. Той се хилеше.

— Искаш ли нощес да се свиваш от болки, Тони?

Тони му отвърна с усмивка, която разкри блестящите му зъби:

— Предпочитам да се свивам до нещо мекичко. Уверявам те, тук може да се намери нещо много привлекателно.

Джеймс пристъпи напред и го прегърна през рамената.

— Ще вземеш ли момчето, докато почне училище?

— С удоволствие, но доста ще го дразнят. Всеки който го погледне ще реши, че е мой син.

— Точно затова иска да бъде при теб — усмихна се Джеймс на свой ред с не по-малко блестяща усмивка. — Той притежава дяволско чувство за хумор. А колкото до довечера, познавам няколко слугинчета…

— Слугинчета ли? Дълго време си бил пират, капитан Хок! Аз пък познавам няколко дами.