Нежен бунт

Глава двадесета

— Не мога да повярвам, че моят вуйчо Тони ти е предложил да се омъжиш за него!

— Знам какво имаш предвид — каза Розалин. Рийгън я гледаше озадачено, с широко отворени очи. — На мен самата ми е трудно да повярвам.

— Толкова внезапно… Е, разбира се, той е запознат с обстоятелствата около теб. Ако е решил да те има, ще го направи внезапно, нали така. О, това е страхотно. Вуйчо Джейсън направо ще припадне. Всъщност това се отнася за цялото семейство. Знаеш ли, никога не сме мислили, че ще го направи. О, това просто е прекрасно.

Можеше да се поспори по въпроса дали това е прекрасно или не. Розалин се усмихна. Не искаше да помрачи възторга на Рийгън. По пътя към Силвърли беше взела решението си. За щастие успя поне да си отдъхне. Най-напред я нападна Нети, и то заслужено. Наду й главата с упреци за безразсъдността й. И понеже беше посочила отвличането и трудното бягство като причина за гостуването им в Силвърли, Рийгън трябваше да чуе цялата история в подробности.

Розалин трябваше да се примири с факта, че съвсем скоро Антъни ще бъде тук, за да получи отговор на предложението си. На Рийгън през ум не й минаваше да попита какъв ще бъде отговорът. Беше съвсем естествено да бъде „да“. Тя не можеше да си представи как ще откажат на толкова красив мъж като Антъни. Та той беше толкова чаровен, въпреки разпуснатия живот, който водеше досега.

Рийгън продължи ентусиазирано:

— Всички ще бъдат поканени на тържеството. Ако искаш, аз ще ги уведомя вместо теб. Убедена съм, че веднага след излизане на обявите за предстоящия брак, ще искаш да организираме тържеството.

— Никакви обяви няма да има, миличка. — Антъни беше влязъл в гостната без предупреждение. — Можеш да уведомиш семейството. Нямам нищо против предстоящите поздравления. Аз вече изпратих за свещеника. Поканих го на вечеря. След това ще се състои малка церемония. Това достатъчно бързо ли е за теб, Розалин?

Розалин не си го беше представяла по този начин. Не беше и предполагала, че ще я принуди да му даде своя отговор по такъв небрежен начин. Но той я гледаше право в очите в очакване на нейното съгласие или отказ. И ако тя го познаваше по-добре, би се заклела, че изглежда различно. Дали това не се дължеше на нервност? Беше ли възможно нейният отговор да има значение за него?

— Да, тези приготовления са достатъчни. Но първо ще трябва да обсъдим някои неща.

Антъни въздъхна облекчено. Широка усмивка разцъфтя на устните му.

— Разбира се. Ще ни извиниш ли, мила? — обърна се към Рийгън.

Реджи скочи и се хвърли на врата му.

— Да те извиня? По-скоро бих те набила. Ти никога не би издал чувствата си.

— И да разваля изненадата?

— О, Тони, прекрасно е! Нямам търпение да съобщя на Никълъс. Отивам веднага при него — тя се разсмя — преди да си ме изгонил.

Антъни й се усмихна обичливо.

— Няколкото „неща за обсъждане“ звучаха твърде сериозно.

— Надявам се освен своето, ще зачиташ и мнението на другите. — Гласът й прозвуча ледено.

Той отвърна дяволито:

— Не мисля, че съм такъв. Но все едно, в ръцете на подходяща жена мога и да се променя.

Тя не беше никак изненадана. Или поне не се издаде. Изражението й стана още по-строго.

— Седни, Антъни. Има някои неща, които трябва приемеш преди да се омъжа за теб.

— Ще боли ли? — попита той. Гледаше я как присвива очи и въздъхна. — Добре де, започни с най-лошото.

— Искам дете.

— Само едно ли?

По дяволите! Прииска й се да го замери с нещо. Не можеше ли поне веднъж да се държи сериозно!

— Истината е, че искам поне три. Но засега едно е достатъчно.

— Не мислиш ли, че това е добър повод да седна тук — и той се настани до нея на канапето. — Имаш ли някакви претенции относно пола? Имам предвид, че ако желаеш момичета, а имаме момчета, аз бих могъл да продължавам опитите си, докато изпълня желанието ти.

Въпреки че гласът му звучеше шеговито, той действително смяташе да го направи.

— Наистина ли нямаш нищо против да имаме деца?

— Скъпо момиче, какво те кара да мислиш, че бих имал нещо против? Създаването на поколение може да се превърне в любимо занимание.

Розалин се изчерви. Погледна здраво стиснатите си ръце. Чувстваше, че очите му се смеят на нейното объркване. Е, той все още не беше чул всичко.

Тя продължи, без да го гледа в очите:

— Радвам се, че приемаш нещата така разумно. Имам още едно условие, което трябва да приемеш. То не звучи твърде християнски. В случай, че твоята любовница… любовници…

Той хвана брадичката й и обърна лицето й към себе си.

— Не е необходимо — каза нежно той. — Един джентълмен винаги се отказва от любовниците си, когато се ожени.

— Не винаги.

— Може и да си права. Но в моя случай…

— Трябваше да ме оставиш да довърша, Антъни — гласът й отново стана остър и вирна упорито брадичка. — Аз не искам да те отказвам от всичко. Напротив, настоявам да запазиш любовниците си.

Той седна и поклати глава.

— Чувал съм за такива либерални съпруги. Но не мислиш ли, че малко преиграваш?

— Говоря сериозно.

