Нежен бунт

Глава двадесет и седма

— Дойдох вчера, но имаше толкова много гости…

— И просто си отиде? — Розалин престана да размазва масло по сладкиша и многозначително погледна Франсиз. — Не трябваше да го правиш.

— Не исках да се натрапвам.

— Фран! Беше само семейството му. Всички дойдоха да се запознаят с мен и да му пожелаят всичко добро. Щяхме да те посрещнем с удоволствие. Повярвай ми. Особено аз. Представяш ли си колко самотна се чувствам сред целия род Малори?

Франсиз замълча. Отпи от чая си. Играеше си глупаво си салфетката в скута и със сладкиша, от който изобщо не беше хапнала. Розалин я наблюдаваше със затаен дъх. Знаеше какво ще последва и какво все още не е изречено. Не искаше да го чува. Особено сега, когато съжаляваше за прибързания си брак с Алтъни. За пръв път от сватбата насам виждаше Франсиз. Тази сутрин я посети неочаквано. Знаеше много добре, че заедно с прекрасно приготвената закуска ще получи и огромна доза упреци.

Опитваше се да отложи възможно най-дълго разговора.

— Надявам се, че не се притесни много през онази нощ.

Бяха изминали едва четири дена от онзи ден, когато се събуди в лапите на Джорди.

— Да не съм се притеснила! — горчиво се усмихна Франсиз. — Та ти беше отвлечена от собствената ми къща. Аз бях отговорна за това.

— Не, не беше. Джорди е прекалено лукав. Надявам се, че си разбрала защо избягах оттук и не те дочаках.

— Това разбирам. Естествено, не можеше да останеш тук, след като той те е открил. Ти ми изпрати съобщение преди два дена. Но това никога няма да разбера. Как можа да и направиш, Роз! Защо точно Антъни Малори, сред толкова много мъже?

Точно този въпрос тя ненавиждаше и си задаваше постоянно. На себе си можеше и да не отговаря, но дължеше и какво обяснение на приятелката си.

— Нощта, когато заедно с Нети напуснахме къщата ти, аз се отбих, за да се срещна с Антъни.

— О, не, не си отишла у тях, нали?

Розалин трепна:

— Знам, че не трябваше, но го направих. Той ми беше предложил помощта си още в Силвърли. За разлика от съпруга на Рийгън, Антъни познава твърде добре моите господа. Очаквах от него да изясни някои слухове за тях. Не можех да чакам повече. Отидох при него да получа едно име и нищо повече. Просто исках името на мъжа, най-подходящия, на когото бих могла да направя предложение.

— Добре, това е разумно. Макар и доста необичайно. Била си разстроена, изплашена. Не си можела да мислиш трезво онази нощ. И как така изведнъж се оказа женена именно за сър Антъни?

— Той ме излъга — отвърна простичко Розалин, приковала поглед в неизядения сладкиш. — Той успя да ме убеди, че и петимата ми избраници са неподходящи. Да беше чула само какви ужасни неща измисляше за тях и с какво съжаление ми разказваше за това! Нито за миг не се усъмних в думите му.

— Тогава как узна…

Розалин се изсмя:

— По-късно, след като вече бяхме женени, той си призна. Най-нахално си призна всичко.

— Негодник!

— Да, такъв е — съгласи се Розалин. — Но не това е проблемът. През онази нощ аз бях отчаяна. Той ми разказа всичко това и аз се оказах без никаква перспектива. Наистина не знаех какво да направя.

— И ти го помоли да се ожени за теб — заключи Франсиз. — Мисля, че почвам да разбирам. Предполагам, че не си имала друг избор.

— Не беше точно така — призна тя, като реши да не споменава нищо за онази страстна нощ, както и за готовността, с която тя се впусна в нея. Не е необходимо Франсиз да знае всичко. — Дори и тогава не мислех, че Антъни може да е разрешение на моя проблем. Бях готова да се върна в Шотландия и да се омъжа за някой арендатор. Антъни ми предложи да се омъжа за него.

Франсиз зяпна от почуда:

— Той ти предложи да се омъжиш за него! Е, естествено аз мислех, че ти си му предложила. Нали преди това ми беше споменала, че не се страхуваш сама да направиш предложение, понеже нямаш никакво време за ухажвания. Затова си помислих… Той наистина ли го направи?

— Да. Аз също бях много изненадана. Помислих, че се шегува.

