Паралелни светове

1

Джей Уикърс се събуди много рано тази сутрин. Снощи по телефона Ан му бе съобщила, че представители на деловите среди от Ню Йорк спешно искат да се срещнат с него.

В началото се опита да се измъкне, но тя не отстъпваше.

— Зная, че това ще наруши плановете ти, Джей, но не бива да подценяваш тази среща.

— Нямам време за пътуване. Работата е в разгара си и не мога да я захвърля.

— Става дума за нещо много важно — настоя Ан, — страшно важно. Ти си първият, с когото искат да говорят. Смятат, че си най-подходящият писател.

— Това реклама ли е?

— Не, не е реклама. Става дума за нещо съвсем друго.

— Напразно си губиш времето. Не искам да се срещам с никого.

И затвори телефона. Но на следващата сутрин, още в тъмни зори беше на крак и се канеше да отиде до Ню Йорк веднага след закуска.

Когато се позвъни на вратата, той вече пържеше яйца с шунка, а с края на окото си следеше да не изкипи кафето. Отиде да отвори.

Можеше да е момчето, което разнася вестниците. Уикърс не беше вкъщи, когато трябваше да му плати и сега като е видяло светлина в кухнята, е решило да се отбие. Или пък съседът, странният старец Хортън Фландърс — беше се преселил тук преди година и минаваше да си побъбрят в най-неочаквано време. Беше винаги учтив и изискан, макар да имаше вид на обрулен от живота човек. Беше приятно да се разговаря с него, но Уикърс предпочиташе да го търсят в по-удобни часове.

Търсеше го или раздавачът на вестници, или Фландърс. Никой друг не можеше да звъни толкова рано.

Отвори вратата и видя момиченце по джапанки и с вишнев бански костюм. Косите на детето бяха разрошени като след сън, но очите му ярко блестяха. То мило се усмихна.

— Добър ден, мистър Уикърс. Събудих се и не успях да заспя отново, а след това видях светлината у вас и си помислих, че може да сте болен.

— Чувствувам се прекрасно, Джейн — каза Уикърс. — Ето виж, приготвям си закуска. Искаш ли да хапнеш с мен?

— О, да! — възкликна Джейн. — Знаех си, че ще ме поканите да ям, ако закусвате.

— Майка ти знае ли, че си тук?

— Мама и татко още спят — отговори тя. — Днес е почивният ден на татко и снощи се върнаха много късно. Чух как мама му каза, че пие прекалено много и че никога, никога няма да излиза с него, ако той продължава да пие толкова много, а татко…

— Джейн — строго я прекъсна Уикърс, — струва ми се, че твоите родители биха останали твърде недоволни, ако те чуят.

— О, на тях им е все едно. Мама през цялото време говори за това и аз я чух как каза на мисис Тейлър, че е почти готова да се разведе. Мистър Уикърс, какво означава „да се разведеш“?

— Хм, не зная — каза Уикърс. — Не си спомням такава дума. И все пак, не си струва да повтаряш какво е казала майка ти. Я виж, здравата си се измокрила, докато си пресичала поляната.

— Навън е много мокро. И има роса.

— Влез — покани я Уикърс. — Ще ти донеса кърпа да си избършеш краката, а като закусим, ще се обадиш на майка си, за да не се тревожи.

Тя влезе и той затвори вратата.

— Седни на този стол. Отивам за кърпата. Страх ме е да не настинеш.

— Мистър Уикърс, а вие имате ли жена?

— Не… Не съм женен.

— Почти всички имат жени — каза Джейн. — Почти всички, които познавам. Вие защо нямате, мистър Уикърс?

— Да си кажа право — не зная. Може би не съм я срещнал още.

— Има толкова много момичета.

— И аз имах момиче — каза Уикърс, — но беше отдавна, много отдавна…

Не се беше сещал от години. Дълго време бе потискал дори мисълта за нея, но независимо от желанията му, спомените упорито живееха дълбоко в него.

И ето, че сега всичко се върна.

Момичето и заветната долина — като че ли сънуваше вълшебен сън…

Вървят заедно по хълмовете из пролетната долина. В розовата пяна на цветовете растат диви ябълки, а въздухът е изпълнен с песента на птиците. Лек пролетен ветрец докосва водата на ручея, разхожда се из тревата и сякаш цялата поляна струи като набраздено от пенещите се вълни езеро.

Но някой бе омагьосал тази долина, защото по-късно, когато се върна там, тя бе изчезнала или по-точно на нейното място той намери нещо съвсем друго. Помнеше съвсем ясно онази, първата. Преди двайсет години се бе разхождал там и през всичките тези двайсет години бе крил спомена за нея дълбоко в паметта си. Но ето, че всичко се върна отново, без да е избледняло от времето, сякаш бе станало вчера.