15

„Няма да отида — помисли си Уикърс. — Няма защо да се връщам в света на моето детство. Няма какво да правя там след толкова години.“

Но трябваше само да затвори очи и миналото веднага изплува пред него: жълтеникавата глина на залетите от дъжд полета; побелелите от прах пътища, криволичещи по долините и планинските проходи; пощенските кутии на килнатите стълбчета; изнемощелият добитък, залутан по изровения от копита път; краставите кучета, които изскачаха от колибите си и дълго лаеха след всяка минала покрай фермата кола.

"Ако се върна, всички ще започнат да разпитват защо съм дошъл и как вървят работите ми — помисли си той. — Ще чувам да подмятат: жалко за баща ти — добър човек беше. Ще седят, както винаги са седели, на обърнати сандъци пред единственото селско магазинче, ще дъвчат тютюн, ще плюят по тротоара и като го гледат изкосо ще казват: Значи, пишеш книги. Трябва да прочета поне една.

А аз ще отида на гробището и ще постоя няколко минути с шапка в ръка пред надгробната плоча, като се вслушвам в шумоленето на вятъра в боровете край оградата и ще си мисля, че съм можел да направя нещо, с което да се гордеят и за което да разказват на съседите — но, уви…

Отново ще премина по познатите от детството пътища, ще спра колата край потока, ще се промъкна през оградата от бодлива тел, ще намеря вира, където ловях мряна, но потокът ще се окаже струйка вода, вирът — яма и вече няма да го има отнесеното от пролетните порои дърво, на което така обичах да седя. А хълмовете ще ми се сторят и чужди, и познати, и ще се насилвам да разбера какво се е изменило, и колкото повече се замислям, толкова по-силно ще ме обхваща тъгата на самотника. Тогава ще остане само едно — бягството. Ще натисна докрай педала на газта, ще се вкопча в кормилото и ще се помъча да забравя.

После непременно ще отида до голямата тухлена къща с колоните и бутафорните прозорци, ще мина бавно край нея и ще видя, че капаците отдавна не се затварят, мазилката се е изронила от стените, че розите, които цъфтяха край решетката, са измръзнали след суровата снежна зима.

Не искам да се връщам там — каза си той. — За нищо на света не искам.

А ако…

Много неща могат да се изяснят и да си дойдат по местата — така смяташе Фландърс.

Но какво трябва да видя?

А ако там, в света на моето детство, има някакъв таен знак, на който не съм обръщал внимание преди, знак, който ще ми помогне да подредя всичко?

А може би тези догадки са съвсем безпочвени? Има ли връзка между Хортън Фландърс с неговия протрит костюм и смешен бастун с описанията на Крофърд, за доведеното до безизходица човечество?

Доказателства за такава връзка нямаше.

Но Фландърс изчезна и му написа писмо.

Да се ориентира — пишеше Фландърс. Да си отвори очите. Може би имаше предвид писателското му майсторство. Нали писателят трябва да гледа на живота със свободен от предразсъдъци поглед и с гордост, а за жалост остротата на неговото зрение бе притъпена.

Уикърс притисна ръкописа с длан и нежно прокара палец по края му. „Колко малко е направено — помисли си той. — И колко много работа предстои още“. За последните два дни не е прибавил нито ред. Два пропилени дни напразно.

За да напише хубава книга, трябва да седне спокойно, да събере мислите си, да се изолира от света с плътна стена, която пропуска всичко на малки, внимателно подбрани порции, годни за анализ и изобразяване с кристална яснота и безпогрешна точност.

„Спокойно“ — каза си той. Но как можеш да останеш спокоен, щом те измъчват хиляди въпроси, щом те раздират съмнения?

Рокли за долар и половина, рокли за долар и половина — в магазин на Пето Авеню!

Имаше нещо, което бе пропуснал. Още веднъж…

Отново си спомни за момиченцето, което дойде да закуси с него, след това прочете вестника. После отиде за колата си и Еб му разказа за вечномобила. Неговата кола се оказа непоправена и той тръгна към спирката на автобуса, а там срещна Фландърс и заедно разглеждаха витрината на новия магазин и Фландърс каза…

Момент… Той тръгна към ъгъла, към аптеката, за да се качи в автобуса…

На думата „автобус“ се запъна. Тук нещо имаше…

Качи се в автобуса и седна до прозореца. През целия път до него нямаше никого. Така, в самота, той пристигна в града.

„Ето“ — помисли той и в този миг почувствува едновременно и облекчение, и ужас. Как можа да забрави за това? Сега вече знаеше какво трябва да направи. Върна се при масата, издърпа най-горното чекмедже от ляво и методично прегледа съдържанието му. Претърси и останалите чекмеджета, но не намери, каквото търсеше.

„Тетрадката трябва да е някъде тук. Не е възможно да съм я изхвърлил.“

Може би е на тавана, в някой от сандъците.

Изкачи се нагоре по стълбите и замижа от рязката светлина на голата крушка, окачена на тавана. Въздухът беше студен, а гредите наподобяваха зъбите на чудовище, готово всеки момент да затвори челюсти и от това той се почувствува зле.

Уикърс се промъкна до сандъците, пъхнати под самия покрив. В кой от трите се намира тази тетрадка?

Прерови първия сандък до половината и под старите ловджийски ботуши, които така и не успя да открие миналата есен, намери своя стар бележник.

Той го разтвори, прелисти го и се спря на нужната страница.

Загрузка...