23

Оправи дръжката на пумпала, почисти метала, отбеляза с молив спиралите и смаза оста, за да се движи по-леко, после започна да боядисва.

Работеше несръчно, но много старателно. Прокарваше разноцветни ивици — червена, зелена, жълта — като се надяваше, че е избрал цветовете правилно — вече не помнеше как беше оцветен неговият пумпал. Впрочем, едва ли цветовете имаха голямо значение, трябваше само да са ярки и да се завъртат в спирала.

Изпоцапа и ръцете, и костюма си, и стола, на който боядисваше, изпусна на пода тубата с червена боя, но бързо я хвана, така че на килима останаха само няколко капки.

Накрая завърши работата си — пумпалът съвсем не изглеждаше зле.

Занимаваше го въпросът ще изсъхне ли боята до сутринта, но като погледна етикета откри, че е използувал бързо съхнеща боя и се успокои.

Сега беше готов да завърти пумпала и да види какво ще се случи. Ще се разкрие ли пред него приказната страна или не? По-вероятно, не. Не е достатъчно да се завърти пумпала — трябваше му да се настрои, да има вяра и простодушна детска наивност. А той отдавна ги бе изгубил.

Излезе от стаята, заключи вратата и слезе долу. И градчето, и хотелът бяха толкова малки, че нямаше нужда от асансьори. Градчето едва ли надминаваше онова миниатюрно село, което детето възприемаше като град, онова село, чийто жители седяха на сандъци пред магазина и задаваха неделикатни въпроси, а после дълго се занимаваха с клюки.

Прихна от удоволствие като си представи какво ще кажат жителите на градчето, когато до тук стигне вестта, че изплашен от въжето, той е избягал от Клифууд.

Сякаш чувате думите им:

— Хитрец. Винаги е бил хитрец, не внушаваше доверие. Как стана така, че такива симпатични хора имат такъв непрокопсан син?

Прекоси фоайето и излезе на улицата. Влезе в кафенето, поръча си кафе и сервитьорката го заговори:

— Хубава вечер, нали?

— Да — съгласи се той.

— Искате ли още нещо?

— Не — отговори Уикърс. — Само кафе.

Вече имаше пари. Ан бе направила всичко делово, но той забеляза — впрочем без да се учудва — че е загубил апетит и съвсем не му се яде.

Сервитьорката отиде към другия край на бара и се зае да бърше с парцала несъществуващи петна.

Пиеше си кафето и мислеше.

Пумпалът. Каква е неговата роля?

Ще вземе пумпала, ще се върне в старата си къща и ще провери съществува ли приказната страна. Не, не е точно така. Ще разбере дали може да проникне в приказната страна.

А къщата? Каква е нейната роля?

И изобщо, има ли връзка между къщата и пумпала?

Може би не случайно Хортън Фландърс бе написал: „Върнете се вкъщи и минете по пътеките на вашето детство. Може би ще намерите това, което не ви достига или сте загубили.“ Той не помнеше точните думи на Фландърс, но смисълът беше такъв.

И той се върна вкъщи, намери пумпала, нещо повече, спомни си за приказната страна. Защо през всичките тези години, изминали от времето, когато беше осем годишен, нито веднъж не си спомни за пътешествието в приказната страна? Споменът се пазеше в глъбините на неговото съзнание и той не се съмняваше, че е изплувал след някакво събитие.

Нещо, може би някакъв психологичен шок, го е принудило тогава да забрави всичко. И той го бе забравил. Но в момента, когато металната мишка сама се хвана в капана, с него стана нещо, нещо го накара да се откаже от предложението на Крофърд, само че какво?

Сервитьорката се върна и се облакъти на бара срещу него.

— Днес в киното дават нов филм — подхвана тя. — Иска ми се да го гледам, но не мога да оставя бара.

Уикърс не отговори.

— Обичате ли киното?

— Не зная — отговори Уикърс. — Рядко ходя на кино.

На лицето й се изписа състрадание.

— Аз пък много обичам кино — сподели тя. — Може да се каже, че живея заради него.

Той вдигна поглед и видя най-обикновено лице. Такива бяха лицата на онези жени от автобуса, такова беше лицето на мисис Лесли, такива бяха лицата на хората, които не се решаваха да седнат до него в автобуса. И мистър Лесли, чийто житейски занимания се свеждаха до пиене и жени, имаше такова лице. Такива бяха лицата на хората, които нито за миг не можеха да останат насаме със себе си, лицата на уморени хора, неосъзнаващи умората си, лицата на изплашени хора, неподозиращи собствените си страхове.

Гризеше ги неосъзнато безпокойство, превърнало се във важна част от живота им. Принуждаваше ги да търсят какви ли не психологични щитове, за да се укрият зад тях.

Забавленията отдавна не помагаха. Цинизмът — също, скептицизмът не действуваше за дълго и хората се потопяваха в илюзии, измисляха си друг живот — друго време и друго място, седяха с часове в кината и пред телевизорите или пък си съчиняваха хипотези в клубовете на Мечтателите. Докато се правите на някой друг можете да забравите за себе си.

Допи кафето си и излезе на притихналата улица. В небето профуча реактивен самолет, ревът на двигателите се отрази от стените на къщите. Погледна към светлинките, сияещи в нощното небе и реши да се разходи.

Загрузка...