Паралелни светове

27

Градът не беше малък — имаше много кафенета. Работниците от сутрешната смяна бързаха за работа.

Той избра ресторант, който му се стори чист, и намали скоростта като търсеше място за паркиране. Успя да паркира на цяла пряка от ресторанта.

Излезе от колата и я заключи. Беше доста хладно — както се случва понякога в ранно лятно утро. „Ще хапна нещо — реши той. — Няма да бързам, ще отдъхна и после ще позвъня на Ан. Може би ще я хвана. Ще съм по-спокоен, ако тя е в течение на нещата и успее да се скрие. По-добре ще е, вместо да се срещат в магазина, където продават къщите, тя да отиде при тях, нищо чудно да й помогнат. Каквото и да стане, трябва да говоря с Ан бързо и твърдо, за да я накарам да повярва и то без излишни въпроси.“

Вървеше надолу по улицата и влезе в ресторанта. Имаше много свободни места, изглежда тук не използуваха масите. Всички посетители се бяха скупчили на бара. И Уикърс се настани на един от свободните столове при останалите.

До него седеше грамаден на ръст работник, с избеляла риза и измачкан комбинезон; наведен над чинията, той шумно сърбаше каша, като работеше с лъжицата така, сякаш се стараеше да осигури непрекъснат поток между чинията и устата си. От другата му страна седеше човек със сини панталони, бяла риза и старателно завързана вратовръзка; носеше очила и четеше вестник. Имаше вид на счетоводител — човек, който умее да борави с цифри и се гордее с умението си.

Приближи се сервитьорката и избърса с кърпа бара пред Уикърс.

— Какво ще желаете? — безразлично попита тя, като сля в едно цялата фраза.

— Палачинка — поръча Уикърс, — и парче шунка.

— Кафе?

— И кафе — кимна Уикърс.

Тя донесе храната и Уикърс започна да яде — в началото припряно поглъщаше големи хапки от палачинката, обилно полята със сироп, но след като утоли първоначалния си глад, продължи по-бавно.

Човекът в комбинезона стана и излезе. Мястото му зае слабичка млада жена, чиито клепачи се затваряха от умора. „Някаква секретарка — помисли Уикърс — дремнала час-два след цяла нощ танци.“

Той почти свърши с храненето, когато от улицата се чуха викове и тропот на бягащи крака.

Жената до него се завъртя на стола и погледна през прозореца.

— Всички тичат — осведоми го тя. — Интересно какво ли е станало?

На вратата се появи човек и извика:

— Там намериха вечномобил.

Хората наскачаха от местата си и се втурнаха към вратата. Уикърс бавно ги последва.

„Намериха вечномобил“ — извика човекът. Единствената такава кола, която биха могли да намерят, е неговата, паркирана недалеч на улицата.

Тълпата беше преобърнала колата по средата на платното, чуваха се крясъци, размахваха се юмруци. Някой хвърли паве и то се удари в метала с рязък звук, сякаш в ранния утринен час изгърмя топовен изстрел.

Друг замери с камък остъклената врата на железарския магазин и през счупеното стъкло отвори вратата. Вътре нахлуха хора и въоръжени с чукове и брадви, се върнаха на улицата. Тълпата отстъпи, за да им направи място. Чуковете и брадвите заблестяха в косите лъчи на слънцето. Стъклата се пръснаха. Улицата се изпълни с метален грохот.

Уикърс застина до вратата на ресторанта, чувствайки спазми в стомаха си — гледката направо го потресе. Крофърд беше написал: „Не използувайте вечномобила.“

Ето какво означаваше предупреждението му.

Крофърд знаеше какво ще се случи с всеки вечномобил, намерен на улицата.

Крофърд знаеше и го предупреди.

И така, приятел ли е, или враг?

Уикърс протегна ръка и докосна с длан тухлената стена. Допирът до тази грапава повърхност го върна към действителността: озлобената освирепяла тълпа правеше неговата кола на сол.

„Те знаят“ — помисли си той.

Казали са им за мутантите и те са ги намразили.

Разбира се, че са ги намразили.

Те не могат да не ги мразят — самото съществуване на мутантите поставяше хората на по-долното стъпало, те ставаха неандерталци пред лицето на завоевателя, въоръжен с лъкове и стрели.

Обърна се и тръгна към ресторанта; вървеше бавно, готов да хукне веднага, ако внезапно извикат зад него или ако нечия ръка докосне рамото му.

Човекът с очилата и с черната вратовръзка беше оставил вестника си до чинията. Уикърс го взе, решително заобиколи бара и бутна вратата към кухнята. Там нямаше никой. Прекоси я бързо и излезе през задната врата в пресечката.

Тръгна по нея, сви в тесен проход между две сгради и излезе на друга улица. Пресече я, зави един път и после — още веднъж.

„Те ще се отбраняват — предупреждаваше го Крофърд в хотелската стая миналата вечер, седнал на скърцащия под неговото масивно тяло стол — те ще се отбраняват със средствата, с които разполагат.“

И ето, че те започнаха да се отбраняват. Грабнаха тоягите си и се хвърлиха в бой.

Видя двор, намери уединена пейка, скрита в храсталака и започна да преглежда взетия от ресторанта вестник.

Погледна първата страница и намери това, което търсеше.