Нежен бунт

Глава тридесет и трета

Две нощи след като Франсиз я предаде и премина в лагера на противника, Розалин отново мислеше за връзката й с Армхерст. Тя вървеше към широката двойна входна врата на балната зала у Едуард Малори. Двамата й придружители спряха. Многото каляски пред огромната къща все пак не говореха за двеста души в огромната къща.

— Мислех, че ще бъде семейно тържество с няколко приятели — обърна се Розалин към Антъни със същия груб тон, с който разговаряше с него от няколко дни. В края на краищата това празненство беше в тяхна чест. Би трябвало да я предупреди по някакъв начин. — „Не толкова голямо“, нали така беше казал брат ти?

— Всъщност наистина не е голямо, в сравнение с други балове на Шарлот.

— Предполагам, че всички тези хора са твои приятели?

— Не искам да те разочаровам, скъпа, но аз не съм чак толкова популярен — ухили се Антъни. — Когато Еди каза семейни приятели, изглежда имаше предвид приятелите на всеки един от членовете на семейството. Облечена си елегантно, скъпа.

Всъщност тя не се бе замисляла ни най-малко за облеклото си. Носеше рокля от копринен креп в тревисто зелено. Панделки от черна дантела обвиваха бухналите й ръкави. Дълбоко изрязано деколте и висока талия — тази рокля беше подходяща за който и да е бал. Черни вечерни ръкавици и сатенени пантофки довършваха тоалета й. Носеше обеци, колие, гривни и пръстени от диаманти. С тези бижута беше достойна за среща с принца-регент.

Не каза нищо. Антъни мързеливо обхождаше с поглед обстановката и това й позволи за миг да го разгледа незабележимо. Бързо отвърна поглед от него със стиснати зъби.

Пристигна с Джеймс и Антъни — двама от най-красивите мъже в Лондон. И това трябваше да я прави неизмеримо щастлива. И ако трябваше да бъде откровена, точно така се чувстваше. Но единственото нещо, което занимаваше съзнанието й, беше колкото се може по-скоро да избяга от компанията на мъжа си. Пътуването дотук беше непоносимо. Седеше до него и това бе опънало нервите й до краен предел.

Пътуването можеше да не бъде толкова напрегнато, понеже каретата беше достатъчно широка. Но Антъни преднамерено седна съвсем близо до нея и я прегърна през рамо. Тя не можеше да направи нищо, понеже Джеймс седеше точно срещу тях и ги наблюдаваше. Може би точно заради него Антъни постъпи така. Предполагаше, че тя не би направила сцена пред брат му. Намираше се като в истински ад, обладана едновременна от блаженство и мъчение. Чувстваше как бедрото му изгаря нейното. Беше се притиснал твърде силно до нея. А проклетата му ръка не остана спокойна нито за миг. Голите му пръсти непрекъснато милваха малкото разстояние между късите й ръкави и дългите до лакътя ръкавици. Той знаеше точно какво й причинява. Тя седеше вдървено, но ускореното й дишане и ударите на сърцето издаваха чувствата й. Настръхваше под пръстите му, по тялото й се разливаха вълни. Всичко това му показваше колко невинно е докосването му.

Като че пътуването продължи вечно, а от Пикадили до площад Гросвернор имаше само няколко пресечки. Там живееше Едуард Малори със съпругата си и петте си деца. Когато пристигнаха, Розалин отново задиша нормално. Знаеше, че ще трябва да мине още време, преди да отблъсне изобщо съпруга си. Понеже празненството беше в тяхна чест, етикетът ги принуждаваше да останат заедно докато минат представянията. Едва сега тя си даде сметка колко дълго ще продължи това. Но само миг след като й бъде представен и последният…

Всички Малори бяха тук. Видя Рийгън и Никълъс заедно с някои от децата на Едуард. Джейсън и синът му Дерек близо до масата с освежителни напитки… Джереми също беше там пристигнал малко по-рано, да помогне на леля си Шарлот за украсата. Забеляза Франсиз и Джордж и още няколко души с които се беше запознала от пристигането си насам.

Изведнъж осъзна, че е настъпила тишина. Бяха ги забелязали. Почувства ръката на Антъни да се плъзга около кръста й вътрешно изстена. Трябваше да заприличат на нормална двойка влюбени младоженци. Щеше ли да дойде краят на волностите, които той си позволяваше тази вечер? Едва ли… Той не свали ръката си, когато приближиха Шарлот и Едуард с група гости и представянето започна. Свали я едва когато откриха танците като почетни гости. Антъни използва това като извинение, за да я измъчва със своята близост.

