Нежен бунт

Глава тридесет и осма

Том я преметна през рамо и я внесе в сградата. Изчакаха докато Уил — така наричаха по-ниския мъж, съобщи, че ни кой не ги е видял. Изведнъж надеждата на Розалин се върна. Мислеше, че може би някой някъде ще ги види и ще попита как могат да се отнасят така ужасно с нея. Ако можеше сама да изкрещи, поне веднъж…

Обърната с главата надолу, тя нямаше възможност да разгледа сградата. Том бързо я носеше нагоре по стълбите. От другата страна на улицата имаше жилища, облицовани с кафяв камък. Кварталът изглеждаше нормален, дори почтен. В такъв случай това можеше да е пансион. Вероятно. Наоколо не се виждаше никой — съвсем естествено за това време.

Значи тук се е преместил Джорди, в по-добър квартал. Нищо чудно, че толкова трудно го откри Антъни. Предишното му свърталище беше някакъв вертеп по доковете. Оттам тя успя да се измъкне миналия път. Но като че ли намесата на Антъни не бе повлияла на Джорди. Тя влезе направо в капана точно когато си мислеше, че е в безопасност. По дяволите, тя го презира за шотландската му упоритост и за нежеланието му да се откаже от намерението си.

Спряха и потропаха на вратата. Още няколко стъпки и Розалин беше хвърлена на един стол. Тя изстена и седна на вързаните си ръце. Почувства ужасна болка. Разгневено се огледа, за да открие Джорди.

Съзря го. Стоеше до леглото с разтворен куфар пред себе си. В ръката си държеше бяла риза. Явно си събираше багажа. Тя се втренчи в него. В първия момент не можа да го познае. Но рижавата му коса… Не се стърпя и направи гримаса. Ако не беше тази коса, изобщо нямаше да го познае. Изглеждаше ужасно. По-скоро трябваше да остане в леглото, а не да си стяга багажа. Боже господи, какво е сторил Антъни с него! Лицето му беше двойно подпухнало. Едното му око беше черно и напълно затворено. Другото беше синьо-червено и имаше само една цепчица. Носът беше подут и изкривен. Устните бяха подути и покрити с кървава коричка. Бузите бяха ожулени и одраскани. Кожата му никъде не беше цяла, дори над очите.

Той не я гледаше. Не и в този миг. Гледаше двамата негодници, които бяха виновни за присъствието й тук. А те така се бяха втренчили в него, сякаш го виждаха за пръв път. Нима не знаеха какво се е случило с него? По дяволите, нима я бяха отвлекли по погрешка.

Наистина беше точно така. Джорди захвърли ризата си с ярост и простена. Хвана се за ребрата и това остро движение изкриви лицето му от болка. Уилбърт и Томас Стоу просто стояха, без да знаят какво да правят.

Джорди заруга, като се задавяше от ярост. Думите му трудно излизаха от устата и се задавяше.

— Идиоти с идиоти! Изпратих едно момче да ви намери. Не получихте ли една бележка от него?

— А, т’ва ли? — Том измъкна една хартия от джоба си. — Не можем да четем, господине!

Той пусна хартията на пода. От гърлото на Джорди се изтръгна грозен звук.

— Ето к’во получавам задето наемам тъпи англичани на работа. — Той посочи към Розалин. — Ни я искам вече тук. Тя е омъжена за проклетия англичанин.

Това положение очевидно се стори много забавно на Уилбърт и Томас. Те се разсмяха гръмогласно. Розалин видя как малкото местенца по лицето на Джорди, които не бяха сини или черни, почервеняват. Ако не беше толкова вбесена от това, че се е озовала тук, може би също щеше да намери ситуацията за много забавна. Но на Джорди не му беше забавно.

— Изчезвайте и двамата.

Мъжете престанаха да се смеят.

— Когато ни платиш, господине!

Уилбърт се беше обърнал учтиво към него, но в тона му не се долавяше никакъв респект. В действителност ниският брадат мъж гледаше заплашително Джорди. Високият не изглеждаше по-различно. Джорди се укроти. Гневът му се оттече изведнъж. Розалин отвори широко очи. О, та той се страхува. Може би няма пари да им плати.

Наистина, Джорди имаше само толкова пари, колкото му трябваха да се върне обратно в Шотландия. Бе разчитал на нейното състояние, за да плати на наемниците. Но всичките й пари бяха отишли в ръцете на англичанина. Не е справедливо. Сега сигурно тези двамата ще го убият. В това състояние той няма да може дори да се защитава.

