Нежен бунт

Глава четиридесет и пета

— Както виждам, трябва да те поздравя — каза Никълъс и се присъедини към Антъни за по цигара.

Целият род с изключение на Джеймс се беше събрал на неделна вечеря у Едуард.

— Не мислиш ли, че си старичък да имаш деца, Малори — продължи Никълъс.

— Кога ще посетиш Нейтънсхол, Монтиед — прекъсна го сухо Антъни.

Никълъс се засмя без да обръща внимание на закачката.

— Рийгън не говори за нищо друго откакто Розалин й съобщи новината. Самата тя иска още едно.

— Ще ти бъде трудно да го направиш, моето момче. Както ми каза Джеймс, ти спиш в кучешката колибка напоследък.

— О, никога не оставам дълго време там, старче — отвърна Никълъс през смях. — Племенницата ти сигурно притежава безсърдечния характер на Малори, но всъщност не е безсърдечна. Освен това тя не обича да спи сама.

Антъни се смути. Той все още не можеше да приеме, че неговата малка Реджи вече е жена и на всичкото отгоре има един похотлив съпруг. Май трябваше да цапне Монтиед за такава забележка. Разбира се, ако го направеше, целият род щеше да е против него. Начело с Реджи.

— Скоро ще започна да те харесвам, Монтиед. Но не се радвай толкова.

Смехът на Никълъс се разнесе зад гърба му. Рийгън приближи до него в салона.

— Тони, виждал ли си Никълъс?

— Бих искал да не съм го срещал. Но той е в градината.

— Пак ли сте си разменили реплики — намръщи се тя.

— Как да ти кажа — той сви рамене и добави: — Както виждаш, аз го оставих. Тия дни като че ли той си търси белята.

— Отлично. Ще се помирите ли изобщо някога вие двамата?

— Твърде много си приличаме, скъпа. Ти добре знаеш това. Но направи ми услуга, повикай го обратно в къщи. Искам да се поразходя насаме със съпругата си.

Когато Рийгън тръгна, Антъни се ухили. Надяваше се Монтиед отново да прекара нощта в кучешката колибка, без горкичкият да знае къде е сгрешил. Самата мисъл го развесели. Съвсем скоро Реджи ще разбере, че той и Никълъс изпитват задоволство от устните си схватки. Може би тогава щеше да се наложи скъпо да си плати. Но засега се чувстваше победител в този рунд.

Намери Розалин с Едуард. Приближавайки към нея, долови последните й думи:

— Не искам да удвоявам парите си. По дяволите, какво ще правя с толкова много пари!

— Трябва да те предупредя, скъпа, че Еди ще те преследва. Той не може да търпи пари да стоят неизползвани.

Едуард се опита да се защити:

— Тони, абсурдно е. Няма човек, който да притежава толкова излишни пари. Трябва да мислите за децата си и…

— Сигурен съм, че Розалин ще те остави да управляваш имуществото й. Ако изобщо може някога да пресметне колко точно притежава.

— Не е честно — протестира тя. — Знам точно какво притежавам. Но нали не очаквате от мен да помня всичко. — Двамата мъже се разсмяха. — Много добре, Едуард, ще ти изпратя моя адвокат. Със сигурност това е нещо, което ме интересува.

— Боже господи, виждаш ли какво направи, Еди! — оплака се Антъни с престорен ужас — Не искам в главата й да се въртят само цифри.

— Не. Ти искаш да е изцяло погълната от теб — изсумтя той.

— Вярно е — призна Антъни без дори да се смути. — Ела, скъпа. Да видим дали няма още нещо, което би те заинтригувало.

Антъни излезе с нея от къщата и я поведе под лунната светлина, която осветяваше пътя им. Спря се до розите. Застана зад нея. Ръцете му я обгръщаха. Опря брадичка на рамото й.

— Наистина ли искаш да се заемеш с империята, която дядо ти е завещал?

— Не, но се радвам, че поне ме попита — отвърна тя и също го обгърна с ръце.

— Можеш да вършиш всичко, което те прави щастлива, Розалин. Твоето щастие е и мое.

Тя се обърна в обятията му и склони глава на рамото му. Обичаше го толкова силно, че не можеше да се сдържа. С показалец чертаеше кръгчета върху сакото му от меко синьо кадифе.

— Има нещо — каза тя тихичко.

— Всичко, което пожелаеш, скъпа.

Последва дълга пауза. Трябваше й малко време, за да попита срамежливо:

— Мислиш ли, че отново бихме могли да опитаме на стола? Възторженият смях на Антъни огласи градината и се разнесе надалеч.