— Но той не се шегуваше.

— Беше съвсем сериозен. Аз разбира се отказах.

— Ами! Наистина ли му отказа?

— Да. И отидох във Силвърли. — Нямаше никаква нужда Франсиз да знае, че това се беше случило след като двама бяха прекарали една страстна нощ. — Но както виждаш, промених решението си. Той ми предлагаше разрешение на проблемите и аз реших да сключа сделка с него. Все още не мога да си обясня защо го направих. Това е всичко.

— Надявам се, че не съжаляваш. Аз ще се моля сър Антъни да се промени и някакво чудо да го превърне във втори Никълъс Идън.

— Какво проклятие, госпожо — каза Антъни и безцеремонно влезе в стаята. — Аз едва понасям съпруга на племенницата си.

Бедната Франсиз се изчерви като домат. Розалин изгледа ядосано съпруга си.

— Подслушваш ли ме, господарю мой?

— О, не — усмихна се той. — Значи подкрепленията пристигнаха, а?

Розалин също се изчерви. Той целенасочено гледаше Франсиз. Тя си спомни как целия вчерашен ден го беше избягвала и осуетяваше всички негови опити да подхване разговор, като се присъединяваше към някой от семейството му. Общува с всички, които присъстваха на вечерята и това беше част от оправданието й. Сега отново не бяха сами, но този път гостенката беше твърдо на нейна страна. Той тенденциозно употреби думата „подкрепление“, макар че Франсиз не схвана какво точно има предвид.

— Излизаш ли? — гласът на Розалин беше изпълнен с надежда.

— Всъщност продължавам да издирвам скъпия ти братовчед.

— На същото място ли ще го търсиш? — многозначително попита тя. — В такъв случай ще се видим… Е, когато се видим… предполагам.

Антъни положи ръце на масата и я погледна многозначително с помътнял поглед.

— Ще ме видиш тази вечер, скъпа. Бъди сигурна в това — изправи се и добави с кисела усмивка: — Довиждане, госпожо. Можете спокойно да продължите да ме обсъждате.

Завъртя се на пети и излезе така безцеремонно, както беше влязъл. Розалин настръхна. Франсиз се почувства неудобно, понеже разбра, че двамата съпрузи си казаха много повече, отколкото означаваха думите им. И макар че напусна съвсем тихо стаята, Антъни с трясък затвори входната врата. Розалин направи гримаса, Франсиз я погледна въпросително.

— Той е недоволен от нещо, нали?

— Ти го каза.

— А ти как мислиш?

— Наистина не ми се говори за това.

— Толкова ли е лошо? Но ти си се съгласила на този брак, след като знаеше какъв е. Няма да е лесно да живееш с такъв мъж, но можеш да се постараеш и получиш най-доброто. Само не очаквай твърде много.

Тези думи бяха смешни. Тя наистина не беше очаквала нищо, преди той да я излъже, че се е променил. Само двадесет и четири часа след сватбата той доказа, че не може да се промени. Би го разбрала един месец след това. Дори и след седмица. Но точно на следващия ден, след като се беше клел, че не иска никоя друга освен нея! Бедата беше там, че не можеше да се успокои, за да приеме разумно случилото се и Антъни такъв, какъвто е.

Антъни мислеше за същото, качвайки се в чакащата го карета. Имаше пълното право да бъде разгневен. И беше ужасно разгневен. Сделка! Би искал да знае какво по дяволите ще получи той от тази сделка.

Упорита, неразумна и досадна жена. Алогична. Ако имаше грам здрав разум, щеше да проумее колко абсурдни са обвиненията й. Но не, тя дори не пожела да говори с него за това. Даряваше всичките му опити за контакт с фалшива усмивка и на всичкото отгоре използва собственото му семейство като бариера помежду им. А те я харесаха. И защо не. Тя беше чаровна, интелигентна. Е, с малки изключения. Красива. Те гледаха на нея като на негово спасение. Като че беше изпратена от дявола, за да го побърка.

Да бъда проклет, ако прекарам още една безсънна нощ заради нея! Нейното място беше в леглото му, а не в другия край на коридора, където не правеше нищо друго, освен да подхранва лошите си чувства. О, тази вечер те ще поговорят. И то достатъчно дълго.

Сега как да помоли Джеймс да изведе Джереми тази вечер, и то без да дава някакви обяснения?