Розалин успя най-сетне да изплюе кърпата.

— Развържи ме и аз ще ти платя. В замяна искам само да ми върнеш моя нож.

— Да не си я докоснал — заповяда Джорди. Тя се обърна ядосано към него.

— Затваряй си устата, Джорди. Знаеш ли какво ще ти се случи, когато моят съпруг разбере? Когато те набие отново, ще разбереш, че в момента се чувстваш прекрасно.

Уилбърт и Томас не пропуснаха начина, по който тя произнесе „отново“. В живота си сигурно бяха убили няколко души, но никога не бяха наранявали жена. Не биха го направили, ако шотландецът не им беше предложил толкова много пари. Това беше за тях цяло състояние.

Уилбърт пристъпи към Розалин и отряза въжетата й със собствения й нож. Прокара острието по ръката си за да го пробва и след като й го подаде, бързо отстъпи назад.

Тя се учуди, че всичко стана толкова лесно. Не беше сигурна, че двамата грубияни ще й се подчинят. Но те го направиха. Сега вече се почувства по-добре. Очевидно Джорди мислеше да вземе от нея пари и едва тогава да я пусне. Не можа да направи нищо от безсилие. Сега седеше на леглото, с ръка на ребрата си и унило наблюдаваше тримата.

— Колко? — попита тя, като се изправи.

— Тридесет лири, госпожа.

Тя презрително изгледа братовчед си.

— Евтин си, Джорди. Би могъл да предложиш малко повече на двама мъже, които са ти толкова верни.

— Да, бих могъл. Ако те бях заловил преди оня негодник да се ожени за теб — изграчи той.

Тя цъкна с език. Изведнъж се почувства силна и независима. Протегна ръце към чантата си, която продължаваше да виси на ръката й и извади пълна шепа пари.

— Надявам се, че това ви стига, господа — тя връчи банкнотите на Уилбърт.

Когато прецениха, че това са приблизително петдесет лири, очите на двамата блеснаха радостно. Уилбърт алчно погледна към чантата й, но тя рязко го прекъсна.

— Дори не си помисляй за това — предупреди — ако не искаш да свършиш като него… — Тя посочи с глава към Джорди. — И никога вече не се мяркай пред очите ми.

Двамата се ухилиха. Такава дребна жена да заплашва тях. Но все пак им беше платила предоволно. Ако шотландецът не беше така размазан, самите те щяха да го накажат за обидите, които им беше нанасял. Но бяха доволни, ухилено кимнаха с глава и тръгнаха.

Излязоха от стаята и като застанаха пред стълбите, смехът им секна. Към тях се изкачваше същият господин, чиято къща бяха наблюдавали в продължение на няколко дена. Без съмнение той беше съпругът на жената вътре. Съвсем не изглеждаше заплашително. Дори не ги удостои с поглед. Но двамата веднага се сетиха, че той е виновникът за състоянието на шотландеца.

Уилбърт извади нож само за да се чувства по-спокоен, макар че го държеше плътно към бедрото си. Безгрижният вид можеше да означава краят на този богаташ, но и двамата знаеха, че това е привидно. Той забеляза ножа и се спря. Двамата го чуха да въздиша, преди да проговори:

— По дяволите, хайде тогава елате да приключим най-после е всичко това.

Уилбърт хвърли поглед към Томас. Действията на двамата бяха напълно координирани и еднакви. Хвърлиха се към благородника, но в последния миг той опря гръб в стената и протегна крак. Томас се прекатури надолу по стълбите. Докато Уилбърт се осъзнае какво точно става, загуби ножа си. Видя го в ръката на благородника. Втурна се надолу, помогна на стенещия Томас да се изправи и двамата заедно се изнизаха от сградата.

В стаята на горния етаж Розалин гневно обикаляше около безпомощния Джорди.

— Не мога да се сетя достатъчно обидна дума, с която да те назова, Джорди Камерън. Ти само срамиш това име. Не си направил нищо добро в живота си. Вървиш от лошо към по-лошо.

— А ти? Какво добро си направила ти?

— Млъкни, човече. Заради теб сега съм омъжена. Трябваше да се омъжа заради тебе. А аз не желаех това. Поне не по този начин.

— И загуби всичко, нали глупачка такава! — отвърна той. — Радвам се, чуваш ли? Ако не мога да притежавам богатството на Камерън, поне се успокоявам от това, че и ти не го притежаваш.

Розалин го изгледа гневно:

— К’ви ги говориш, глупав човече?