— Върви по дяволите. — Той се намръщи. Беше разгневен не само от самото предложение, но и от сериозния й вид. — Ако си решила, че мога да се съглася на брак само в името на…

— Не, не, ти не ме разбра правилно. — Тя беше искрено изненадана от гнева му. Беше сигурна, че предложението й ще го очарова. — Как бих могла да искам дете, ако ще се женя единствено в името на…

— Как наистина! — сряза я той.

— Антъни — тя въздъхна, приемайки реакцията на наранена гордост. Очевидно е очаквал ревнива съпруга, а сега такава изненада. — Имам намерение да бъда твоя съпруга във всяко едно отношение. Това е най-малкото, което мога да направя, след като ти се съгласи да ми помогнеш. Но те моля да ме изслушаш.

— Затаил съм дъх.

Тя отново въздъхна. Защо приема толкова несериозно думите й! Като че ли това беше идеално разрешение на въпроса. Как би могла да се омъжи за него?

Отново опита да подхване темата:

— Не разбирам защо си толкова ядосан. Ти не ме обичаш. А и аз все още не съм луда по теб. Но аз те харесвам. И ние сме… или поне аз съм привлечена от теб.

— Много добре знаеш, че привличането е взаимно.

Тя не обърна внимание на думите му.

— Нещото, което винаги съм желала — избраникът ми поне да изглежда добре. Така че не бих имала нищо против. — Тя се спря, смутена от изсумтяването му. Знаеше, че той мисли за изминалата нощ, за това как тя се отдаде и се наслаждаваше на всеки миг. Не беше необходимо да напомня, че ще изпълнява всички брачни задължения. — Ти си много чаровен, това не може да се отрече. Убедена съм, че ще се разбираме добре. Но понеже не става дума за любов, ти не си задължен да ми бъдеш верен, нито аз на теб. Макар че аз съм тази, която отчаяно се нуждае от съпруг. Би било нереалистично да очаквам от теб да ми бъдеш изцяло верен. Дори не те моля за това. Нашият брак ще бъде просто една сделка. В този случай не се изисква доверие.

Той я гледаше така, сякаш си е загубила ума. Тя беше предположила, че ако така подробно му разясни нещата, той ще ги приеме по-лесно, отколкото ако направо му каже, че не му се доверява и никога няма да му се довери. Дяволска работа, той наистина си призна, че обича жените. Един женкар не би се променил, освен ако любовта не превземе сърцето му — така я беше учил дядо й. На това тя вярваше, защото беше разумно. Нямаше от какво Антъни да се обижда. Тя беше тази, която имаше основание да се гневи. Тя беше принудена да приема такава сделка.

— Може би трябва просто да не мислим за това — каза тя сковано.

— Най-после да кажеш нещо свястно.

Тя стисна устни. Той много бързо се съгласи.

— Да започнем с това, че аз нямах желание да се омъжвам за теб. Не ти ли го казах?

— Какво? — Антъни скочи от стола. — Почакай малко, Розалин. Като казах „нещо свястно“, нямах предвид че се отказвам от предложението си. Мисля, че ти искаш да кажеш…

— Не искам да кажа! — тя загуби самообладание. — Ако ти не приемаш да запазиш начина си на живот, няма какво повече да обсъждаме. Аз приемам да бъда твоя съпруга при това условие. Знам какъв мъж си ти. Очите ти ще шарят по другите жени. Нищо не можеш да направиш. Това е твоята природа.

— Проклета жена!

Тя продължи, сякаш не го е чула.

— Аз исках да те имам. Каква глупачка съм била. Ти би ме дарил с красиви деца. Така би могъл да ме спасиш от Джорди. Аз не искам нищо повече.

— А може би аз искам да ти дам нещо повече? Не ти ли мина тази мисъл в главата, докато обмисляше великодушното си предложение?

Розалин стисна устни, преглъщайки презрителните му думи. След това се овладя отново.

— Всичко е много по-просто, Антъни. Никога няма да ти се доверя, когато става въпрос за други жени. И ако започна… започна да държа на теб, едно предателство от твоя страна ще бъде твърде болезнено. По-добре да не ти вярвам от самото начало. Така ще избегна излишно страдание. Ще бъдем приятели и…

— Любовници?

— Е, да. Но тъй като ти не си съгласен, може и да го избегнем.

— Казал ли съм, че не съм съгласен? — гласът му звучеше спокойно, но личеше, че е напрегнат. Лицето му потрепваше гневно. — Да видим дали правилно съм те разбрал, скъпа моя. Искаш дете от мен, а в същото време не искаш да съм изцяло посветен на теб. Ще бъдеш моя съпруга във всяко едно отношение, а аз ще трябва да живея така, както съм живял досега и ще се срещам с толкова жени, с колкото бих искал.

— Но дискретно, Антъни.

— О, да, дискретно. Искаш да ме отдалечиш от дома ни, преди още да сме го създали. И ако не се прибера две или три нощи или седмица, ти ще бъдеш щастлива, нали така?

Тя не посмя да отговори на този въпрос.

— Ти си съгласен?

— Разбира се — той се усмихна тъжно и студено, но Розалин не забеляза това.

Кой би се отказал от нещо толкова примамливо! Розалин не беше сигурна дали съгласието му й харесва. Но все пак го беше получила. Той се беше съпротивлявал доста дълго. Отначало сякаш не приемаше, а после с готовност каза „да“. Ха, нещастник такъв! Без съмнение условията й го възхитиха. А сега тя трябваше да живее според тях.