Паралелни светове

35

Уикърс забеляза мъжа, едва когато той го заговори.

— Добро утро, непознати човече, — чу Уикърс и се обърна.

Онзи стоеше на няколко фута от него — висок, як мъж, облечен като фермер или работник, само че на главата си носеше малка шапка с дълга блестяща козирка и перце. Въпреки простотата на дрехите, във вида му нямаше нищо селско. Пред него стоеше уверен в себе си човек и Уикърс го свърза с герой от някаква книга, но не можеше да се сети от коя. На рамото си мъжът носеше колчан със стрели, в ръката си държеше лък, на колана му се поклащаха два заека, а по крачола му личаха следи от кръв.

— Добро утро — сухо отговори Уикърс.

В неочакваната поява на този човек нямаше нищо приятно.

— Вие сигурно сте един от тях? — подхвърли мъжът.

— Кого имате предвид?

Онзи се ухили весело.

— Един от тези, които са пристигнали по погрешка. Идват и не знаят къде са се озовали. Често се питам какво би станало с тях, ако се бяха приземили преди нашата поява тук или в някаква пустинна местност.

— Не разбирам за какво говорите.

— Знаете ли къде се намирате? — попита човекът.

— Мисля, че това е втората Земя — съобрази Уикърс.

Човекът се усмихна.

— Отгатнахте — призна той. — Явно сте по-съобразителен от другите. Много от тях скитат наоколо, губят се и не вярват, когато им обясняваме, че се намират на Земя-2.

— Ясно — каза Уикърс. — Значи това е Земя-2? А Земя-3?

— Тя ще почака, докато ни потрябва. Безкрайно множество светове чака своя час. Ние можем да ги усвояваме поколение след поколение. Нова Земя за всяко поколение, ако това се наложи. Но те смятат, че редът на другите Светове няма да дойде скоро.

— Те? — попита Уикърс. — Кои „те“?

— Мутантите — уточни човекът. — Тези, които живеят в Големия дом. Нима не видяхте Големия дом?

От предпазливост Уикърс поклати отрицателно глава.

— Навярно сте го подминали, когато сте преминали хребета. Голяма тухлена къща с бяла ограда и с постройки като хамбари, макар че съвсем не са хамбари.

— А какво?

— Лаборатории, изследователски лаборатории — отговори човекът. — А в някои от залите слушат.

— Слушат? Струва ми се, че може да се слуша навсякъде.

— Слушат Звездите — поясни човекът.

— Слушат… — започна Уикърс и веднага си припомни седналия в люлеещия се стол на терасата на неговата къща в Клифууд Фландърс с разсъжденията му относно огромните запаси от знание, натрупани в другите звездни светове, за това, че не е задължително да се лети дотам с ракети, че звездите могат да се достигнат със силата на мисълта и че тези знания могат да се използуват. — Телепатия? — попита Уикърс.

— Разбира се — потвърди човекът. — Та те слушат не самите звезди, а техните обитатели. Чували ли сте някога за такова идиотско занимание — да се слушат звездите?

— Да, чувал съм — отговори Уикърс.

— Те вземат идеята от жителите на звездите. Но не могат да разговарят с тях. Само слушат. Разбират за какво мислят, нещичко използуват, ала много остава неразбираемо за тях. А може би вие знаете повече за това, мистър…

— Казвам се Уикърс, Джей Уикърс.

— Много ми е приятно, радвам се да се запозная с вас. Името ми е Ейза Андрюс.

Той направи крачка напред и протегна ръка. Уикърс я пое и силно по приятелски я стисна.

Сега си спомни къде бе чел за подобен човек. Пред него стоеше истински американски заселник, въоръжен с дългоцева пушка, тръгнал да усвоява ловните територии на Кентъки. Чувстваше неговата твърдост, независимост, добро разположение на духа и спокойна самоувереност. Значи тук, в горите на Земя-2, се е появил нов тип заселник — силен, независим човек, който можеше да стане приятел.

— Това навярно са мутантите — производители на вечните бръснарски ножчета от магазините „Последна дума на техниката“? — невинно попита Уикърс.

— Бързо съобразявате — одобри Андрюс. — Можете да прескочите след някой друг ден и да поговорите с тях.

Той прехвърли лъка в другата си ръка.

— Чуйте, Уикърс, а там не сте ли оставили някого? Жена, деца?

— Не — сподели Уикърс, — нито едно живо същество.

— Отлично. В противен случай щяхме веднага да отидем в Големия дом и да поговорим с тях — те щяха да доставят жена ви и децата. Жалко само, че веднъж попаднали тук, няма връщане назад. Наистина, не е нужно да се връщаш. Не познавам никого, който би поискал да се върне.

Той огледа Уикърс от главата до петите и се подсмихна.

— Твърде слаб ми изглеждате — прецени го той. — Лошо ли се хранехте?

— С риба, еленско месо и с диви плодове.

— Жена ми е сготвила. Ще се нахраним до насита, ще се обръснете, ще кажа на децата да стоплят вода, ще се изкъпете, а после ще поговорим. Трябва да обсъдим много неща.

Той тръгна напред и Уикърс го последва през гъсталака.

Не след дълго излязоха на зеленеещо царевично поле.

— Ето, тук живея — каза Андрюс. — Там при склона към долината. Виждате дима?

— Имате отлична царевица — отбеляза Уикърс.