— Той ми каза, че е изгорил брачния договор — от устата на Джорди се разнесе подобие на смях. — Сега всичко принадлежи на онзи негодник. Ти няма да можеш да си върнеш богатството дори ако той умре, защото всичко ще принадлежи тогава на неговите роднини. Хубав съпруг си си намерила, братовчедке.

Розалин се разсмя. Ако Антъни си беше направил труда да излъже Джорди, тя нямаше защо да разваля заблужденията му. Това беше брилянтно измислено — да убеди Джорди, че е загубил всичко завинаги.

— Аз при всички случаи предпочитам него пред теб, братовчеде!

Той се опита да се изправи, но изстена шумно и се свлече на леглото. Розалин не проявяваше никакво съчувствие.

— Трябваше да си отидеш веднага, след като ти беше предоставена тази възможност, Джорди. Ако съпругът ми разбере, че все още си тук, у теб няма да остане нищо здраво. Както си разбрал, той не е мъж, с когото можеш да си играеш. Но ти си го заслужаваш, след като се опита да го убиеш.

— Само се опитвах да го сплаша. Тогава не знаех, че сте се оженили. Той ме удари няколко пъти за това, че стрелях по него. Всички останали удари бяха заради теб. И ще ти кажа, когато той ме остави, аз до сутринта не можах да се надигна от пода.

Тези думи прозвучаха като стон.

— Но ти самата виждаш, че се готвя да заминавам — продължи Джорди. — Така че няма какво да говориш на проклетия спартанец.

Спартанец? О, да, наистина понякога той можеше да бъде сравнен с този суров народ, известен с дисциплината и военната си сила. Но това е само меко казано. Неговото самообладание можеше да бъде влудяващо, ако той искаше да го прояви. А когато не го правеше, характерът му беше по-буен от шотландски. Само как беше подредил Джорди! Приличаше на газен от кон. А самият той не беше получил и драскотина.

— Ако наистина заминаваш, няма да разкажа нищо на Антъни.

— Колко мило от твоя страна!

Човек не може да сбърка горчивия сарказъм. Това я вбеси.

— Ако очакваш от мен съжаление, ще те разочаровам. Не мога да ти съчувствам, особено след това, което ми стори. Ти ме нарани.

— Аз те обичах!

При тези думи тя усети как нещо стиска шията й и я задушава. Беше ли възможно? Твърде често беше чувала тези думи от него през последните години. Не му повярва нито веднъж. Защо този път й прозвучаха като истина? Може би той самият се беше заблудил?

Спокойно, страхувайки се от отговора, тя попита:

— Ако това е истина, разкажи ми за майка ми. Ти ли проби лодката й?

Той бавно и тромаво се надигна от леглото.

— Защо не ме попита тогава, когато това все още имаше значение? Например тогава, когато се случи? Защо старецът никога не попита за това? Не, никога не съм се доближавал до лодката й. Бях долу при езерото да търся червеи. Исках да ги пусна в яхнията. Затова се бях приближил до онези лодки.

— А изражението на лицето ти, когато разбра? Ти беше ужасен.

— Аз исках тя да умре, защото ми дърпаше често ушите. Но не съм го мислел сериозно. Помислих, че желанието ми се е сбъднало. Почувствах вина за смъртта й. Беше ме страх да не ме обвините.

Тя усети, че стомахът й се свива. През всичките тези години го бяха обвинявали за нещо, което не е сторил. И той знаеше, че го мислят за виновен, но никога не беше казал нищо за това. Не беше се опитал да се защити по никакъв начин. От това той не изглеждаше по-добър за нея. Но въпреки това той беше невинен. Не беше извършил истинско престъпление.

— Съжалявам, Джорди, наистина съжалявам.

— Но все пак не би се омъжила за мен, нали? Дори и да знаеше истината?

— Не. Не трябваше да хвърляш толкова труд и да ме принуждаваш.

— О, отчаяният мъж е готов на всичко.

Заради любовта или заради парите? Тя не зададе този въпрос. Чудеше дали дядо й би променил отношението си, ако знаеше истината. Едва ли. Той винаги беше презирал слабостта на Джорди. Мъже със силен характер като Дънкан винаги са презирали такива хора. Все пак тя изпитваше известно съчувствие. Трябваше да се отърси от мисълта, че цял живот е обвинявала Джорди за смъртта на майка си. Сега трябваше да приеме, че това е било инцидент.