Скоро тя се запозна с неговите приятели — най-жалката група похотливи развратници, които можеше да си представи. Нямаше нито един, който да не я гледа безсрамно, да флиртува с нея или да й подхвърля закачливи намеци. Бяха забавни и възмутителни. Откъсваха я от Антъни танц след танц, докато най сетне усети, че жадува за миг покой. Съпругът й не се виждаше никъде. Най-сетне можеше да се отпусне и да се забавлява.

— Виж, Малори, или ще играеш карти, или не — каза преподобният Джон Уилхърст раздразнено, когато за трети път от един час насам Антъни се надигна от масата.

Другите двама играчи бяха напрегнати. Антъни постави ръце на масата и се наведе към Уилхърст:

— Ще си протегна краката, Джон. Ако това е проблем за теб, знаеш какво мога да направя.

— Не, не е проблем — Джон Уилхърст се измъкна от положението. Той беше съсед на Джейсън, познаваше избухливите характери на Малори още от детството им. За какво ли си мисли той в момента? — Аз например бих си взел още едно питие.

Уилхърст бързо се отдалечи от масата. Антъни измери с поглед останалите играчи, очаквайки мненията им. Нямаше възражения.

Спокойно, сякаш не беше се опитал да предизвика стар семеен приятел, Антъни взе питието и излезе от салона за игра. Спря на същото място, където беше стоял преди това, тоест на входа към балната зала. Погледът му обхождаше тълпата, докато накрая откри лицето, което му причиняваше толкова болка.

Дявол да я вземе! Та той не можеше дори да изиграе една проста игра на карти, ако тя е наблизо. Това, че не я държеше под око, му пречеше да се концентрира. Беше загубил вече почти хиляда лири. Това не беше никак хубаво. Не можеше да стои близо до нея без да я докосва, нито да бъде далеч от нея и да не я наблюдава.

Конрад Шарп видя Антъни в другия край на залата и смуши Джеймс в ребрата.

— Отново е тук.

Джеймс проследи погледа на Кони и видя намръщената физиономия на брат си. В момента сър Антъни наблюдаваше напрегнато как жена му се носи във вихрен танц.

— Заслужава си човек да се полюбува на изражението му. Струва ми се, че скъпият ми брат не е щастлив.

— Ти можеш да го излекуваш, ако поговориш малко с нея и разкажеш истината.

— Мога.

— Защо не го направиш?

— О, да помогна на Тони? Кони, много по-забавно е да го наблюдавам как си блъска главата с този проблем. Той не понася откази. Доколкото го познавам, по-скоро ще стигне до дъното на ямата, отколкото да се измъкне от нея.

— Ако изобщо успее да се измъкне.

— Така ли мислиш? Малори винаги побеждават накрая. — Тези думи предизвикаха усмивка по устните на Джеймс. — Освен това, както забелязваш, тя вече започва да се предава. Непрекъснато очите й шарят из залата и го търсят. Надали има друга жена в тази зала, която да се измъчва повече от госпожа Розалин.

— Но тя не го осъзнава. Така ми се струва.

— Какво толкова забавно сте открили вие двамата?

Рийгън и Никълъс се присъединиха към тях.

Джеймс й отговори:

— Чудим се на мъжките слабости, миличка. Понякога се превръщаме в такива магарета.

— Недей да обобщаваш, старче — отвърна Никълъс — Говори само за себе си.

— Всъщност аз изключвам себе си — каза Джеймс, усмихна се странно и погледна към зет си. — Ти си лидер в това, Монтиед.

— При това прочут — въздъхна с досада Рийгън, изгледа презрително и двамата, заобиколи ги и хвана под ръка Конрад. — Би ли ме поканил на един танц, Кони? Омръзнало ми е да им слушам заяжданията.

— Разбира се — отвърна Шарп.

Джеймс видя как се понасят в следващия танц и изсумтя.

— Тя без проблеми решава всички въпроси, а?

— Ти не я познаваш дори наполовина — промърмори Никълъс, по-скоро на себе си. — Опитай поне за седмица да спиш на канапето, само защото си ядосал с нещо съпругата си и ще видиш.

Джеймс избухна в смях.

— Боже мой, и при теб ли е така? Да пукна, ако не е така. И с какво си заслужил подобно отношение?

— С това, че не съм ти простил — тросна се Никълъс. — Тя знае това. Всеки път, когато се спречкам с теб, тя ми го натяква. Кога, по дяволите, ще напуснеш Лондон?

Джеймс продължаваше да се смее доволно.

— О, какъв интерес проявявате всички към моето отпътуване. Ако знам, че от това зависи твоето пребиваване на канапето, никога няма да напусна града, момчето ми.

— Много мило от твоя страна, Малори.

— Харесва ми да чувам такива неща. Ако това ще те утеши, аз съм ти простил много отдавна.

— Господи, колко си великодушен! Да ми простиш след като беше виновен за всичко… Единствената моя грешка беше, че те последвах в морето.

— Аха! И след това се озовах в затвора.

