Паралелни светове

2

Джейн си отиде. Уикърс изми съдовете и си спомни, че цяла седмица се кани да се обади на Джо за мишките.

— Имам мишки — каза му той.

— Какво?

— Мишки — повтори Уикърс: — Едни такива малки животинки. Разхождат се из цялата къща.

— Странно — изненада се Джо. — Къщата е построена отлично. Не би трябвало да има мишки. Искате да взема мерки, така ли?

— Мисля, че е необходимо. Поставих капани, но хитрите животни не им обръщат внимание. После взех котка, но тя не издържа и два дена, и избяга.

— Това е доста странно. Обикновено котките обичат къщите, в които живеят мишки.

— Котката се държеше като побъркана — каза Уикърс. — Сякаш бе омагьосана. Няма да повярвате, но тя ходеше на пръсти.

— Котките са странни животни — неуверено се съгласи Джо.

— Днес отивам в града. Можете да дойдете, докато ме няма.

— Разбира се — отговори Джо. — Напоследък почти не ми се е налагало да тровя мишки. Ще мина към десет часа.

— Ще оставя входната врата отключена.

Уикърс сложи слушалката и вдигна вестника, който беше пъхнат под вратата. Захвърли го на масата и взе своя ръкопис, сякаш за да го прецени на тегло. Като че ли теглото можеше да е мярка за ценността на написаното. Той знаеше обаче, че не си е губил времето и е успял да изрази всичко, което е искал. Да го изрази достатъчно ясно, така че мъжете и жените, които ще четат тези редове, да разберат мисълта му, скрита зад безличния строй на буквите.

„Не ми се ще да пропилея целия ден — помисли си той. — Най-добре е да си остана вкъщи и да поработя. Тези срещи са нужни преди всичко на литературните агенти.“ Но Ан настояваше много и продължи даже след като й обясни, че колата му е развалена. Ако трябваше да бъде честен — той не беше съвсем искрен, защото знаеше, че колата ще бъде поправена всеки момент.

Погледна часовника. До отварянето на гаража оставаше около половин час. Нямаше смисъл да се залавя за работа. Взе вестника и излезе на верандата. Спомни си за малката Джейн, нейното мило бърборене и похвалите, които сипеше за кулинарните му способности.

— Имате ли жена? — бе попитала тя. — Защо нямате жена, мистър Уикърс?

А той беше отговорил: „Имах момиче. Но отдавна, много отдавна…“

Тя се наричаше Катлийн Престън и живееше в голямата тухлена къща на върха на хълма, къщата с колоните, широката стълба и бутафорните прозорци над входа. Това беше стара къща, построена още по времето на първите заселници. Беше преживяла много събития и продължаваше да се извисява над земите наоколо, които, макар и съсипани от времето, не бяха загубили предишното си плодородие.

Уикърс беше млад, толкова млад, че сега дори мисълта за това му причиняваше болка. Тогава не разбираше, че момичето, което живее в старинното здание с колоните, в къщата на своите прадеди, едва ли може да приеме сериозно младежа, чийто баща притежава само една западаща ферма с поля, където се ражда единствено хилава пшеница. А може би за всичко бяха виновни нейните родители — тогава девойката беше прекалено млада и не познаваше живота. Може би се е карала с роднините си, в къщата са отеквали резки думи, проливали са се сълзи. Може би. Уикърс така и не разбра, как между разходката из долината и следващото му посещение, те успяха да я изпратят в някакъв колеж на изток. И повече не я видя.

В търсене на миналото той често бродеше из долината, опитвайки се да събуди у себе си усещането за онзи ден, за онази разходка. Но ябълките изглеждаха прецъфтели, песента на чучулигите звучеше по друг начин, нямаше го предишното очарование. Магията беше изчезнала.

Вестникът от коленете му падна на пода, Уикърс го вдигна. Новините бяха същите, както и вчера. Ето, вече трийсет години следваше криза след криза, едни слухове заменяха други и хората някак привикнаха да четат всичко това с прозявка.

Студент от колеж в Джорджия надминал световния рекорд по гълтане на сурови яйца, една от най-съблазнителните кинозвезди се канеше да се омъжи за пореден път, работниците от стоманодобивната промишленост се готвеха за стачка.

Имаше и дълга статия за изчезвания. Прочете я до половина. Изчезваха хора, изчезваха цели семейства. Полицията биеше тревога. Ако по-рано бяха единични случаи, сега, без да оставят следи, от едно и също място изчезваха по няколко семейства наведнъж. Според статистиката, повечето от изчезналите бяха бедни и безимотни граждани. Но нито авторът на статията, нито разпитаните съседи можеха да обяснят по какъв начин е станало това.

Биеше на очи и заглавието — „МНЕНИЕТО НА УЧЕНИТЕ Е, ЧЕ СЪЩЕСТВУВАТ И ДРУГИ СВЕТОВЕ“.

Прочете началото:

Нещо като безкрайна верига от светове, следващи един след друг. Такава беше теорията на доктор Винсент Олдридж.

Уикърс остави вестника, загледан замислено в цъфналата градина. Това мъничко парче земя излъчваше такова спокойствие, като че ли се намираше в друго измерение. Златното утринно слънце, шумолящите от вятъра листа, цветята, пеенето на птичките, слънчевият часовник, дървената ограда, която отдавна трябваше да се боядиса, старата, безмълвно умираща ела, която с всички сили се стараеше да не загуби връзката със своите събратя — тревата и цветята…

Тук нямаха власт никакви хорски вълнения: всичко течеше мирно, лятото идваше след зимата, луната сменяше слънцето и беше ясно, че животът е безценен дар, а не нещо, което може да бъде оспорвано…

Уикърс погледна часовника — време беше да тръгва.