Ще му даде всички пари, които има в чантата си. Всъщност те й трябваха, за да уреди сметките. Тези десет хиляди лири не бяха кой знае какво за нея, а за Джорди бяха достатъчни да започне нещо. Би могъл да ги вложи някъде. Нямаше вече да има оправдание за вечния си мързел и оплаквания.

Тя се обърна и извади парите от чантата си без да я види. Щеше да ги остави някъде, така че той да ги намери след като тя си отиде.

— Ще ти помогна да си приготвиш багажа, Джорди.

— Не искам нищо от теб.

Тя не обърна внимание на горчивината в гласа му. Отиде към скрина, извади останалите неща от чекмеджетата Скришно постави между тях парите и ги пусна в куфара Беше съвсем близо до него. Той протегна ръка и я сграбчи за китката.

— Роз…

Вратата се отвори. Джорди пусна ръката й и тя така й не можа да разбере какво е искал да й каже. Искаше й се да вярва, че просто е искал да се извини за всичко, което й е причинил. В този миг това нямаше значение. Присъствието на Антъни изпълваше цялата стая.

— Изведнъж много утихнахте и аз се уплаших да не би да сте се убили.

Тя не го попита защо е дошъл.

— Подслушването сякаш ти е навик, скъпи.

Той не отрече това.

— Полезен навик. И повечето пъти очарователен.

„Повечето пъти“ се отнасяше до случаите, когато беше подслушвал нея и Франсиз. Тя знаеше, че е послушвал и не беше очарована от повечето неща, които беше допуснала да чуе. Нямаше нищо, което да го раздразни от сегашния разговор. Изглеждаше строг. Тя вече го познаваше. Той беше ядосан, но не толкова много. Явно имаше следи от предишната вечер.

— Както виждаш, той заминава — каза тя и приближи до него.

— А ти дойде да му кажеш довиждане — сухо отвърна Антъни. — Колко разумно от твоя страна, скъпа.

Тя не искаше да го дразни повече.

— Ако си дошъл да ме заведеш у дома, благодаря ти. Самата аз не знам как да се прибера.

Тя се надяваше тези думи да отклонят вниманието му от Джорди, за да не последва сцена, на която не би желала да е свидетел. Не искаше да види Антъни в същото настроение, в което е бил при първата среща с братовчед й. Погледът му я накара да затаи дъх. След това същият настойчив поглед се обърна към Джорди. Розалин знаеше, че братовчед й изпитва смъртен страх.

— До един час ще съм потеглил — каза той.

Антъни продължи да го гледа свирепо. После кимна рязко с глава и поведе Розалин. Здраво впи пръсти в ръката й над лакътя. За нея беше невъзможно да се освободи. Навън не чакаше карета. Едно улично дете държеше коня му.

Тя реши да го нападне първа и да не му даде възможност за атака.

— Ти защо дойде тук?

— Разбира се, за да те прибера у дома.

— И да се убедиш, че си е заминал? Вероятно не си знаел, че ще ме намериш тук?

— Може би и за това.

Тя изскърца със зъби:

— Ти си знаел?

— Разбрах, когато чух как наричаше бедния човек с най-отвратителните омразни и презрителни имена.

Значи той е бил пред вратата още от самото начало. Дали беше казала нещо, което не трябваше да чуе? О, не, поне този път. Но все още беше раздразнена.

— По-добре да беше обърнал внимание на онези хора, които все още се навъртат около къщата ти. Те са ме проследили до банката и…

— Да, Джереми спомена, че си тръгнала към банката. Представи си колко бях изненадан да те намеря тук след това.

В думите му се долавяше недоверие.

— По дяволите, Антъни, аз не знаех къде е той. Как бих могла да го открия? Освен това никога не съм имала желание за това. Онези наети от него тъпаци не са били уведомени, че той се е отказал от намерението си.

— Разумно — това беше всичко, което каза той.

След това подхвърли монета на момчето и се метна на коня.

Тя погледна протегнатата към нея ръка. Да седи притисната до него по целия път до дома! В този момент това не бе много привлекателно. Тя би предпочела да наеме карета. Но в момента не се виждаше такава.

Пое ръката му и в следващия миг се озова седнала в скута му. Бузите й поруменяха. Това беше едно обезпокояващо пътуване. Изведнъж усети, че се вълнува. Отново си припомни проблемите си. Неговата топлина се разля по тялото й. Ноздрите усетиха аромата му. В този момент можеше да мисли само за това как да разруши сделката, която сама наложи и как да се върне в леглото му без никакви ограничения.