— Да, а преди това ти ме беше завързал за леглото и трябваше дълго да се възстановявам след побоя, който ми нанесе. За малко да изпусна собствената си сватба.

— На която трябваше да те завлечем насила — кисело подметна Джеймс.

— Долна лъжа!

— Нима? Не можеш да отречеш, че братята ми те завлякоха дотам с извити ръце. Ако аз бях там…

— Да, ти наистина беше, старче. Не се ли спотайваше, за да ми устроиш засада?

— Аз и спотайване? Спотайвал!

Никълъс простена:

— Сега вече всички разбраха за какво говорим. Проклета да е твоята избухливост. Не можеш ли поне веднъж да не повишаваш тон?

Джеймс проследи погледа му и видя, че Рийгън е спряла да танцува, наблюдавайки ги недоволно от дансинга, а Кони стоеше до нея и се преструваше, че нищо не е чул.

— Мисля, че бих изпил още нещо — каза Джеймс доволно. — А ти продължавай да спиш удобно на канапето, момчето ми.

Той се запъти към масата с напитки и остави Никълъс сам. Мина край Антъни и не се сдържа да не отбележи:

— Трябва да обмениш малко опит е Монтиед. Той страда от същото заболяване като теб. Знаеш ли това?

— Така ли? — Антъни огледа стаята и погледът му се спря на Никълъс. Добави сухо: — Но очевидно е намерил лек срещу страданието си.

Джеймс се засмя, виждайки Никълъс да целува съпругата си пред очите на всички присъстващи.

— Подозирам, че е замислил нещо. Тя не може да му вдигне скандал за целувката пред толкова хора.

Антъни не чу тази забележка. Чу за пореден път гърления смях на Розалин. Явно партньорът й в този танц беше направил нова духовита забележка. Не можа да издържи, проби си път между танцуващите и потупа не особено дружелюбно Джъстин Уортън по рамото. Двамата спряха да танцуват.

— Случило ли се е нещо, Малори — попита предпазливо лорд Уортън, усетил заплаха в стойката на Антъни.

— Не — усмихна се другият и протегна ръка към дърпащата се Розалин. — Просто си вземам това, което ми принадлежи.

Той рязко кимна е глава и завъртя съпругата си във валса.

— Забавляваш ли се, скъпа?

— Забавлявах се — отвърна тя, избягвайки погледа му. Той стисна по-силно талията й и това беше единственият признак, че думите й са го уязвили.

— В такъв случай да си тръгваме?

— Не — бързо отвърна тя.

— След като не ти е приятно…

— О, не, приятно ми е…

Той й се усмихна. Погледът й се рееше из залата и съзнателно избягваше лицето му. Притисна я и усети как пулсът и се ускори. Как ли би реагирала тя, ако възприеме тактиката на Монтиед. Попита я:

— Скъпа, какво ще кажеш, ако завършим този танц с целувка?

— Какво?

Сега вече той срещна погледа й.

— Това те хвърля в паника. Страхуваш ли се от нещо?

— Ни се страхувам.

— О, този акцент убедително го доказва…

— Ще млъкнеш ли — просъска тя.

Този въпрос дотолкова я разтревожи, че тя обърка такта.

Антъни остана доволен от себе си и реши да не я закача за сега. Той можеше да я провокира с нещо в балната зала, но считаше това за проява на лош вкус. Още повече, че то не би му помогнало. Погледна равнодушно цялото състояние диаманти, които проблясваха по нея и подметна:

— Какво би могъл да подари мъж на една жена, която притежава всичко?

— Нещо, което не се купува — разсеяно отвърна Розалин.

Тя все още мислеше какво би могло да се случи, когато танцът свърши.

— Може би сърцето — предложи той.

— Вероятно… не… аз имах предвид — заекна тя, като го гледаше. Продължи горчиво — Не искам сърцето ти. Вече не го искам.

Една ръка разроши къдриците, които се спускаха около слепоочията й. Той тихо попита:

— А какво ще кажеш, ако то вече ти принадлежи?

За миг Розалин се загуби в сините му очи. Беше се притиснала до него, беше му предложила устните си пред погледите на всички в препълнената зала. В този момент разумът й се възвърна. Тя ахна и го погледна. Безкрайно се ядоса на себе си.

— Ако сърцето ти е мое, ще правя с него каквото искам. А аз искам да го разкъсам на малки парченца, преди да ти го върна.

— Безсърдечна жена!

Тя тъжно се засмя и не разбра колко много го учуди с реакцията си.

— Съвсем не съм такава. Сърцето ти е точно на мястото си и там ще си остане.

С тези думи тя се отскубна и се втурна към двамата му по големи братя. Единствено при тях се чувстваше в безопасност от внезапните му хрумвания и привидно невинното докосване на галещите му ръце.