Паралелни светове

45

Знаеше какво ще намери в магазина за сглобяеми къщи и въпреки всичко тръгна натам, защото смяташе, че все пак има надежда да установи контакт. Огромната витрина бе счупена, а сградата надробена на трески, сякаш бе минал тайфун.

Тълпата бе поработила тук.

Стоеше пред зейналата витрина, оглеждаше разрушената къща и си мислеше за деня, когато с Ан влязоха тук на път към автобусната спирка. Помнеше, че на покрива имаше ветропоказател във форма на патица, на двора се мъдреше слънчев часовник, а на пътечката — вечномобил, само че сега вечномобилът го нямаше. Навярно го бяха измъкнали на улицата и го бяха пръснали на парчета — точно както стана с неговата кола в малкото градче в Илинойс.

Обърна се с гръб към витрината и бавно тръгна надолу по улицата. „Глупаво беше да идвам в тази изложбена зала — мислеше си той, — но това беше моят единствен, макар и почти безнадежден шанс.“

Зави зад ъгъла и видя, че в прашно дворче на отсрещната страна на улицата се е насъбрал доста народ. Слушаха някакъв човек, покачен на пейка.

Без да бърза, Уикърс пресече улицата и се спря да разгледа тълпата.

— Какво ще стане — питаше човекът, — когато паднат бомбите? Те ви призовават да не се страхувате, те ви призовават да се отървете от страха, да останете по работните си места. А какво ще правят те самите, когато се посипят бомбите? Нима ще ви помогнат?

Пое си въздух, а тълпата застина в напрегнато мълчание.

— Те няма да ви се притекат на помощ — продължаваше отчетливо ораторът. — Те няма да ви се притекат на помощ, защото няма да имате нужда. Ще умрете, приятели мои. Ще умрат десетки хиляди. Ще умрат в пламъка на слънцето, което ще изгрее над града. Ще умрете и ще се превърнете в прах. Ще умрете…

В далечината се чу воят на сирени и тълпата гневно се раздвижи.

— Ще умрете — не спираше ораторът, — но защо да умирате, ако някъде ви чака друг Свят. Ключът към този Свят е бедността. Бедността е билет към новия Свят. Единственото, което трябва да направите, е да напуснете работа и да се откажете от всичко, абсолютно от всичко. Там може да се отиде само с празни ръце.

Воят на сирените се приближи и тълпата се развълнува още повече. Страшното й бучене бе като шум на гора под напора на вятър — предвестник на бурята.

Ораторът вдигна ръката си. Хората се смълчаха.

— Приятели мои, — поде той — чувате ли ме? Чака ви друг Свят. Бедните ще тръгнат първи. Бедните и отчаяните, онези, за които няма място в този Свят. Но вие можете да отидете там само с празни ръце, без никакво имущество. В този друг Свят няма бомби, там всичко може да се започне отначало. Цял нов Свят и във всичко прилича на този — с дърветата, с тревата, с плодородните земи, с дивеча из горите и рибата в реките. Истинска страна на мечтите. И на мира.

Сирените виеха съвсем наблизо.

Уикърс слезе от тротоара и бързо тръгна през улицата.

Полицейската кола рязко изскочи иззад ъгъла, занесе се, гумите й изсвистяха по асфалта, сирената виеше като в агония.

И тук, при самия тротоар, Уикърс се спъна и се просна в цял ръст на асфалта. Инстинктивно застана на четири крака и видя, че полицейската кола се носи право към него. Осъзна, че ще се окаже под колелата й преди да успее да скочи.

Изведнъж нечия ръка го подхвана за лакътя, той полетя над асфалта и рухна върху тротоара.

Иззад ъгъла, свистейки с гумите, изскочи втора полицейска кола.

Тълпата се разбяга в различни посоки.

Същата ръка го дръпна за ръкава, помогна му да се вдигне и Уикърс за пръв път видя спасителя си — човек с прокъсан пуловер и с белег от нож на бузата.

— По-бързо, по-бързо — подкани го човекът и белегът се дръпна в такт с думите. Имаше блестящи зъби и тъмни бакенбарди.

Тласна го в тесния проход между къщите и Уикърс побягна приведен между двете тухлени стени. Зад него шумно дишаше неговият спасител.

— Надясно — изкомандва човекът. — Към вратата.

Уикърс сграбчи дръжката и вратата се отвори към тъмен коридор.

Човекът изтича след него, затвори вратата и те застинаха в гнетящата тъмнина на входа, дишайки шумно на пресекулки.