— Вече е четвърт над коляното. По-нататък е фермата на Джак Смит. Ако се вгледате, можете да видите къщата му. А там под хребета са полетата на Джон Симънс. Имаме и други съседи, но оттук не се виждат.

Те преминаха оградата от бодлива тел и тръгнаха между царевичните редове.

— Тук всичко е по-различно — обясняваше Андрюс, — отколкото на онази Земя. Там работех във фабрика и живеех в стая, годна само за свине. Закриха фабриката и парите свършиха. Отидох при хората от „Въглеводородите“ и получих продукти. После хазяинът ни изгони на улицата и отново отидох при тези отзивчиви хора, за да им разкажа какво ми се случи. Не знаех с какво могат да ми помогнат и право да си кажа не се надявах на тяхната помощ, те и така бяха направили повече, отколкото исках. Но нямах към кого другиго да се обърна. След два дни дойде човек и ни описа тази местност, наистина не уточни къде точно се намира. Каза само, че знае място, където са нужни преселници. Каза, че са нови, току-що открити територии, че земята там е ничия и ще ми помогнат за всичко. Увериха ме, че и вместо малко жилище във воняща барака, ще имам къща и аз се съгласих. Те предупредиха, че връщането оттам е невъзможно, а аз попитах кой ненормален ще иска да се върне. Казах, че ще заминем, където и да е и ето ни тук.

— За нищо ли не съжалявате? — поинтересува се Уикърс.

— Това беше — отговори Андрюс — най-щастливото събитие в нашия живот. Чист въздух за децата, много храна и място за живеене, никакви дългове и никакви данъци. Съвсем като в историческите книги.

— Историческите книги?

— Вие сигурно ги знаете. За откриването на Америка и за първите заселници. Ако искате земя — моля, вземете си земя. Колкото искате. Ще стигне за всички. А колко е плодородна — само хвърлиш шепа семена и ето ти реколта. Земя за ниви, дърво за огъня и за строителство, а когато привечер излезеш да се поразходиш и погледнеш небето — красота. То е толкова чисто — звездите блестят и въздухът е невероятно свеж.

Андрюс се обърна и погледна Уикърс с блеснали очи.

— Това е най-щастливото събитие в живота ми — повтори той, сякаш се страхуваше, че Уикърс ще му възрази.

— А мутантите? — попита Уикърс. — Не ви ли командват?

— Те само помагат. Изпращат един робот, за да помага в работата, а друг идва девет месеца в годината и учи децата. Робот-учител за всяко семейство. Какво ще кажете за това? Свой собствен учител, съвсем като семейния възпитател у най-богатите на онази Земя.

— А не ви ли дразнят? Не изпитвате ли чувство, че са по-високо от вас в развитието си? Не изпитвате ли омраза към тях, защото са по-умни от вас?

— Сър, — прекъсна го Андрюс — не дай боже някой от нашите да ви чуе. Ще си изпатите. Когато дойдохме тук, те ни обясниха всичко. Изложиха ни своята док… доктор…

— Доктрина.

— Да, да. Те ни обясниха как стоят нещата. Изредиха ни правилата, които не са чак толкова много.

— В частност да нямате огнестрелно оръжие — уточни Уикърс.

— Това е едно от правилата — съгласи се Андрюс. — Откъде знаете?

— Ловувате с лък.

— Ако не се разбирате с някого или се скарате, отивате в Големия дом и те решават вашите разногласия. Ако се разболеете, изпращат лекар и всичко необходимо. Повечето от правилата са в наша полза!

— А как стоят нещата с работата?

— Работата?

— Трябва ли да изкарвате пари?

— Засега, не — сподели Андрюс. — Мутантите ни дават всичко необходимо. Само трябва да обработваме земята, за да имаме храна. Те наричат това… сега ще си спомня думата, да, пасторално-феодален период. Чували ли сте някога такава дума?

— Но те имат заводи — настояваше Уикърс, без да обръща внимание на въпроса. — Където се произвеждат вечните ножчета и другите неща. Трябват ли им хора за работата там?

— Те използуват само роботи. Неотдавна започнаха да правят коли — вечни автомобили. Тук има един такъв завод, но всичко правят роботите. Знаете ли какво е това робот?

Уикърс кимна утвърдително.

— Още един въпрос. Как стои въпросът с аборигените?

— Аборигените?

— Е, коренните жители на тази Земя.

— Тук нямаше никого — твърдо рече Андрюс.

— Но нали във всичко останало тази Земя прилича на другата Земя? Дърветата, реките, животните…

— Не, тук няма аборигени — убеждаваше го Андрюс, — нито индианци, нито пък други.

— Ето къде — помисли Уикърс — е разликата от онази Земя. Малка подробност, която коренно променя всичко. Някога се е случило нещо, което е попречило на по-нататъшното развитие на човека, някакъв незначителен инцидент. Просто не е пробляснала поредната искрица разум. И затова никой тук не е получавал искри от камък, не е превръщал този камък в оръжие. В нито една груба душа не е пламвала радостта. Радостта, която след време се превръща в песен или в картина, в роман или в поема…

— Ето че пристигнахме.

Минаха през оградата и пресякоха моравата пред къщата. Пресрещна ги весела глъчка и половин дузина дечица се изтърколиха от хълма ведно с орляк лаещи кучета. На вратата на дървената къща се показа жена и погледна към тях, като засенчваше с ръка очите си от слънцето. Тя приветливо им помаха, Андрюс също помаха в отговор и те се оказаха обкръжени от врявата на ятото деца и джавкащи кучета.