— Не можахме да завършим — констатира човекът. — Полицаите започнаха да съобразяват по-бързо. Не успяваш да започнеш и те…

Без да завърши фразата, той хвана Уикърс за рамото.

— Вървете след мен. Внимателно. Стъпала.

Уикърс го последва като опипваше с крак стъпалата. С всяка крачка застоялият въздух на мазето му се струваше все по-нетърпим.

В подножието на стълбата човекът отмести плътна завеса и те се оказаха в слабо осветена стая.

В единия ъгъл стърчеше старо счупено пиано, в другия бяха натрупани сандъци, а в центъра, около маса, седяха четирима мъже и две жени.

Единият мъж се обади:

— Чухме сирените.

Човекът с белега кимна.

— Чарли тъкмо беше започнал. Тълпата го слушаше със затаен дъх.

— Кой е с теб, Джордж? — попита друг.

— Този бягаше — обясни Джордж. — Полицейската кола едва не го сгази.

Те погледнаха Уикърс с интерес.

— Как се казвате, приятелю? — поинтересува се Джордж.

Уикърс каза името си.

— Наш човек ли е? — попита някой.

— Наш — потвърди Джордж. — Той бягаше.

— Предпазливост…

— Той е наш човек — упорито повтори Джордж, но Уикърс забеляза, че зад увереността на неговия спасител се крие известна неловкост — едва сега бе съобразил каква глупост е направил като го доведе тук.

— Искате ли да пийнете — предложи един от мъжете. И бутна бутилката към Уикърс.

Уикърс седна на един стол и взе бутилката.

— Казвам се Сали — представи се по-красивата от жените.

— Радвам се да се запознаем — отзова се Уикърс.

Плъзна поглед по масата. Останалите не бяха предразположени към запознанства. Надигна бутилката и отпи. Беше някакъв евтин спирт. Дъхът му секна. Сали го попита:

— Вие активист ли сте?

— Моля?

— Активист ли сте, или пурист?

— Той е активист — уточни Джордж.

Уикърс знаеше, че Джордж се бе изпотил при осъзнаване на сторената грешка.

— Не прилича много на активист — усъмни се един от мъжете.

— Аз съм активист — потвърди Уикърс, схващайки, че те очакват от него именно такъв отговор.

— Нещо като мен — обади се Сали. — Активист по принцип, но пурист по душа. Така ли е? — попита тя Уикърс.

— Да — съгласи се Уикърс. — Точно така.

Отпи още една глътка.

— Кой е вашият период? — попита Сали.

— Моят период? — учуди се Уикърс. — Ах да, моят период!

Мигом си спомни бялото напрегнато лице на мисис Лесли, която го питаше кой исторически период счита за най-интересен.

— Карл II — каза той.

— Не отговорихте много бързо — подозрително проговори един от мъжете.

— Дълго не можех да взема решение — обясни Уикърс. — Едва-едва намерих подходящ период.

— Но избрахте епохата на Карл II! — забеляза Сали.

— Да.

— А аз — похвали се Сали — на ацтеките.

— Но ацтеките…

— Зная — съгласи се тя. — Това не е ли подходящ избор? За ацтеките се знае малко. Затова пък мога да си измислям сама. Така даже е по-интересно.

Джордж ги прекъсна:

— Всичко това са глупости. Можете да си пишете дневници и да си въобразявате, че сте който си искате, когато нямате друга работа. Само че сега имаме работа.

— Вярно, Джордж, — подкрепи го втората жена.

— Вие, активистите, тук не сте прави — възрази Сали. — Най-важното за Мечтателите е да напуснат своята епоха и обкръжение и да се потопят в друга.

— Чуйте — прекъсна я Джордж. — Аз…

— Съгласна съм — откликна Сали, — че трябва да работим за другия Свят. През цялото време чакахме именно това. Но не трябва да се отказваме…

— Достатъчно — намеси се мъж, седнал в другия край на масата. — Стига приказки. Разговорите тук са неуместни.

Сали се обърна към Уикърс.

— Днес вечерта имаме сбирка. Искате ли да дойдете с нас?

Той се колебаеше. В оскъдната светлина на лампата се виждаше, че всички внимателно го гледат.

— Разбира се — прие той. — С удоволствие.

Взе бутилката, отпи още една глътка и я предаде на Джордж.

— Няма да излизаме оттук, докато полицаите не се успокоят — разпореди се Джордж.

И той отпи и предаде бутилката на съседа си.